отстъпват назад и настрани, за да му направят място.
По форма и цвят нещото най-много прилича на великански мозък. Тъканта е розова — като жив човешки мозък — и гънките му най-много напомнят на максимално нагънатата мозъчна повърхност, но приликата свършва дотам, тъй като съществото има множество чифтове сиви очи, разположени в гънките между розовата тъкан и безбройните ръце: ръчички с различен брой пръсти, излизащи от гънките и размахващи се като морска анемона под действието на студени течения, по-големи длани на по-дълги стволове от двете страни на различно разположените очи и — както става все по-ясно, когато голямото колкото къща създание изплува от водата и се затътря по пясъка — множество двойки грамадни ръце отдолу и отстрани, с които се придвижва, всяка бяла като личинка или мъртвешки сива, голяма колкото туловище на кон.
„Какво си направил с любимия ми поклонник?“ — беззвучно пита многоръкият.
— Пак вилнее на воля в света, колкото и да ми е мъчно да го кажа — въздъхва старецът.
„На кой свят? Те са толкова много“.
— На Земята.
„На коя Земя? Те са толкова много“.
— На моята Земя — отвръща магът. — Истинската.
Мозъкът с ръце издава звук през дупките и отворите в гънките си, слузест звук като на кит, вдишващ морска вода. „Къде е моята жрица, Просперо? Къде е детето ми?“
— Кое дете? — пита старецът. — Своята свиньогарванова курва с кръжила сини около очите ли дириш, оная злоба, или палето петнисто, с което тя окучи се на тоя бряг на моя свят?
Магът използва латинските дума „sus“ за „свиня“ и „corax“ за „гарван“: очевидно изпитваше удоволствие от игрословицата, също както и от „окучи“.
„Сикоракса и Калибан. Къде са?“
— Кучката я няма. Гущерчето е на свобода.
„Моят Калибан е избягал от скалата, на която през тия дълги векове го държеше в плен ти, така ли?“
— Нима не го казах току-що? Трябва да размениш някои от излишните си очи за уши.
„Успял ли е вече да изяде всичките ти жалки смъртни на тоя свят?“
— Не всички. Все още. — Магът посочва с тоягата си към каменните версии на собственото си лице, които гледат от скалата зад него. — Обичаш ли да те наблюдават, Многоръки?
Мозъкът отново изхвърля солена вода и слуз. „Ще оставя зелените човечета да поработят още и ще пратя цунами да ги издави до крак и в същото време да събори твоите жалки каменни шпиони“.
— Защо не го сториш сега?
„Знаеш, че мога“. Беззвучният глас някак си изразява изсумтяване.
— Знам, че можеш, зло същество — отвръща Просперо. — Но ако удавиш тоя народ, ще извършиш по- голямо престъпление от много други твои злодеяния. Зеките са самото състрадание, олицетворение на предаността, непроменени от предишно състояние, както стори ти с тукашните богове по чудовищната си прищявка, а истински същества, които са мои. Аз ги преобразих.
„Дори само затова ще ми е още по-приятно да ги избия. Каква полза от тия неми хлорофилни нищожества? Те са като амбулаторни бегонии“.
— Те нямат глас, ала съвсем не са неми — възразява старият маг. — Общуват помежду си чрез генетично изменени пакети от данни, предавани между клетките при допир. Когато се налага да контактуват с някой извън своя род, един от тях доброволно предлага сърцето си за допир и умира като индивид, но всички други го поглъщат и така продължава да живее. Това е прекрасно.
„«Manesque exire sepulcris»5 — мисли-изсъсква многоръкият Сетебос. — Ти просто призоваваш мъртъвците от гробовете им. Играеш играта на Медея“.
Без предупреждение Сетебос се завърта на стъпалните си ръце и изстрелва змиеподобен ствол с по- малка длан от мозъчните си гънки на цели двайсет метра. Сивкавият юмрук се забива в едно зелено човече, застанало на самия бряг, прониква в гърдите му, стиска плаващото му зелено сърце и го изтръгва. Тялото на зека се строполява безжизнено на пясъка и всичките му вътрешни течности изтичат. Друго ЗЧ моментално коленичи, за да погълне каквото може от клетъчната същност на мъртвия си събрат.
