Хокънбери — стоеше точно зад първата редица — видя, че конете на амазонките са огромни… колкото першерони или оная порода, будвайзер. Бяха тринайсет и Вергилий, Бог да го благослови, имаше право — доспехите им оставяха левите им гърди открити. Това действаше… разсейващо.
Ахил направи три крачки пред другите мъже и спря толкова близо до жребеца на русокосата амазонка, че можеше да го погали по муцуната. Ала не го направи.
— Какво искаш, жено? — попита той. Гласът му звучеше меко за толкова едър и мускулест мъж.
— Аз съм Пентезилея, щерка на бога на войната Арес и амазонската царица Отрера — представи се хубавицата от висотата на бронирания си кон. — И искам смъртта ти, Ахиле, сине Пелеев.
Ахил отметна глава и се засмя — спокоен, отпуснат смях, и тъкмо затова още по-вледеняващ.
— Кажи ми, жено, как събра смелост да предизвикаш нас, най-могъщите герои на тая епоха, воини, обсадили самия Олимп? — меко попита той. — Повечето водим произхода си от рода на самия Кронид, господаря Зевс. Наистина ли искаш да се биеш с нас?
— Другите могат да си идат, ако им е мил животът — извика в отговор Пентезилея със също толкова спокоен, ала по-висок глас. — Няма защо да се бия с Аякс Теламонов, нито със сина Тидеев, сина Девкалионов, сина Лаертов и другите, които са се събрали тук. Само с теб, сине Пелеев.
Изброените мъже — Големия Аякс, Диомед, Идоменей и Одисей — се сепнаха за миг, погледнаха Ахил и едновременно избухнаха в смях. Другите ахейци последваха примера им. Петдесетина аргивски бойци вече се приближаваха зад тях, сред тях беше и астровекът Меп Аху.
Незабелязано от Хокънбери, скритата под черен визьор глава на Манмът плавно се завъртя. Бившият схоластик нямаше представа, че главният центурион съобщава по теснолъчевия канал на по-дребния моравек за предстоящия колапс на брана-дупката.
— Ти оскърби боговете със смехотворното си нападение срещу техния дом — викна Пентезилея. Високият й глас се чуваше на стотици метри. — Ти озлочести мирните троянци с неуспешната си атака срещу
— Божичко — каза на английски Манмът.
— Боже Господи — промълви Хокънбери.
Тринайсетте жени закрещяха на своя амазонски език, пришпориха бойните си коне, великанските жребци препуснаха напред и изведнъж въздухът се изпълни с копия, стрели и дрънчене на бронзови върхове в доспехи и припряно вдигнати щитове.
20.
По крайбрежието на северното марсианско море, наричано от обитателите на Монс Олимпус Северен океан или море Тетида, зелените човечета, известни като „зеки“, са издигнали над единайсет хиляди грамадни каменни глави. Всяка глава е висока двайсет метра. Главите са еднакви — всяка изобразява старец със свиреп орлов нос, тънки устни, високо чело, смръщени вежди, плешиво теме, решителна брадичка и дълга коса, спускаща се над ушите му. Камъкът идва от кариери, изсечени в скалите на геологическия гювеч, известен като лабиринта Ноктис, в най-западния край на дългото четири хиляди и двеста километра вътрешно море, изпълващо цепнатината Валес Маринерис. Зелените човечета товарят каменните блокове от каменоломните при лабиринта Ноктис на шлепове и ги превозват през Валес Маринерис, а после стотици зелени човечета ги разтоварват и извайват главата на място, както си лежи на пясъка. Когато остане само косата отзад, зеките претъркулват всяка глава при предварително подготвена каменна основа — понякога се налага да я издигат по скали или да я пренасят през блата и мочурища, — след което я изправят с помощта на система от скрипци, въжета и насипи от пясък. Поставят каменна ос от шията в ниша в основата и накрая десетина зелени човечета доиздялват къдравата коса, а останалите малки същества продължават работата по следващата глава.
Всички тези еднакви лица гледат към морето.
