дълъг кинжал в татуираната си ръка.
— Тя знае — каза Андромаха. Съпругата на Хектор изглеждаше уморена, като че ли цяла нощ е будувала. — Знае за Астианакс.
— Откъде?
Без да вдигне глава, й отговори самата Касандра.
— Видях го в един от трансовете си.
Елена въздъхна. По време на кулминацията на заговора бяха седем — началото поставиха Хекторовата жена Андромаха и свекърва й Хекуба, Приамовата царица. После в групата влезе Теано — съпругата на конника Антенор, но също първожрица в храма на Атина. След това в тайния кръг приеха Лаодика, щерка на Хекуба. Четирите троянки повериха тайната си цел на Елена — да сложат край на войната, да спасят живота на мъжете си, да спасят живота на чедата си, да спасят и себе си от ахейско робство.
За Елена беше чест да стане една от Троянките и подобно на Хекуба, Андромаха, Теано и Лаодика, години наред търси трети начин да прекратят войната достойно, ала без да платят такава ужасна цена.
Нямаха друг избор, освен да привлекат в съзаклятието си Касандра, най-хубавата, ала и най-луда Приамова щерка. Аполон й беше дал пророческа дарба и ако искаха плановете им да успеят, те се нуждаеха от нейните видения. Пък и Касандра вече ги бе разкрила в един от безумните си трансове, беше се разбъбрила за Троянките и техните тайни срещи в подземието на храма на Атина, затова я приеха, за да й запушат устата.
Седмата, последна и най-стара Троянка беше Херофила, „обичаната от Хера“, най-възрастната и мъдра сибила и жрица на Аполон Сминтей. Като такава, Херофила често тълкуваше безумните видения на Касандра по-точно от самата пророчица.
Затова, когато бързоногият мъжеубиец Ахил свали Агамемнон, като заяви, че Атина Палада е убила най-добрия му приятел Патрокъл, и поведе ахейците в жестока война срещу боговете, Троянките видяха своя шанс. Изолираха Касандра от плановете си, защото в ония последни дни преди предреченото от самата нея падане на Троя гадателката беше прекалено нестабилна, убиха дойката на Андромаха и нейното дете и след това Хекторовата съпруга съобщи с истерични ридания, че малкият Астианакс е бил погубен от богините Атина Палада и Афродита.
Също като Ахил преди него, Хектор обезумя от мъка и гняв. Троянската война свърши. Започна Войната с боговете. Ахейците и троянците минаха през Дупката и обсадиха Олимп със своите нови съюзници, полубожествените моравеки.
Хекуба загина през първия ден на бомбардировката от страна на боговете, преди моравеките да защитят Илион със своите силови полета. Както и щерка й Лаодика. И Теано, многообичната жрица на Атина.
Три от седемте Троянки — мъртви в оня първи ден на войната, която бяха разпалили. И още стотици воини и обикновени хора, които им бяха скъпи.
„Нима ще има още?“ — помисли си Елена и сърцето й се сви от безмерна скръб. Тя се обърна към Андромаха.
— Ще убиеш ли Касандра?
Хекторовата съпруга я измери със студен поглед.
— Не. Ще й покажа Скамандър, моя Астианакс.
В тъпата си премяна с шлем с глигански бивни и лъвска кожа, Менелай влезе в града без проблеми. Мина между стражата на портите с десетки други варвари, всички троянски съюзници, след погребалната процесия на Парис и точно преди предизвестената поява на амазонките.
Още беше рано. Той заобиколи района около бомбардирания Приамов дворец, тъй като знаеше, че Хектор и неговите вождове погребват там костите на Парис и мнозина троянски герои могат да познаят шлема с глигански бивни или лъвската кожа на Диомед. Атридът си проправи път през оживеното пазарище и тесните улички и излезе на площадчето пред двореца на Парис — временен палат на цар Приам и все още дом на Елена. На входа имаше стражи естествено, други стояха край стените и на всички тераси. Веднъж Одисей му бе казал коя тераса е Еленината и Менелай напрегнато се вторачи в развяващите се завеси, ала жена му не се появи. Там пазеха двама копиеносци в лъскави бронзови доспехи, което предполагаше, че тая сутрин Елена не си е вкъщи — в по-скромния им дворец в Лакедемон тя никога не беше допускала телохранители в личните си покои.
