рикошира в лабиринта ледени тунели и сякаш стигна до Деймън отпред, отзад и отстрани — гибелен шепот.
Очите на Деймън се приспособиха към червеникавия здрач и мащабите на огромния купол и той видя по-малки неща, които тичаха около подножието на гнездото, катереха се на четири крака по ледените стъпала към гигантския мозък и после се тътрузеха обратно само на задни крака: носеха големи овални пашкули, лъщящи от отвратителна млечнобяла слуз.
За миг му се стори, че са войникси — по дългия път през ледения лабиринт беше видял останки от десетки войникси, не замръзнали в леда, каквито бе забелязал във външната цепнатина, а разкъсани трупове, празна коруба тук, откъснат крак или кожена гърбица там, самотно лежащи лапи — ала сега, докато се взираше през парите и мъглите от вулканичните отвори, установи, че тия неща не са войникси. Имаха формата на Калибан.
„Калибани“ — помисли си Деймън. Преди близо година със Сави и Харман ги бяха видели в Средиземноморския басейн и сега той разбра значението на кръстовете в стените на купола. „Зарядни устройства“, така бе нарекла Сави кухите кръстове, и самият Деймън се беше натъкнал на гол калибан, увиснал на един такъв вертикален кръст с разперени ръце, и го бе помислил за мъртъв, докато жълтите котешки очи не се бяха отворили.
Сави им беше обяснила, че Просперо и невероятното биосферно същество Ариел са еволюирали калибаните от обикновени хора, за да попречат на войниксите да нахлуят в Средиземноморския басейн и други територии, които Просперо искал да запази. Сега Деймън си помисли, че това или е лъжа, или грешка на старицата — калибаните не бяха еволюирали от човешки същества, а по-скоро клонирани от оригиналния и много по-ужасен Калибан, както беше признал Просперо на своя орбитален остров, но навремето Харман бе попитал еврейката защо постчовеците изобщо са създали войниксите, щом те или пък Просперо после са имали нужда от други чудовища, за да ги сдържат.
„А, те не са ги създали — беше отговорила Сави. — Войниксите са дошли отнякъде другаде, служат на някой друг и имат собствени цели“.
Тогава Деймън не бе разбрал нищо, а сега разбираше още по-малко. Тия калибани, които се щураха като отвратително розови мравки по дъното на кратера и носеха млечнобелите яйца, явно не служеха на Просперо — а на Сетебос.
„Тогава кой е довел войниксите на Земята? — запита се той. — Защо нападат Ардис и другите общности на старостилните човеци, щом не служат на Сетебос? Тогава на кого служат?“
В момента със сигурност знаеше само, че появата на Сетебос в кратера Париж е била катастрофална за тукашните войникси — които не бяха замръзнали в бързо разпространяващия се син лед, бяха уловени и изкорубени като вкусни раци. Изкорубени от кого? Или от какво? Хрумнаха му само два отговора и нито единият от тях не беше успокояващ — войниксите бяха схрускани или от зъбите и ноктите на калибаните, или от ръцете на самия Сетебос.
Сега съзнаваше, че сиво-розовите бразди по пода на кратера всъщност бяха ръце, излизащи от Сетебос. Стволовете потъваха в отворите по стената на купола и…
Деймън рязко се извъртя и вдигна арбалета си с показалец на спусъка. От ледения тунел зад него се разнасяше шум като от плъзгане. „Една от ръцете на Сетебос, три пъти по-голяма от мен, провира се зад гърба ми!“
Приклекна и зачака, ала не се появи никаква ръка. От ледения коридор обаче продължаваше да се носи съскане и шепот.
„Ръцете са в стените и сигурно вече са стигнали до цепнатините навън — каза си Деймън. Опитваше се да успокои отчаяно разтуптяното си сърце. — В тунелите и навън е тъмно. Какво ще правя, ако се натъкна на някоя от тях?“ Беше видял пулсиращите хранителни отвори в дланите долу — група калибани бяха хранили една от тях с големи парчета сурово месо, или от войникс, или човешко.
Легна по корем на синия балкон и усети как студът на леда — вече бе убеден, че това е жива тъкан, излизаща от самия Сетебос — се процежда през термокожата му.