Сетебос прибира ръката си, изстисква сърцето до суха люспа, както се изцежда течност от гъба, и го захвърля. „Сърцето му беше празно и нямо като главата му. Там нямаше никакво послание“.
— Не и за теб — съгласява се Просперо. — Ала сега тъжното послание за мен е да не говоря толкова откровено на враговете си. Винаги страдат други.
„Другите са създадени да страдат. Тъкмо затова ги създадохме с теб“.
— Да, с тая цел ние имаме ключовете на струните им, скоро настроени тъй, че да свирят по вкуса ни. Но твоите създания са противни на всички, Сетебос, особено Калибан. Твоето чудовищно изчадие е като зъл бръшлян, който изпи мъзгата на княжия ми ствол.
„И тъкмо това е роден да върши“.
— Роден ли? — тихо се засмива Просперо. — Твоето уродливо копеле се пръкна сред всички магьоснически гадории на истинска вещерска блудница — крастави жаби, прилепи, мухи, свини, които някога са били хора — и твоето гущерче щеше да превърне в кочина собствената ми Земя, ако не бях взел това предателско същество, не го бях научил да говори, не го бях подслонил в собствената си килия, не го бях използвал с човечна грижа и не му бях дал всички човешки достойнства… каквато и полза да имаше за мен, за света или за самия лъжлив роб.
„Всички човешки достойнства — изсумтява Сетебос, прави няколко крачки напред на грамадните си длани и сянката му пада върху стареца. — Аз го научих на власт. Научих го на болка“.
— Когато, подобно на твоя отвратителен род, той забрави своите мисли, а като звяр ръмжеше и квичеше, аз по заслуга въдворих го на скалата, където лично му правех компания.
„Ти заточи Калибан на оная орбитална скала и прати там една от своите холограми, за да можеш да го дразниш и измъчваш векове наред, лъжливи маго“.
— Да го измъчвам ли? Не. Ала когато беше непослушен, аз… противното земноводно с… изпълвах костите му с болка и го карах да реве, та другите зверове на оня орбитален остров да треперят от ужас. И пак ще го направя, когато го заловя.
„Много късно — изсумтява Сетебос. Всичките му немигащи очи се насочват към стареца в сините одежди. Пръстите му помръдват като водорасли. — Сам каза, че моят син, от когото съм много доволен, е на свобода на твоя свят. Знаех го естествено. И скоро ще ида там при него. Заедно с хилядите малки калибани, които ти беше толкова любезен да сътвориш, когато още живееше при постчовеците и смяташе оня обречен свят за чудесен, баща и син-внук скоро ще превърнат твоето зелено кълбо в по-приятно местенце“.
— Искаш да кажеш в тресавище — отвръща Просперо. — Зловонно, пълно с отвратителни същества, всички форми на мрак и каквито язви и зарази от гнилочи, мочури и блата изсмуква слънцето, които се полепват по този Просперо.
„Да“. Грамадното мозъкоподобно създание започва да танцува на дългите си пръсти-крака, олюлява се, сякаш под звуците на безшумна музика или приятни нему крясъци.
— Тогава Просперо не бива да пада — прошепва старецът. — Не бива да пада.
„Няма начин, магьоснико. Ти си само сянка на слух за намек за ноосфера — олицетворение на безвременен, бездушен пулс на безполезна информация, безсмислено мънкане на народ, отдавна затъващ в старческо слабоумие и упадък, киберпръдня, отнесена от вятъра. Ще паднеш, както и твоята безполезна биокурва Ариел“.
Просперо вдига тоягата си, сякаш за да удари чудовището. После я отпуска и се подпира на нея, като че ли изведнъж изгубил всичките си сили.
— Ариел все още е нашата добра и вярна земна прислужница. Тя никога няма да служи на теб, на твоя чудовищен син или на твоята синеока вещица.
„Ще ни послужи със смъртта си“.
— Ариел е
„О, да“.