Първата глава е издигната преди близо един и половина земен век в подножието на Монс Олимпус, където плискат вълните на Тетида, и оттогава зелените човечета поставят по една глава на всеки километър — все по на изток по грамадния гъбовиден полуостров, наричан Темпе Тера, и обратно на юг в устието на Касеи Валес, на югоизток покрай блатата на Луне Планум, от двете страни на огромното устие и море в морето Хризе Планиция, по скалистите брегове на широкото устие на Валес Маринерис и накрая, едва през последните осем месеца, на североизток покрай стръмните скали на Арабия Тера към най- северните архипелази Деутеронилус и Патронилус Мензе.
Но тоя ден всякаква работа по главите е спряла и над стоте фелуки са откарали зелените човечета — еднометрови фотосинтезиращи хоминиди с прозрачна плът, без уста и уши и с въгленовочерни очи — на двеста километра от Монс Олимпус, на широкия плаж на Темпе Тера. Оттам далеч в морето на запад се вижда островният вулкан Алба Патера и над хоризонта на югозапад се извисява невероятният масив на Олимп.
Каменните глави обикалят стръмната скала на няколкостотин метра от водата, но плажът е широк и равен и всичките седем хиляди триста и три човечета са се събрали тъкмо там, в плътна зелена маса по пясъка, освен един празен полукръг с радиус петдесет и един метра. Няколко марсиански часа зелените човечета стоят безмълвни и неподвижни, вперили мастиленочерните си очички в голия пясък. Съвсем ниските вълни на Тетида леко поклащат фелуките и шлеповете. Единственият шум е на вятъра, който духа от запад, сегиз-тогиз вдига пясък и брули прозрачната зелена кожа или тихичко свири сред ниския прещип под скалите.
Изведнъж въздухът замирисва на озон — въпреки че зеките нямат носове да усетят миризмата — и над плажа избухват гръмотевици. Макар че нямат уши, зелените човечета ги долавят с невероятно чувствителната си кожа.
На два метра над плажа внезапно се появява червен триизмерен ромбоид, широк петнайсетина метра. Той се разширява, ала после се прищипва в средата и заприличва на два червени конични бонбона. При върховете им се оформя мъничка сфера, нарастваща до зелен триизмерен овал, който сякаш поглъща първоначалния червен ромбоид. Овалът и ромбоидът започват да се въртят в противоположни посоки и на сто метра във въздуха полита пясъчен стълб.
Зелените човечета стоят и безстрастно наблюдават усилващата се буря.
Триизмерният овал и ромбоид образуват сфера, после във въздуха се появява кръг с диаметър десет метра и сякаш потъва в пясъка, докато брана-дупката отрязва къс от пространство и време. Тъй като е новородена, защитната й повърхност все още се вижда: венчелистчета и пластове от единайсетизмерна енергия, предпазващи пясъка, въздуха, Марс и вселената от това съзнателно израждане на пространственовремевата тъкан.
От дупката излиза пуфтяща парна дрошка. Невидими жироскопи балансират масата от метал и дърво върху единственото й гумено колело. Колата напуска Дупката и спира точно в центъра на пространството, оставено свободно от зеките. Отваря се красиво резбована врата и се спуска дървена стълбичка — разгъва се като сложно проектиран пъзел.
Отвътре се появяват четири войникса — двуметрови широкоплещести метални двуноги, без шия и с глави, които приличат на издатина върху тялото — и с помощта на манипулаторните си ръце, а не на режещите си длани, започват да сглобяват сложен апарат със сребърни пипала, завършващи с малки параболични прожектори. Когато приключват, се отдръпват към стихналата парна машина и замръзват неподвижно.
Появява се човек или проекция и привидно се материализира на пясъка между пипалата-жици на проектора — старец в сини одежди, покрити с чудно извезани астрономически изображения. Носи дълга тояга, на която се подпира. Обутите му в златни пантофи крака са достатъчно плътни и трептящото му тяло е достатъчно тежко, за да оставя стъпки по пясъка. Лицето му е същото като на статуите.
Магът стига до кристалнобистрото море и зачаква.
Скоро морето се раздвижва и точно зад линията на случайните вълнички от водата се издига нещо огромно. То бавно изплува, по-скоро като остров от морето, отколкото като органично същество — кит, делфин, морски змей или бог. От гънките и отворите му се стича вода. То се приближава към брега и зеките
