излязла от някоя древна епоха, може би от Войната с кентаврите — бронзовият й нагръдник не беше завързан както трябва и се блъскаше в едрите й гърди. Подстрекателката бе изгубила контрол над множеството, но подобно на всички политици, бързаше — неуспешно — да оглави парада.
Елена, Андромаха и Касандра, заедно с робинята убийца Хипсипила, която пазеше пророчицата, се целунаха за сбогом и Елена си тръгна — знаеше, че Приам иска да уреди брака й с тлъстия Деифоб до залез-слънце.
На връщане към двореца, в който бяха живели с Парис, се отби в храма на Атина. Той пустееше естествено — напоследък малцина открито почитаха богинята, за която твърдяха, че е убила Астианакс и е хвърлила света на смъртните във война с олимпийците — и Елена влезе в тъмната, ухаеща на тамян сграда, и погледна грамадната златна статуя на богинята.
— Елена.
За миг Елена Троянска беше сигурна, че богинята е проговорила с гласа на бившия й мъж. После бавно се обърна.
— Елена.
Менелай стоеше на няма и три метра от нея, широко разкрачен, със здраво стъпили на тъмния мраморен под сандали. Даже на мъждукащата светлина на оброчните свещи Елена виждаше рижата му брада, намръщеното му лице, меча в десницата му и някакъв шлем с глигански бивни, който държеше в лявата си ръка.
— Елена.
Това сякаш бе единствената дума, която царят рогоносец и воин можеше да произнесе, преди да възтържествува в своето отмъщение.
Елена си помисли дали да не се опита да избяга и разбра, че няма полза. Нямаше да успее да мине покрай Менелай — мъжът й беше един от най-бързоногите в цял Лакедемон. Винаги се бяха шегували, че когато имат син, той ще е прекалено бърз и няма да могат да го хващат, за да го напляскат. Така и не им се роди син.
— Елена.
Хрумна й, че е чувала всякакво мъжко пъшкане, от оргазъм до смърт и всичко помежду им, ала не и такава мъжка мъка, изразена с една позната и в същото време напълно чужда дума.
— Елена.
Менелай бързо се приближи и вдигна меча си.
Тя не се опита да избяга. На светлината на свещите и златния блясък на богинята младата жена падна на колене, погледна законния си съпруг, сведе очи и смъкна одеждите си, и оголи гърди, в очакване на меча.
13.
— В отговор на последния ви въпрос: трябва да отидем на Земята, защото изглежда, че тя е епицентърът на цялата тази квантова активност — каза премиер интеграторът.
— Скоро след като се запознах с Манмът, той ми каза, че сте ги пратили с Орфу на Марс точно защото Марс, и по-точно Монс Олимпус, бил източник на цялата тая… квантова?… активност — отбеляза Хокънбери.
— Така се смяташе, когато установихме способността на олимпийците да се телепортират през Дупките, идвайки от Пояса и пространството на Юпитер към Марс и Земята от времето на Илион. Но сега техниката показва, че Земята е източник и епицентър на активността. Марс е приемникът или може би по-вярно е да се каже целта…
— Толкова много ли се е променила техниката ви за осем месеца? — попита Хокънбери.
— Откакто засякохме квантовите тунели на олимпийците, най-малко утроихме информацията си за общата квантова теория — обади се Чо Ли. Калистанецът, изглежда, беше техният технически специалист. — Повечето ни знания за квантовата гравитация например са резултат от дейността ни през последните осем стандартни месеца.
— И какво все пак научихте? — Бившият схоластик не очакваше да разбере научните подробности, ала за пръв път изпитваше подозрителност към моравеките.
Отговори му Ретроград Синопесен, трансформерът с паякови крака и нелепо боботещ глас.
— Всичко, което научихме, е ужасяващо. Абсолютно ужасяващо.
Виж,
— Защото онова квантово нещо е нестабилно ли? Манмът и Орфу ми казаха, че сте го знаели още преди да ги пратите на Марс. По-страшно ли е, отколкото си мислехте?
— Не само заради този фактор, но и поради факта, че все по-добре разбираме как силата или силите, стоящи зад онези богове, използват енергията на квантовото поле — отвърна Астейг/Че.
„Силата или силите, стоящи зад онези богове“. Хокънбери си отбеляза тези думи, но за момента не ги коментира, а само попита:
— Как я използват?
— Олимпийците всъщност използват вълнички — гънки — в квантовото поле, по които управляват колесниците си — каза ганимедецът Сума IV. Многофасетните очи на високото същество призматично пречупваха светлината.
— Това лошо ли е?
— Точно толкова, колкото и ако използваш термоядрено оръжие за електрическите си крушки вкъщи — поясни Чо Ли с мекия си глас. — Източва се огромна енергия.
— Тогава защо боговете не са спечелили тая война? — учуди се Хокънбери. — Вашата техника като че ли ги възпря… даже
Отговори му астровекският командир Бех бин Адее.
— Боговете използват съвсем нищожна част от квантовата енергия, за да си играят на Марс и в Илион. Според нас те не разбират техниката, която стои зад тяхното могъщество. Тя им е… дадена назаем.
— От кого? — Хокънбери изведнъж усети, че е страшно жаден, и се зачуди дали моравеките имат човешка храна и напитки в херметизирания си балон.
— Тъкмо това отиваме да узнаем на Земята — отвърна Астейг/Че.
— Защо с космически кораб?
— Моля? — попита Чо Ли. — Как иначе да летим между планетите?
— По същия начин, по който нападнахте Марс. През Дупките.
Астейг/Че поклати глава почти като Манмът.
— Между Марс и Земята няма квантови тунели.
— Но вие сте пробили свои Дупки, за да дойдете от космоса на Юпитер и Астероидния пояс, нали? — попита Хокънбери. Болеше го главата. — Защо не го направите пак?
— Манмът успя да постави нашия транспондер точно в центъра на квантовия поток на Олимп — поясни Чо Ли. — Сега нямаме свой агент на Земята или в близка земна орбита, за да направи същото. Това е една от целите на нашата мисия. Ще вземем на кораба подобен, макар и осъвременен транспондер.
Схоластикът кимна, но не беше съвсем сигурен за какво изразява съгласие.
Астейг/Че се наведе над масата.
— Доктор Хокънбери, може ли да се опитам да ви дам представа защо се ужасяваме от тази лекомислена употреба на квантова енергия?
— Моля. — „Какви обноски“, помисли си Хокънбери. Май прекалено отдавна живееше сред троянски и гръцки герои.
— Забелязахте ли нещо в гравитацията на Олимп и изобщо Марс по време на повече от деветгодишното си сноване до Илион и обратно, господин докторе?
— Ами… да, естествено… винаги съм се чувствал малко по-леко на Олимп. Още преди да разбера, че съм на Марс, с други думи, едва след като се появихте вие. И какво от това? Не е ли нормално? Марс има по-слаба гравитация от Земята, нали?
— Много по-слаба — включи се Чо Ли с глас като свирукане. Свирката на Пан. Сирингата на Пан. — Тя е приблизително триста седемдесет и два километра в секунда в секунда.
