— Мисля, Деймънннннн няма да стреля, неее — изстена Калибан от сенките на Купола на скалата. — Кой обича Калибан и господаря му Сетебос прекалено много, за да спусне — о! о! — завесата завинаги над техния свят, налиии? Неее? Деймън трябва да изчака друг път, да остави вятъра да издуха пепелта, да срещне дома на смъртта в движение и…
Деймън стреля. После стреля отново.
Войникси скочиха на стените на Храмовия хълм пред него. Калибани се носеха по стъпалата на Хълма отзад. Над Ерусалим вече бе паднал мрак — дори светлината на синия лъч, която бе винаги тук през последните хиляда четиристотин двадесет и една години, бе изчезнала. Чудовищата отново владееха града.
Нямаше нужда да поглежда през инфрачервения мерник на карабината. Знаеше, че не е улучил. Калибан се бе телепортирал. Щеше да му се наложи да се изправи срещу създанието някой друг ден или нощ, в много по-неблагоприятна ситуация от днешната.
Колкото и да бе странно, дълбоко в сърцето си Деймън тайно се радваше на тази мисъл.
Войниксите и калибаните се хвърлиха едновременно през древните камъни към него.
Миг преди да го докопат, Деймън се прехвърли в Ардис.
91.
Седем и половина месеца след Падането на Илион:
Алис и Юлисис — приятелите му го наричаха Сам — казаха на родителите си, че отиват до автокино „Край езерото“ да гледат двойната прожекция на „Да убиеш присмехулник“ и „Доктор Но“. Беше октомври и „Край езерото“ бе единственото все още работещо автокино, тъй като предлагаше преносими нагреватели и тонколони за колите и обикновено — или поне през четирите месеца, откакто Сам имаше книжка — мястото бе достатъчно за удовлетворяването на страстта им. Но тази нощ, тази специална нощ те поеха през готовите за жътва царевични полета до едно закътано местенце в края на отдалечена дълга поляна.
— Ами ако мама или татко попитат за какво се разказва във филмите? — попита Алис. Тази вечер носеше обичайната бяла блуза, наметнат на раменете светлокафяв суичър, тъмна пола, дълги чорапи и доста официални обувки за кино. Косата й бе стегната в конска опашка.
— Знаеш „Да убиеш присмехулник“ от книгата. Просто им кажи, че Грегъри Пек е изиграл чудесно ролята на Атис Финч.
—
— Че кой друг? — каза Сам. — Негърът ли?
— Ами другият филм?
— Шпионски филм за някакъв англичанин… май се казваше Джеймс Бонд. Президентът харесва книгата и филмът е направен по нея. Просто казваш на татко ти, че е бил страхотен, пълен с пукотевици и такива неща.
Сам паркира колата на баща си — шевролет „Бел Еър“, модел 1967 — в края на поляната, оттатък развалините и с изглед към езерото. Бяха подминали „Край езерото“ и бяха заобиколили големия вир, която оправдаваше името на автокиното. Далеч на отсрещния бряг Сам различаваше малкия бял правоъгълник на екрана и сиянието на светлините на малкото им градче в смръщеното октомврийско небе. Едно време, може би по време на Депресията, в края на поляната бе имало ферма, но къщата вече я нямаше — бяха останали само покритите с растителност основи и дърветата, които бележеха входа към двора. С приближаването на Вси светии ставаше все по-мразовито.
— Ще оставиш ли двигателя включен? — помоли Алис.
— Разбира се — отвърна Сам и отново го запали.
Незабавно започнаха да се целуват. Сам придърпа момичето към себе си, постави лявата си ръка върху дясната й гърда и след секунди устните им бяха сгорещени, разтворени и влажни, езиците им влязоха в действие. Бяха открили това удоволствие едва това лято.
Запъна се с копчетата на блузата й. Бяха прекалено малки и се разкопчаваха наопаки. Тя остави суичъра да се свлече и му помогна с най-упоритото копче, онова под меката й яка.
— Гледа ли речта на президента по телевизията?
