— Защо? — Това му се стори абсурдно. А и го болеше главата.
— Когато Менелай ме откри, осъзнах, че с радост бих заминала с него. Едва ли не щях да се радвам, ако ме убиеше, щом щеше да му достави удоволствие. Годините, които бях прекарала в Илион като уличница, като лъжлива жена на Парис, като причина за цялата тая смърт, ме бяха направили долна във всеки смисъл на думата. Жалка, непостоянна, празна… обикновена.
„За теб могат да се кажат много неща, Елено — изкушаваше се да й възрази Хокънбери, — ала не и «обикновена».“
— Но Парис беше мъртъв и аз нямах мъж, нямах господар за пръв път, откакто бях младо момиче — продължи тя. — Отначало се зарадвах да видя Меналай тук в Илион, но скоро проумях, че това е като радостта на роба при вида на веригите и оковите му. Когато оная нощ ти дойде при нас на кулата, единственото ми желание беше да остана в Илион, сама, не като Елена, Менелаевата жена, не като Елена, Парисовата жена, а просто като… Елена.
— Това не обяснява защо ме намушка — рече Хокънбери. — След като пренесох Менелай в братовия му стан, можеше просто да ми кажеш, че оставаш тук. Или да ме помолиш да те пренеса на което и да е място в света — и аз щях да се подчиня.
— Тъкмо затова се опитах да те убия — прошепна Елена.
Хокънбери я зяпна намръщено.
— Тогава реших да венчая съдбата си не за някой мъж, а за град… за Илион. И знаех, че докато ти си тук и си жив, можеш да ме отведеш навсякъде със своята магия… на сигурно място… докато Агамемнон и Менелай влизат в града и го опожаряват.
Бившият схоластик се замисли. Не намираше смисъл в думите й. Знаеше, че няма да намери. Затова се отказа.
— Разкажи ми какво се случи през последните седмици — за трети път рече той.
— Дните, след като те оставих да умреш тук, бяха мрачни за града — започна Елена. — Агамемнон за малко да превземе Троя още същата нощ. Хектор се цупеше в покоите си още отпреди амазонките да се отправят на гибел. След като Дупката се затвори и стана ясно, че повече няма да се отвори, той се криеше в дома си, потънал в мисли, без да вижда даже Андромаха — тя се канеше да му признае, че синът им е жив, обаче изчакваше, тъй като не знаеше как да обясни измамата така, че да не изгуби собствения си живот — и по време на битките през следващите дни Агамемноновите войски и поддържащите ги богове убиха много троянци. Единствено закрилникът на града, сребролъкият Феб Аполон, с безпогрешно насочените си към аргивските множества стрели не допусна да бъдем погубени през ония черни дни, преди Хектор да се включи в боя.
— Предвождани от Диомед, аргивците успяха да пробият стените ни в най-ниската им част — там, където расте дивата смокиня — продължи тя. — През десетте години преди нашата злополучна война с боговете аргивците на три пъти бяха опитвали на същото място, нашата слабост, навярно разкрита им от някой вещ предсказател, но и трите пъти Хектор, Парис и другите ни герои ги отблъскваха, първо Големия и Малкия Аякс, после Атридите и накрая самия Диомед, ала тоя път, четири дни след като се опитах да те убия и оставих тялото ти тук на лешоядите, Диомед поведе своите воини от Аргос на четвърта атака срещу мястото, където расте дивата смоковница. Докато Агамемнон вдигаше стълбите си на западната стена и тарани, големи колкото грамадни дървета, блъскаха Скейските порти на грамадните им панти, Диомед с коварство и сила атакува ниското място на стената и до залез на оня четвърти ден аргивците проникнаха в града. Единствено смелостта на Деифоб, Хекторовия брат, другия син на Приам, мъжа, който беше избран от царското семейство за мой следващ съпруг, единствено той спаси Илион с храбростта си. Видял опасността, когато другите отчаяно отблъскваха Агамемноновите стълби и тарани, Деифоб събра оцелелите от стария си отряд, Хелен и вожда Азий Хиртаков, заедно с неколкостотин от бегълците на Еней и следван от стария ветеран Астеропей, започна контранастъпление по градските улици и превърна недалечното пазарище във втори фронт. В ужасната битка с победоносния Диомед Деифоб се сражаваше като бог — отблъсна даже копието на Атина, защото боговете участваха със същата ожесточеност, с каквато и хората, даже с по- голяма!
