гравитация; чувстваше се гъвкав и силен въпреки махмурлука — Хокънбери с изненада установи, че там всъщност няма почти никого. Времето точно след изгрев слънце беше най-оживено на това пазарище, ала при повечето сергии стояха само техните собственици, изнесените пред кръчмите маси пустееха и единствените хора в отсрещния край на площада, пред двореца на Парис, Елена, а сега и Приам, бяха неколцината стражи, които охраняваха портите.
Схоластикът реши, че дрехите са по-важни даже от закуската, затова навлезе в сенките под аркадата и започна да се пазари с един едноок беззъб старец с червен дрипав тюрбан. Троянецът имаше най-голямата количка с най-разнообразна стока, главно отпадъци или дрипи, свалени от трупове, но водеше пазарлъка като ламя, която не желае да се раздели със златото си. Джобовете на Хокънбери бяха празни, затова можеше да размени само корабните дрехи и одеялото, ала те бяха достатъчно екзотични — трябваше да каже на стареца, че идва чак от Персия. Накрая се сдоби с тога, сандали, фино червено вълнено наметало, по-рано принадлежало на някой нещастен вожд, обикновена туника, поличка и долни дрехи, като избираше най-чистите от купа и когато нямаше чисти, гледаше поне да нямат въшки. Напусна площада с широк кожен колан, на който висеше меч, видял много битки, ала все още остър, и два ножа, единият, затъкнат в колана, а другият скрит в специално ушита гънка от вътрешната страна на червеното наметало. Освен това получи шепа монети. Когато хвърли поглед назад към широко ухилената беззъба физиономия на стареца, си помисли, че дядката е сключил добра сделка — сигурно щеше да размени необикновения гащеризон за кон, златен щит или нещо още по-хубаво. „Уф, добре де“.
Не беше попитал троянеца, нито неколцината сънени търговци какво става, защо площадът пустее, къде са войниците и семействата им, каква е причината за спусналата се над града странна тишина — знаеше, че съвсем скоро ще научи.
Докато се преобличаше зад количката на търговеца, старецът и двама от неговите съседи му предложиха злато за телепортаторния медальон, като шишкавият зарзаватчия даваше двеста мерки злато и петстотин сребърни тракийски монети, ала Хокънбери отказа, доволен, че се е сдобил с меч и две ками, преди да се съблече.
След като похарчи част от парите си за мек хляб, чирози, сирене и някаква гореща отвара, която изобщо не можеше да се сравнява с кафе, той се върна в сенките и отправи поглед към двореца на Елена.
Можеше да се телепортира в покоите й. Вече го беше правил.
„И ако е там?“
Бърз замах с меча и после телепортиране, идеалният невидим убиец, така ли? Но кой можеше да каже, че стражите няма да го видят? За десетхиляден път през последните девет месеца съжали за загубата на своята преобразяващата гривна — боговете раздаваха такива гривни на всичките си схоластици и те променяха с тях квантовата вероятност до такава степен, че бяха способни моментално да заемат мястото на всеки мъж или жена в или около Илион, като не само приемат вида и облеклото им, но и наистина ги изместват на квантово равнище. Това бе позволявало даже на едрия Найтенхелзър да се превръща в момче, без да нарушава закона за съхранение на масата, който един от ориентираните към точните науки схолстици преди години бе обяснил на Хокънбери.
Е, сега Хокънбери не можеше да се преобразява — гривната беше останала на Олимп заедно с тазерната му палка, микрофона и бронята — ала все още пазеше телепортаторния си медальон.
Докосна златния кръг на гърдите си и… се поколеба. Какво все пак щеше да направи, когато застанеше пред Елена Троянска? Нямаше представа. Никога не бе убивал, камо ли най-красивата жена, която беше виждал, съперница на безсмъртната богиня Афродита — затова се колебаеше.
Към Скейските порти се надигна смут. Той се запъти натам, като дояждаше комата си, преметнал през рамо току-що купения кози мях с вино, замислен за положението в Илион.
„Нямаше ме повече от две седмици. Вечерта, когато заминах, когато Елена се опита да ме убие, изглеждаше, че ахейците ще превземат града. Троя и нейните божествени съюзници, Аполон, Арес, Афродита и по-низшите божества, като че ли не бяха способни да се защитят от решителната атака на Агамемноновите войски, подкрепяни от Атина, Хера, Посейдон и останалите“.
