— Повече от Европа, да — изпъшка Зевс, хвана ръката й и я нагласи на члена. Тя го стисна, ала не го насочи в себе си. Не още.
— Повече ли ме желаеш от Семела, неустоимата майка на Дионис?
— Повече от Семела, да. Да. — Той натисна дланта й към себе си и тласна с хълбоци, но членът му беше толкова наедрял, че бе като таран и Хера отхвърча на половин метър от него. Зевс я дръпна обратно. — И повече от Алкмена в Тива, въпреки че тогава от семето ми се пръкна непобедимият Херакъл.
— Повече ли ме желаеш от Деметра, царица със хубави плитки…
— Да, да, по дяволите, повече от Деметра. — Той още повече разтвори краката й и само с дясната си длан я повдигна на трийсет сантиметра от масата. Хера вече не можеше да не го поеме в себе си.
— Повече ли ме желаеш от Леда, когато се превърна в лебед, за да се любиш с нея, докато я пляскаше с грамадните си лебедови криле и проникваше с огромния си лебедов…
— Да, да — пъшкаше Зевс. — Млъкни, моля те.
И най-после влезе в нея. Отвори я като грамаден таран, който можеше да разбие Скейските порти, ако гърците някога успееха да стигнат до Илион.
През следващите двайсет минути Хера за малко да припадне два пъти. Зевс беше страстен, ала не и бърз. Наслаждаваше се настойчиво, но забавяше кулминацията с цялото скъперничество на хедоничен аскет. Втория път богинята усети, че губи съзнание — масата се разтърси и едва не се преобърна, макар че бе дълга десет метра, столовете и ложетата бяха прекатурени, от тавана се сипеше прах, древният Одисеев дом едва не се срути — и тя си помисли: „Така няма да стане, трябва да съм на себе си, когато Зевс свърши, иначе всичките ми кроежи ще отидат напразно“.
Наложи си да се съсредоточи, дори след четири оргазма. В последните секунди на тежкото Зевсово бъхтене грамадният колчан на Одисей падна от стената и острите, навярно отровни стрели се пръснаха по пода. Зевс държеше Хера с една ръка под задника, повдигаше я нагоре толкова свирепо, че божествените й кости пукаха, а с другата я стискаше за рамото, за да не се изхлузи по тресящата се, едва издържаща маса.
После изригна в нея. Хера изкрещя и за няколко секунди изпадна в несвяст, въпреки волята си.
Когато клепките й запърхаха и се отвориха, тя усети огромната му тежест отгоре си — през несъзнателните си последни секунди на страст гръмовержецът беше станал четири и половина метра висок — брадата му дращеше гърдите й, мократа му от пот коса се притискаше към лицето й.
Хера повдигна коварния си пръст с ампула, скрита във фалшивия нокът от ловкия Хефест, и докато галеше къдриците на тила на Зевс с хладната си длан, огъна нокътя назад и задейства инжектора. Тихото изсъскване беше заглушено от неравномерното дишане на Зевс и от туптенето на божествените им сърца.
Опиатът се казваше „Абсолютен сън“ и след микросекунди оправда името си.
Зевс почти моментално захърка и започна да се лигави върху охлузените й гърди.
Трябваше да събере цялата си божествена сила, за да го повдигне, да извади омекващия му член от себе си и да се изхлузи изпод него.
Уникалните й изтъкани от Атина одежди бяха станали на парцал. Както и самата тя, осъзна Хера. Натъртена, изподрана и изпобъхтена във всеки мускул, вътрешно и външно. Когато се изправи, божественото семе на царя на боговете потече по бедрото й. Хера го избърса с дрипите от скъсаната си дреха.
После измъкна пояса на Афродита от скъсаната коприна и отиде в съблекалнята на Одисеевата жена Пенелопа до спалнята. Единият стълб на грамадното брачно ложе беше направен от жива маслина, а рамката бе инкрустирана със злато, сребро и слонова кост, с ремъци от волска кожа, боядисани в пурпурно, опънати от край до край, за да са меки руната и богатите покривки. Богинята заизважда от обкованите с камфорово дърво сандъци до ваната на Пенелопа дреха след дреха — Одисеевата съпруга бе колкото нея на ръст, а и Хера можеше да преобрази тялото си, за да й станат идеално — и накрая избра копринени одежди в прасковен цвят с везан пояс, който щеше да повдига високо натъртените й гърди. Ала преди да се облече, тя се изкъпа, доколкото можеше, с бакърите със студена вода, приготвени преди дни или седмици за гореща вана, която Пенелопа така и не беше взела.