— Призори аргивците временно бяха спрени — нашата стена при дивата смоковница беше пробита, десетки сгради бяха опожарени и превзети от бесните аргивци, Агамемноновите орди все още се опитваха да се изкатерят по западната и северната стена, големите Скейски порти висяха разбити на трески, държани само от железните си скоби, и в оная утрин Хектор съобщи на Приам и другите отчаяни членове на царския род, че пак се включва във войната. — Тя въздъхна.
— И включи ли се? — попита Хокънбери.
Елена се засмя.
— Дали се е
— Диомед е мъртъв!? — ахна Хокънбери. Бе изумен. След десет години наблюдение на битките беше започнал да вярва, че Диомед е неуязвим като Ахил и боговете. В Омировата „Илиада“ подвизите на Диомед — литературното отклонение, описващо славното му единоборство или „аристея“ — запълваха Пета и началото на Шеста песен и отстъпваха по дължина и свирепост в епоса само на отприщения Ахилов гняв от Двадесета до Двадесет и втора песен… гняв, който вече нямаше как да стане действителност, поради намесата на самия Хокънбери в събитията.
— Диомед е мъртъв — смаяно повтори той.
— И Аякс — прибави Елена. — Защото на следния ден Хектор и Аякс пак се изправиха един срещу друг — нали си спомняш, че веднъж се сражаваха в единоборство, ала се разделиха като приятели, толкова храбри бяха битките им. Но тоя път Хектор погуби Теламоновия син — с меча си събори грамадния правоъгълен щит на великана, огъна самия метал и когато Големия Аякс извика: „Милост! Прояви милост, сине Приамов!“, Хектор не се смили, а заби меча си през гръбнака и сърцето на героя и го прати в Хадес, преди слънцето да се е вдигнало на една педя над хоризонта оная заран. Хората на Аякс, ония славни бойци от Саламин, заплакаха и разкъсаха дрехите си в знак на траур, но и отстъпиха в смут, блъскаха се във войските на Агамемнон и Менелай, докато бягаха през Хълма на трънените храсти — нали знаеш онова възвишение точно на запад от града, което боговете наричат Могилата на бързата амазонка Мирина?
— Знам го — потвърди Хокънбери.
— Та там бягащите воини на мъртвия Аякс се сблъскаха с атакуващите бойци на Агамемнон и Менелай. Настана хаос. Пълен хаос. И в това меле Хектор поведе своите троянски и съюзнически вождове — Деифоб сега следваше брат си, Акамант и старият Пирой водеха тракийците плътно зад тях, Местъл и Антифовият син с викове зовяха меонийците — всички останали оцелели троянски герои, смятани за победени само допреди два дни, участваха в това нападение. Оная заран аз стоях на стената точно под тая кула, Хок-ън- бе-рииии, и цели три часа никой от нас — Троянките и стария Приам, който вече не може да върви, а трябва да го носят на носилка, ние, жените — щерките, майките, сестрите; момчетата и старците — никой от нас не виждаше нищо цели три часа, толкова голям облак прах вдигаха хилядите воини и стотиците колесници. Понякога залповете стрели от едната или другата страна даже скриваха слънцето… Ала когато прахът се уталожи и боговете се върнаха на Олимп след битката, Менелай беше последвал Диомед и Аякс в Дома на смъртта и…
— Менелай е мъртъв?! Твоят съпруг е мъртъв?! — повторно поразен, я прекъсна Хокънбери. Тия хора се бяха сражавали и побеждавали цели десет години едни срещу други и после още десет месеца срещу боговете.
— Нали тъкмо това ти казах? — ядоса се от прекъсването Елена. — Не го уби Хектор. Улучи го стрела, изстреляна от сина на мъртвия Пандар, младия Палм, Ликаоновия внук, който се сражаваше със същия оня благословен от боговете лък, с който Пандар рани Менелай в хълбока само преди година. Тоя път обаче я нямаше невидимата Атина, та да отклони стрелата, и тя улучи Менелай през отвора за очите, прониза мозъка му и излезе през бронзовия му шлем.
— Малкият Палм ли? — Хокънбери осъзна, че повтаря имената като идиот. — Той не може да е на повече от дванайсет години…