Оттатък площада имаше дюкян за вино и сирене, на слънчевата уличка бяха изнесени груби маси и Менелай наруши поста си — плати с троянските златни монети, които бе имал предвидливостта да вземе от сандъка на Агамемнон, докато се обличаше. Остана там няколко часа, като сегиз-тогиз подхвърляше по някоя триъгълна пара на гостилничаря, та да не мърмори, и слушаше брътвежите и клюките на тълпите по площада и гражданите на съседните пейки.
— Тук ли е днес нейно благородие? — попита другарката си една дъртофелница.
— Още от сутринта я няма. Моята Феба ми рече, че нейна милост офейкала призори, да, ала не да почете кокалите на мъжлето си, не.
— Къде тогаз? — изкудкудяка по-беззъбата от двете вещици — и двете бавно дъвчеха по парче сирене. Беше се навела, сякаш в очакване на шепот, ала другата, не по-малко глуха от нея, почти извика:
— Разправят, че оня дърт пръч Приам настоявал нейно еленство, каквато си е сифилистична развратна чужденка, да се омъжи за другия му син, не някой от цялата сюрия Приамови копелета, човек камък не мож хвърли, без да улучи някое Приамово копеле, а оня дебел глупав законен син Деифоб, и то да се оженят до два дни след изгарянето на Парис.
— Значи скоро?
— Скоро, да. Сигурно днеска. Деифоб чака своя ред на опашката да опъне курвето още от оная седмица, когато Парис домъкна увисналия й гъз, боговете да го прокълнат, и сигур точно сега извършва Дионисовите, ако не и брачните обреди, сестро.
Дъртофелниците продължиха да дъвчат парчетата хляб и сирене.
Менелай стана и тръгна по улицата. Носеше копието в лявата си ръка, а с дясната стискаше меча си.
„Деифоб ли? Къде живее Деифоб?“
Преди да започне войната с боговете беше по-лесно. Всички Приамови неженени синове и дъщери, някои вече петдесетинагодишни, живееха в грамадния дворец в центъра на града — ахейците бяха предвидили първо да избият всички там, след като проникнат през троянските стени — ала оная щастлива бомба през първия ден на новата война беше пръснала князете и сестрите им по също толкова разкошни жилища из целия огромен град.
Ето защо един час след като напусна гостилницата, Менелай продължаваше да крачи по оживените улици — и видя амазонката Пентезилея и нейните дванайсет жени-воини.
Хубостта на амазонската царица толкова го смая, че за малко не седна на покрития с конски изпражнения калдъръм. Зевсе, каква крехка красота, скрита под такива великолепни лъскави доспехи! Какви очи! Менелай, който никога не беше воювал нито срещу, нито рамо до рамо с амазонското племе, не бе виждал такова нещо.
Сякаш в пророчески транс, той се заклатушка след процесията и последва тълпите и амазонките към двореца на Парис. Там гостенките бяха посрещнати от Деифоб, от чиято свита Елена отсъстваше, следователно двете дъртофелници бяха сбъркали. Поне за сегашното й местонахождение.
След като позяпа входа, в който се скри Пентезилея, като влюбено овчарче, Атридът най-после се откъсна от унеса си и пак се заскита по улиците. Наближаваше пладне. Менелай знаеше, че няма много време — Агамемнон се готвеше да започне въстанието срещу Ахил по обед и до залез-слънце да приключи с битките — и за пръв път осъзна колко огромен град е Илион. Каква вероятност имаше да се натъкне на Елена навреме, за да изпълни целта си? Почти никаква, разбираше Менелай, тъй като при първия боен вик сред аргивските редици исполинските Скейски порти щяха да се затворят и стражата на стените щеше да се удвои. Щеше да попадне в капан.
Запъти се към Скейските порти, изпълнен с трикратното отвращение на своя провал, ненавист и любов; почти тичаше, наполовина доволен, че не я е намерил, и тъжен, че не я е намерил и убил… и се натъкна на нещо като бунт край Портите.
