матрици са попаднали в някакъв въртоп, някакъв участък на самоналожен хаос.
— Какво общо има това с Пруст?
Орфу спира горелката. Голямата кръпка върху люка на товарния отсек е идеално заварена.
— Някой си играе със светове и сигурно даже с цели вселени. Анализирай математически квантовия поток и ще видиш, че сякаш различни квантови пространства на Калаби-Яу някак си се опитват да съществуват едновременно в една брана. Все едно че се мъчат да се появят нови светове — все едно появата им е наложена от някакъв гений, също както предполага Пруст.
Някъде в „Кралица Маб“ се задействат невидими дюзи и дългият, тромав, ала красив космически съд от черен бъкивъглерод и стомана се завърта и преобръща. Манмът се хваща за един лост и краката му се отделят от корпуса, докато тристаметровият атомен кораб изпълнява цирковите си акробатични номера. Слънцето осветява двамата моравеки и залязва зад тласкателните платформи на кърмата. Европеецът настройва поляризиращите си филтри, отново различава звездите и разбира, че макар да не ги вижда във видимия спектър, приятелят му слуша тяхното радиопиукане. „Този термоядрен хор“, както веднъж ги беше нарекъл Орфу.
— Орфу, приятелю, да не си станал набожен?
Йониецът избуботва в субзвуковия диапазон.
— Ако е така — и ако Пруст е прав и се сътворяват истински вселени, когато онези рядко срещани, почти уникални гениални умове се съсредоточават върху тяхното сътворяване — струва ми се, че не ми се ще да се срещна с Творците в сегашната действителност. Тук действа нещо зло.
— Не виждам защо това… — започва Манмът и млъква, заслушан в общия канал. — Какво означава „тревога дванайсет-нула-едно“?
— Масата на „Маб“ току-що е намаляла с шейсет и четири килограма — пояснява Орфу.
— От отпадъци и изхвърлена урина ли?
— Не точно. Нашият приятел Хокънбери току-що се е телепортирал.
Първата мисъл на Манмът е „Хокънбери не е в състояние да се телепортира никъде… трябваше да го спрем — приятели не се пускат да се телепортират пияни“, ала решава да не я споделя с Орфу.
— Чуваш ли? — след миг пита йониецът.
— Не, какво?
— Следя радиочестотите. Току-що насочихме голямата антена към Земята или по-точно, към полярния орбитален пръстен на Земята и тя регистрира модулирано радиоизлъчване, чийто адресат сме ние.
— Какво се казва в него? — Органичното сърце на Манмът се разтуптява по-бързо. Той не блокира адреналина, а го оставя да тече в системата си.
— Определено е от полярния пръстен на около трийсет и пет хиляди километра над Земята — отвръща Орфу. — Съобщението е произнесено от женски глас, който безспирно повтаря: „Доведете ми Одисей“.
38.
Деймън влезе в синята ледена катедрала, в която отекваше шепот и монотонно пеене.
— Той създаде го, с огъня подобен, с око от огън в топка пяна, която плава и се храни! И лов Той гледа на лунна светлина с туй око на клин подобно, и баницата с дългия език, дето дълбоко се завира в дъбовите пънове да дири червеи и прости думички изрича, когато плячката си пипне, ала мравки не яде — самите мравки построили са стена от семена и в дупката си сламки са напъхали… Създаде Той туй всичко и отгоре и всичко видимо Той сътвори, и нас самите: как иначе?
Деймън моментално позна гласа — Калибан. Съскането кънтеше сред сините ледени стени и в синия леден тунел и сякаш идваше отвсякъде, успокоително далечно, ужасяващо близко. И тоя самотен Калибанов глас някак си в същото време беше хор, множество гласове в страховито съзвучие. По-уплашен, отколкото бе предполагал, много по-уплашен, отколкото се беше надявал, Деймън ниско наведе глава и излезе от ледения тунел върху ледения мецанин.
След едночасово пълзене, по време на което често се налагаше да се връща, тъй като много коридори се стесняваха и свършваха със задънен край, а друг път се натъкваше на високи стени или дълбоки шахти, най-после бе излязъл в центъра на катедралния купол.
Не знаеше нито една от древните думи за такова пространство — във вътрешната заоблена стена на грамадната постройка сякаш имаше стотици тъмни ледени мецанини — ала, ако беше сиглирал думите, сега щеше да ги изреди: кули, купол, арки, контрафорси, апсида, неф, базилика, хор, портик, параклис, розета, ниша, колона, олтар. Всички те щяха да се отнасят за някоя от частите на сградата, които виждаше пред себе си, и щяха да му трябват още думи. Още много думи.