На Сам не му беше до приказки за президента. Остави най-долните копчета и като дишаше забързано, пъхна ръка под разкопчаната блуза, за да обхване гърдите й в доста твърдия малък сутиен.
— Гледа ли я? — попита Алис.
— Да. Всички я гледахме.
— Мислиш ли, че ще има война?
— Не — каза Сам. Целуна я отново, мъчеше се да възпламени отново страстта й, но езикът й продължи да се спотайва.
Разделиха се, колкото тя да извади блузата от полата си. Дрехата се свлече зад гърба й. Тялото и сутиенът й изглеждаха бледи в приглушената отразена светлина от небето и жълтото сияние на радиото и циферблатите.
— Баща ми каза, че това може би означава война — каза тя.
— Това е само една гадна блокада — каза той. Беше я прегърнал с две ръце и пръстите му се мъчеха с все още странните кукички на сутиена. — Не означава, че
Не можеше да се оправи с проклетата закопчалка.
Алис се усмихна на меката светлина, пресегна се назад и сутиенът падна като по чудо.
Сам се зарови в гърдите й и започна да ги целува. Бяха съвсем млади гърди — по-големи и по-стегнати от копчетата на някое малко момиченце, но все още неоформени напълно. Ареолите бяха подути като зърната — Сам го забеляза на светлината от радиото и отново зарови почервенялото си лице, за да продължи да я целува и смуче.
— Леко, леко! — каза Алис. — Не така грубо. Винаги си ужасно груб.
— Извинявай — каза Сам. Отново започна да я целува. Този път устните й бяха топли, езикът се показа… и заработи. Той усети как се възбужда още повече и я притисна към вратата на шевролета. Предните седалки бяха по-широки, по-дълбоки и по-меки от кушетката в гостната. Трябваше да се размърда, за да се освободи от огромния волан. Трябваше и да внимава — не му се искаше да натисне неволно клаксона — дори тук, в края на поляната на Милър.
Лежеше наполовина отгоре й, твърдият му член опираше в левия й крак, ръцете му галеха гърдите й, езикът му се мъчеше да открие нейния. Така се възбуди, че за малко не се изпразни в секундата, когато дългите й пръсти се плъзнаха по джинсите от вътрешната страна на бедрата му.
— Ами ако руснаците нападнат? — прошепна Алис, когато той вдигна за миг глава, за да си поеме дъх. В колата беше прекалено горещо. Изключи двигателя с лявата си ръка.
— Стига — каза й той. Знаеше какво прави. Беше избрала пътя и посоката. Искаше от него да мисли накъде ли води той. Той пък искаше само онова, което мислеше и чувстваше момчето Сам.
— Ох — каза Алис. Беше я притиснал така, че раменете й опираха голямата дръжка на вратата. Наведе се да продължи да я целува, но тя го спря. — Искаш ли да се преместим отзад?
Сам едва си поемаше дъх. През последните седмици тези думи бяха сигналът им за сериозната работа — не само да достигнат до увертюрата, както беше ставало на няколко пъти, но и да продължат нататък. На два пъти бяха на път да го направят, но така и не се бе получило.
Алис се премести от нейната страна — уж облече блузата си, но не я закопча, забеляза той, — а Сам излезе от страната на шофьора. Лампата в купето се включи и продължи да свети, докато не затвориха и двете врати. Сам свали донякъде прозореца, за да влиза малко въздух — все още не можеше да си поеме нормално дъх — и за да чуе, ако случайно Барни реши да мине оттук със старата си черно-бяла полицейска кола отпреди войната.
Трябваше да започнат всичко отначало, но само след миг той разкопча ризата си, за да усеща допира на гърдите й. Алис се бе излегнала по цялата дължина на широката седалка. Той бе наполовина върху нея, наполовина паднал на пода. Краката й бяха полуразтворени, а той се бе свил по шантав начин, защото и двамата бяха високи и задната седалка не им стигаше.
Той плъзна дясната си ръка нагоре по крака й, усещаше как топлият й дъх върху бузата му зачестява,