„Вече мога да се махам оттук. Видях достатъчно“.
Легнал по очи, протегнал напред глупавия арбалет и навел глава, докато група калибани пълзяха на четири крака на няма и сто метра пред него, Деймън зачака своите страхливи ръце и крака да съберат сили, за да се разкара от тая отвратителна катедрала.
„Трябва да съобщя за това в Ардис — разнесе се гласът на благоразумието в главата му. — Направих каквото можах“.
„Не си — отговори гласът на честността, оная част от него, която някой ден щеше да убие. — Трябва да видиш какви са ония влажни сиви яйца“.
Калибаните бяха натрупали няколко такива сиви неща в една димяща вулканична дупка на няма и сто метра от него, надолу и надясно от ниския му мецанин.
„Не мога да се спусна там. Много е далеч“.
„Лъжец. Дотам няма и сто метра. Имаш още въже и клинове. И пикели. После просто ще притичаш да хвърлиш един бърз поглед на яйцата и ще се върнеш на балкона“.
„Това е безумие. Ще съм на открито през цялото време. Ония калибани бяха между мен и гнездото. Ако бях там, когато се появиха, щяха да ме пипнат. Или щяха да ме изядат на място, или да ме заведат при Сетебос“.
„Вече ги няма. Сега имаш шанс. Слез долу“.
— Няма — заяви Деймън и осъзна, че в ужаса си е произнесъл думата гласно.
Но след малко вече забиваше клин в синия леден под на балкона си. Завърза въжето за него, преметна арбалета през рамо до раницата си и започна трудното спускане към дъното на кратера.
„Чудесно. За пръв път да проявиш малко смелост и…“
„Млъквай, мама му стара“ — заповяда Деймън на тая храбра и абсолютно тъпа част от себе си.
Тя се подчини.
— И ако всичко продължава тъй, ще трябва ний във страх от Него да живеем — разнесе се напевното като псалм съскане на Калибан — не на калибаните, Деймън беше сигурен в това, а на самия Калибан. Чудовището трябваше да е някъде в купола, може би от отсрещната страна на Сетебос и гнездото.
— Казваш си, че някой странен ден Сетебос, Господ, който танцува в черна нощ, при нас ще дойде като език при око, като зъб при гърло, или във него ще прерасне, както от какавидата израстват пеперуди: и тук сме само ние с Него, и помощ отнийде се не види.
Деймън продължи да се спуска по хлъзгавото въже.
39.
След като се телепортира в Илион, доктор Томас Хокънбери първо трябваше да намери къде да повърне.
Това не беше трудно, даже в неговото пияно състояние, тъй като бившият схоластик бе прекарал почти цели десет години в и около Троя и се беше прехвърлил на една уличка край площада близо до домовете на Хектор и Парис, където бе ходил безброй пъти. За щастие в Илион беше нощ, дюкяните, сергиите и пивниците бяха затворени и със спуснати капаци и никой копиеносец или нощен страж не забеляза безшумната му поява. И така, имаше нужда от странична уличка и бързо я откри, гадеше му се, докато преминаха сухите напъни, после пък имаше нужда от още по-тъмна и безлюдна уличка. За късмет, около палата на покойния Парис, сега дом на Елена и временен дворец на Приам, имаше много улички и Хокънбери избра най-тъмната и тясната, само метър и двайсет широка, сви се на кълбо върху няколко стиски слама, зави се с одеялото, което носеше от каютата си на „Кралица Маб“, и заспа непробудно.
Събуди се малко след зазоряване, схванат, кисел, махмурлия и болезнено съзнаващ шума от площада край двореца и факта, че не е взел от кораба нужните дрехи: носеше мек сив памучен гащеризон и пантофи за безтегловност, нещо, което моравеките бяха сметнали за подходящо за човек от XXI век. Това облекло не се вписваше много добре сред кожените наколенници, сандалите, туниките, тогите, наметалата, кожите, бронзовите доспехи и грубите домотъкани одежди в Илион.
Когато все пак излезе на площада — след като изтупа, доколкото можа, мръсотията от уличката и забеляза истинската разлика между ускорението от 1,28 при което беше живял, и нормалната земна