По-късно, вече облечена, предпазливо се върна в трапезарията и се вторачи в грамадното хъркащо лице на дългата маса. „Дали мога да го убия? — зачуди се тя. Не за пръв път, нито за хиляден, й хрумваше тая мисъл при вида на нейния хъркащ господар. Знаеше, че не само тя си задава тоя въпрос. На колко ли съпруги, богини и смъртни, отдавна умрели и още неродени, им беше минавал през ума като сянка на облак по скалиста земя? — Ако можех да го убия, щях ли да го направя? Ако беше възможно, щях ли да го направя сега?“
Вместо това се приготви да се телепортира в Илионското поле. Досега замисълът й се развиваше според плана. Посейдон земетръсец всеки момент трябваше да подтикне Агамемнон и Менелай да се размърдат. След няколко часа, ако не и по-скоро, Ахил можеше да е мъртъв — убит от ръцете на обикновени жени, макар и амазонки, с пронизана от отровно копие пета — а Хектор да бъде изолиран. И даже Пелеевият син да убиеше жената, която го нападнеше, Атина и Хера имаха друг план. Бунтът на смъртните щеше да е приключил, докато Зевс се събудеше, ако господарката на боговете в края на краищата изобщо го оставеше да се събуди — Абсолютният сън се нуждаеше от антидот, иначе щеше да действа, докато високите стени на Одисеевия дом не се срутеха от старост. А ако изпълнеше целта си по-скоро от очакваното, можеше да го събуди по-рано и господарят на боговете изобщо нямаше да разбере, че го е упоила — щеше да си помисли, че просто е заспал, изтощен от буйната си страст. Когато и да решеше да събуди мъжа си, войната между боговете и хората щеше да е свършила, Троянската война щеше да е подновена, статуквото — възстановено. Хера и нейните съзаклятници щяха да са превърнали намеренията си в свършен факт.
Тя обърна гръб на спящия Кронид, излезе от Одисеевия дом — защото никой, даже царицата на боговете не можеше да се телепортира през силовото поле, с което ги беше скрил Зевс — мина през воднистата енергийна стена като новородено през околоплоден мехур и триумфално се телепортира при Троя.
11.
Хокънбери не познаваше никой от моравеките, които го посрещнаха в синия балон в кратера Стикни на луната Фобос. Отначало, когато силовото поле се изключи и го остави на милостта на стихиите, той се паникьоса и затаи дъх за няколко секунди, защото продължаваше да си мисли, че е във вакуум, но после усети въздушното налягане и приятната температура и жадно си пое дъх, докато дребничкият Манмът го запознаваше с по-високите моравеки, дошли като официална делегация. Даже беше смущаващо. Европеецът си тръгна и Хокънбери остана сам с тези странни органични машини.
— Добре дошъл, доктор Хокънбери — поздрави го най-близкият от петимата моравеки пред него. — Надявам се, че полетът ви от Марс е бил спокоен.
За миг на Хокънбери почти му се пригади от обръщението „доктор“. Отдавна… не,
— Благодаря, да… искам да кажа… съжалявам, не успях да запомня имената на всички ви — отвърна той. — Извинявам се. Бях се… разсеял. — „Мислих си, че ще умра, когато седалката ме изостави“.
Ниският моравек кимна.
— Не се съмнявам. В този балон е доста оживено и атмосферата пренася шума, естествено.
Така си и беше. Грамадният син балон, който покриваше най-малко два-три акра — никога не го бе бивало да преценява размери и разстояния, недостатък, който според него се дължеше на това, че не е спортувал — беше пълен с кранове, машини, по-големи от повечето сгради в Блумингтън, щата Индиана, където някога бе живял, пулсиращи органични сфери, които приличаха на желета, грамадни колкото тенискортове, стотици моравеки, всички заети с една или друга задача, и летящи глобуси, хвърлящи светлина и изстрелващи лазерни лъчи, които режеха, запояваха, топяха и така нататък. Единственото, което му се струваше поне далечно познато в огромното пространство, макар и напълно нелепо, беше една кръгла палисандрова маса, поставена на десетина метра от него. Около нея бяха наредени шест столчета с