Доколкото можеше да прецени, отвътре диаметърът на купола надхвърляше километър и половина и от сияещия с червена светлина под до синия леден връх имаше поне шестстотин метра. Както бе предположил отвън, Сетебос беше покрил целия кратер и сега огромният кръг пулсираше в червено, сякаш туптеше някакво великанско сърце. Деймън нямаше представа това дали се дължи на естествена вулканична дейност в кратера, на магма, издигаща се от километри дълбочина, където някога черната дупка бе пробила сърцето на Земята, или Сетебос използва топлината и светлината за свои цели. Останалата част от купола се обливаше в багри, които не можеше да опише — от всички нюанси на червеното в основата, през всички цветове на дъгата и после фин оранж в периферията на кратера и по-ниските части на купола. Червени жилки се разклоняваха по оранжево-жълите контрафорси и сталагмити и после по-топлите цветове избледняваха до студеното сияние на великанските сини стълбове. Зелени и жълти проблясъци пронизваха ледените стени и кули, колони от червени импулси се движеха по скрити канали като електрически заряди, искри свързваха разклонените участъци на катедралата като активни дендрити.
На места обвивката на купола бе толкова тънка, че последните снопове привечерна светлина образуваха розови кръгове по западната стена. През тънкия като стъкло връх се виждаше, макар и малко мъгляво, овален къс от помръкващото небе и изгряващите звезди. Най-странно обаче беше това, че ниско на вътрешните стени имаше стотици кръстовидни вдлъбнатини, всяка висока около метър и осемдесет. Те опасваха кръга и като се наведеше от неравния мецанин, на който стоеше, Деймън можеше да различи още такива кръстовидни ниши долу, сякаш прегорени в синия лед. Изглеждаха като направени от метал и бяха празни — стоманената им вътрешност отразяваше червеното сияние от центъра на кратера.
По червения под се издигаха трънливи сталагмити и кули — някои стигаха чак до тавана и образуваха стройни редици от сини ледени стълбове. Подът не бе гладък — осейваха го по-малки кратери и дупки. От повечето излизаха газове, пара и дим и топлите въздушни течения донесоха до носа на Деймън сярна смрад. В средата на червения кръг имаше висок кратер, обхванат от сини ледени стълбища и по-малки отвори. Тоя кратер над кратера изглеждаше пълен почти догоре с кръгли бели камъни… и изведнъж Деймън осъзна, че камъните са човешки черепи — десетки хиляди човешки черепи, повечето лежащи под масата, която почти изпълваше кратера. Той много приличаше на гнездо и впечатлението се подсилваше от онова, което го изпълваше — сива мозъчна тъкан, усукани бразди, множество чифтове очи, усти и отверстия, които се отваряха и затваряха, всяко за себе си, безброй грамадни длани отдолу — тия длани от време на време наместваха грамадната маса в гнездото, настаняваха я по-удобно — и други ръце, всяка от тях по-голяма от стаята на Деймън в Ардис Хол, които излизаха от мозъка върху стволове и пълзяха като пипала по светещия под. Някои бяха толкова близо, че той виждаше безчет криви, остри черни шипове или куки, с които бяха покрити огромните пръсти. Всеки трън — някаква форма на еволюирали косми? — беше по-дълъг от ножа, който Деймън носеше на колана си, и пръстите ги забиваха в синия лед. Дланите можеха да се изкатерят навсякъде, да се придвижат по всяка повърхност, зид, лед или стомана, като забиват тия черни остриета.
Мозъкът на самия Сетебос бе много по-голям, отколкото си спомняше Деймън от появата му през Дупката в небето преди по-малко от два дни — ако тогава чудовището беше дълго трийсет метра по оста си, сега бе дълго поне сто и високо трийсет метра в центъра, където усуканата тъкан беше разделена с дълбока сияеща бразда. Изпълваше гнездото и когато наместваше грамадата си, отдолу се разнасяше хрущене на черепи — като шумолене на прекършени сламки.
— Казваш си, това величие ни добро, ни зло във Него не показва, ни благост, ни жестокост: Той могъщ е и е Господ. Казваш, Той ужасен е: и подвизите Му ще те уверят в това!
Съскането на Калибан резонира в купола — акустиката беше идеална, отекна сред дупките и зикуратите,
