примитивният ИИ на сградата ги изискваше.
Внезапно се разнесе дълбоко, почти субзвуково бръмчене, от което зъбите и костите им затрепериха. Всички дисплеи на стената на ИИ светнаха в зелено и умряха.
— Всички навън — заповяда Деймън. Той бе последният, който излезе от преддверието на сградата, при това в последната секунда. Цялата страна на сградата се сгъна два пъти в себе си и изчезна, като остави след себе си черен правоъгълник.
Деймън, Хана и останалите бяха отстъпили до камъните на Храмовия хълм и гледаха как синият лъч започна да угасва. Бръмченето ставаше все по-дълбоко и болезнено. Деймън затвори очи и стисна юмруци, усещаше заглъхващия субзвуков рев вече не само с костите и зъбите си, но и през стомаха и тестисите. Накрая бръмченето спря.
Той смъкна качулката на бойния си костюм, без да сваля микрофона и слушалките.
— Установете отбранителен периметър тук — нареди на Хана. — Щом се появи първият човек, извикайте стършелите.
Тя кимна и отиде при другите, които вече стреляха от височината на Храмовия хълм.
В един момент по време на подготовката за тази нощ някой — по всяка вероятност Ада — се бе пошегувал, че ще е доста добра проява на любезност Деймън и останалите нападатели да запомнят физиономиите и имената на всички 9113 мъже и жени, затворени в синия лъч преди четиринадесет столетия. Всички се бяха разсмели, но Деймън знаеше, че това технически е възможно — кристалният шкаф в Тадж Мойра бе дал на Харман по-голямата част от тази информация.
Така че през последните пет месеца, откакто бяха започнали да кроят как и кога да направят всичко това, Деймън
— Петра — каза Деймън. — Пинкас. Добре дошли у дома.
Хвана слабия мъж и жената, преди да паднат. Имаше време да забележи, че всички, появяващи се по двойки от черната врата, подобно на животните от Ноевия ковчег, изглеждат повече или по-малко зашеметени.
Тъмнокосата Петра — Деймън знаеше, че е приятелка на Сави — се огледа като дрогирана.
— Колко време?
— Прекалено много — каза Деймън. — Оттук. Към кораба, ако обичате.
Първият стършел кацна. На борда му имаше още тридесет старостилни човеци, чиято работа бе само да съпровождат завръщащите се и да им помагат. Деймън гледаше как Стеф повежда Петра и Пинкас през древните камъни към рампата на кораба.
Поздравяваше всички, които излизаха от сградата на синия лъч. Разпознаваше мнозина по външен вид — третият бе мъж, казваше се Граф, партньорката му се казваше Хана, после излезе един от приятелите на Сави — Стефан, Аби, Кайл, Сара, Калеб, Уилям… Деймън поздравяваше всеки по име и им помагаше да направят няколкото стъпки до онези, които очакваха да ги съпроводят до стършелите.
Войниксите и калибаните продължаваха да атакуват. Хората продължаваха да ги избиват. По време на репетициите в най-добрия случай им бяха нужни повече от четиридесет и пет минути да натоварят деветте хиляди сто и тринадесет души в стършелите, и то когато имаше само секунди между отлитането на едната машина и кацането на следващата. Тази вечер обаче, макар и да бяха атакувани, успяха да се справят за тридесет и три минути.
— Добре — каза Деймън по всички канали. — Всички да напуснат Храмовия хълм.
Тежковъоръжените екипи натовариха оборудването си в последните два стършела, които бяха увиснали недалеч от източния край на Хълма, и машините потеглиха, следвайки десетките останали на запад. Останаха само Деймън и взводовете му.
— Три или четири хиляди войникси идват от черквата на Божи гроб — докладва Елиън.
Деймън нахлузи качулката си и прехапа устни. Щеше да е по-трудно да избият тези неща без тежките оръжия.
— Говори Деймън — каза той по командирския канал. — Оттегляйте се… сега. Взводните командири да докладват, когато хората им са се прехвърлили.
Греоги докладва, че взводът му се е изтеглил, и изчезна.
Едид докладва и се прехвърли от позицията си на улица Бабел-Хадид.
Боуман докладва прехвърлянето на хората си от позицията им на улица Баб ел-Гаванима и изчезна.
Лоус докладва недалеч от Лъвската порта и се прехвърли.
Ел докладва от Портата при градината и изчезна.
Кейман докладва, че взводът му се е изтеглил успешно — Деймън си помисли, че ученикът на Одисей прекалено много се наслаждава на военните операции — и с нежелание поиска разрешение да се прехвърли у дома.
— Разкарвай си по-бързо задника оттам — заповяда му Деймън.
Око докладва, че хората й са се прехвърлили, и ги последва.
Кол докладва от позицията си под Ел-Акса и изчезна.
Елиън докладва, хората му се прехвърлиха и той ги последва.
Деймън събра своя взвод, в това число и Хана, и загледа как хората му се прехвърлят един по един от сгъстяващите се сенки на площада при Западната стена.
Знаеше, че всички са си отишли, че сградата на лъча е опразнена, но все пак трябваше да провери.
Като управляваше контролера на реактивната си раница със средния си пръст, Деймън се издигна нагоре, направи кръг над сградата, погледна през входа й към празнината зад него, обиколи празния Купол на скалата и пустия площад, след което полетя по по-ниски и широки кръгове, като проверяваше всички точки в четирите квартала на Стария град, където взводовете бяха установили отбранителния периметър, без да изгубят нито един човек по време на атаките на войниксите и калибаните.
Знаеше, че трябва да се маха — войниксите и калибаните нахлуваха по древните тесни улици като вода в пробит кораб, — но и знаеше защо все още остава тук.
Хвърленият камък едва не му отнесе главата. Спаси го радарът на бойния костюм — регистрира невидимия в здрача предмет, пое контрол върху раницата, претърколи безпомощния Деймън презглава и го стабилизира само на метри над настилката на Храмовия хълм.
Той се изправи, активира цялата си бойна броня и вдигна енергийната карабина. Всички сензори на костюма и човешките му сетива му казваха, че едрата, не съвсем човешка фигура, която стоеше в черните очертания на входа на Купола на скалата, не е обикновен калибан.
— Деймъннннннн — изстена нещото.
Деймън приближи с вдигнато оръжие, като пренебрегна настояването на прицелващата система на костюма му да стреля; мъчеше се да овладее дишането и емоциите си.
— Деймъннннннн — отново въздъхна едрата, подобна на амфибия фигура при входа. — Май не си Го разбрал, смяташ, че този Калибан се мъчи и тревожи много, искаш ли го наранен?
— Искам го мъртъв — изкрещя Деймън. Тялото му трепереше от стария свиреп гняв. Чуваше дращенето и шляпането на хилядите войникси и калибани, събиращи се под Храмовия хълм. — Излез и се бий, Калибане.
Сянката се разсмя.
— Май това са човешките мечти, че понякога злото трябва да се поправи, както брадавиците падат и болните места се излекуват от гнойта, налииии?
— Излез и се бий.
— Помисли, ще остави ли той пушката си и ще срещне ли последователя Му в честен бой, ръка и нокът срещу ръка и нокът?
Деймън се поколеба. Знаеше, че няма да има честна борба. След десет секунди на Храмовия хълм щеше да има поне хиляда войникси и калибани. Вече чуваше драскането и бързите им стъпки по площада на Западната стена. Вдигна карабината, превключи прицелването на автоматичен режим и чу потвърждението на целта в слушалките си.