Достатъчно дълго беше следил тая война, за да знае, че нищо не е сигурно. Естествено това бе Омировата версия — събитията в това истинско минало, на тая истинска Земя, в и около тая истинска Троя, обикновено следваха, макар и не винаги да повтаряха дословно великия епос на Омир. След като нещата драматично се бяха променили през последните месеци — благодарение, знаеше той, на намесата на някой си Томас Хокънбери — всички залози бяха отменени. Затова той побърза да се присъедини към навалицата, която по първи зори очевидно се насочваше право към главната градска порта.
Откри я на стената над Скейските порти с останалите от царското семейство и група висши сановници, събрани на широкия подиум, където преди десет години я бе гледал да назовава имената на вождовете от събиращата се ахейска войска. Тогава тя беше изброявала имената на различни гръцки герои пред Приам, Хекуба, Парис, Хектор и другите. Сега Хекуба и Парис бяха мъртви, наред с още много хиляди, ала Елена все още стоеше отдясно на царя заедно с Андромаха. Преди десет години старият владетел бе наблюдавал събирането на войските, ала сега лежеше на носилката, с която напоследък се придвижваше. Изглеждаше по-стар с много повече от десет години и нямаше нищо общо с жизнения цар, когото Хокънбери бе видял тогава — смалена, съсухрена карикатура на могъщия Приам.
Ала днес мумията изглеждаше доволна.
— До днес съжалявах сам себе си — извика Приам: обръщаше се към сановниците около себе си и неколкостотинте стражи по стълбищата и в полето под тях. Не се виждаше войска — по Хълма на трънените храсти и подстъпите към Илион нямаше войници, — но когато се вторачи и проследи погледа на Елена, Хокънбери различи грамадна тълпа на около два километра, където черните гръцки кораби бяха изтеглени на сушата. Изглеждаше, че троянците са обкръжили ахейците, преодолели са рова и са превърнали безкрайните някога ахейски станове в неравен полукръг с диаметър най-много неколкостотин метра. В такъв случай гърците бяха изтласкани досами морето и бяха обкръжени от мощни троянски сили, които само чакаха да се нахвърлят върху тях.
— Съжалявах сам себе си — повтори Приам и по-рано задавеният му глас прозвуча по-силно — и молех мнозина от вас да ме съжаляват. След смъртта на моята царица от ръцете на боговете бях съвсем покрусен, съсипан старец, обречен… по-страшно от стар, отдавна преминал прага на немощта… бях убеден, че татко Зевс ми готви ужасна участ.
— През последните десет години бях видял твърде много мои синове да загиват и бях сигурен, че Хектор ще ги последва в залите на Хадес още преди натам да се отправи духът на баща му — продължи той. — Бях готов да стана свидетел как в кървавия край на тая варварска война отвличат щерките ми, ограбват съкровищниците ми, отмъкват паладиона от храма на Атина и хвърлят безпомощни младенци от стените. Допреди месец, приятели и близки мои, воини и вие, техни съпруги, очаквах, че жените на синовете ми ще бъдат похитени от кървавите ръце на аргивците, Елена ще бъде погубена от убиеца Менелай, щерка ми Касандра ще бъде изнасилена, че ще се съглася… не, ще жадувам… да посрещна аргивските псета пред вратите си, ще настоявам да ме разкъсат жив, след като копието на Ахил, Агамемнон, ловкия Одисей, безпощадния Аякс, ужасния Менелай или могъщия Диомед ме повали. Че ще ме пронижат с копие, ще изтръгнат стария ми живот от старото ми тяло, ще хвърлят червата ми на собствените ми кучета, да, същите верни хрътки, които вардеха портата и вратата на покоите ми, ще оставят тия мои внезапно побеснели приятели да ближат кръвта на господаря си и да изядат сърцето му пред всички.
— Да, така жалех аз допреди месец, допреди три седмици… ала вижте, любими мои троянци, тая заран животът се прероди. Зевс отведе всички богове — ония, които искаха да ни спасят, и ония, които искаха да ни погубят. Бащата на боговете порази собствената си Хера със своята мълния. Могъщият гръмовержец изгори черните кораби на аргивците и заръча на всички безсмъртни да се завърнат на Олимп, за да ги накаже за непокорството им. И след като боговете вече не изпълваха дните и нощите с огън и грохот, син ми Хектор поведе нашите войски към победа. Ахил го нямаше, за да спре знатния Хектор, и ахейските псета бяха отблъснати назад при изгорените корпуси на черните им кораби, южните им станове бяха пометени, а северните — опожарени. И сега от запад ги притискат Хектор и нашите илионци, Еней и неговите дарданци, двамата живи Антенорови синове Акамант и Архилох. — Приам спря да си поеме дъх. — Откъм юг не им позволяват да избягат сияйните синове на Ликаон и нашите верни съюзници от Зелея в подножието на Ида,
