Олимп

— Още няма единайсет — усмихна се Елена. — Обаче стреля с мъжки лък, лъка на мъртвия си баща Пандар, убит от Диомед преди година, и стрелата върна всички дългове на моя съпруг и уреди всичките ни брачни съмнения. Окървавените доспехи на Менелай са в моите покои в двореца, ако искаш да ги видиш — малкият Палм задържа щита му.

— Боже мой — промълви бившият схоластик. — Диомед, Големия Аякс и Менелай, загинали само за едно денонощие! Нищо чудно, че сте отблъснали аргивците чак при корабите им.

— Не, победата пак можеше да отиде в ръцете на ахейците, ако не се беше появил Зевс.

— Зевс!?

— Да, Зевс. В деня, започнал с тая славна победа, боговете и богините, които поддържаха аргивците, бяха толкова разярени от смъртта на героите си, че само Хера и Атина убиха хиляда от нашите доблестни троянци с огнените си мълнии. Посейдон, самият стар земетръсец, изрева толкова гневно, че се срутиха десетки яки сгради в Илион. Стрелците политнаха от стените ни като падащи листа. Приам падна от носилката си.

— Всичко, което бяхме спечелили оня ден, беше изгубено за минути — продължи Елена. — Хектор отстъпи, без да спира да се сражава, хората му падаха наоколо, Деифоб беше ранен в крака и накрая брат му трябваше да го носи, докато нашите троянци се оттегляха към Хълма на трънените храсти, а сетне оттам през Скейските порти. Ние жените се втурнахме да помогнем и затворихме разцепените порти с голямата греда, толкова свирепи бяха боевете — десетки разярени аргивци бяха влезли в града по петите на нашите отстъпващи герои — и тогава Посейдон пак разтърси земята, събори всички на колене, докато Атина възпираше Аполон в небесни битки и колесниците им вихрено се носеха по небето, а самата Хера хвърляше мълнии по стените ни. И тогава на изток се появи Зевс. По-грамаден и внушителен, отколкото го бяха виждали смъртните…

— По-внушителен от деня, когато се появи като лице в гъбовидния атомен облак ли? — попита Хокънбери.

Елена се засмя.

— Много по-внушителен, мой Хок-ън-бе-рииии. Тоя Зевс беше великан, краката му се издигаха по-високо от снежния връх на Ида на изток, огромните му гърди се извисяваха над облаците, гигантското му чело беше толкова високо над нас, че почти не се виждаше, по-високо от най-високите облаци в летен ден преди буря.

— Леле! — Хокънбери се опита да си го представи. Веднъж се бе спречкал със Зевс — е, не точно „спречкал“, по-скоро беше офейкал от него по време на едно земетресение на Олимп, когато се бе шмугнал между краката на господаря на всички богове, за да грабне изпуснатия си медальон и да се телепортира в самото начало на войната между богове и хора — и тогава бащата на боговете му се беше сторил невъобразимо внушителен, а бе висок едва обичайните си четири-пет метра. Схоластикът положи всички усилия да призове в главата си образа на петнайсеткилометров колос. — Продължавай.

— Та когато се появи великанският Зевс, войските се заковаха по местата си, замръзнаха като статуи с насочени напред мечове, замахнали с копия и вдигнали щитове — даже колесниците на боговете замръзнаха в небето, Атина и Феб Аполон, също толкова неподвижни, колкото и хилядите смъртни под тях — и Зевс изрева… не мога да имитирам гласа му, Хок-ън-бе-рииии, защото той едновременно беше като гръмотевици, земетръси и изригващи вулкани, та Зевс изрева: ХЕРО ЗЛОТВОРНА, ЛУКАВА! И ТАЗИ ИЗМАМА Е ТВОЯ! ОЩЕ ЩЯХ ДА СПЯ, АКО НЕ МЕ БЯХА СЪБУДИЛИ ТВОЯТ ХРОМ СИН И ЕДИН СМЪРТЕН. КАК ПОСМЯ ДА МЕ ПРЕДАДЕШ СЪС СВОЯТА ТОПЛА ПРЕГРЪДКА, СЛЯПО ДА МЕ СЪБЛАЗНИШ, ЗА ДА ПОСТИГНЕШ СВОЕТО, ДА ИЗПЪЛНИШ ЖЕЛАНИЕТО СИ ДА ПОГУБИШ ТРОЯ, ПРОТИВНО НА ВОЛЯТА НА СВОЯ ГОСПОДАР!

— Твоят хром син и един смъртен ли? — повтори Хокънбери. Хромият син трябваше да е Хефест, богът на огъня. Ами смъртният?

— Така каза — потвърди Елена и заразтрива бялото си гърло, като че ли я бе заболяло от имитацията на могъщия земетръсен тътен.

— А после?

— После, преди Хера да успее да се оправдае, преди който и да било от боговете да успее да помръдне, облакосборецът Зевс я повали с мълния. Сигурно я уби, макар всички да я смятахме за безсмъртна.

— Боговете могат да се възраждат, след като са били убити — измърмори Хокънбери и си представи грамадните лечебни вани и сините червеи в огромната бяла сграда на Олимп, вани, за които се грижеше великанският насекомовиден Лечител.

— Да, това е известно на всички — презрително отвърна Елена. — Нима през последните осем месеца нашият Хектор не уби Арес пет-шест пъти? Само за да се изправи насреща му след няколко дни? Обаче това беше друго, Хок-ън-бе-рииии.

— В какъв смисъл?

— Мълнията на Зевс унищожи Хера — запрати късове от златната й колесница на много километри, течно злато и стомана се посипаха като дъжд по покривите на Троя. Парчета от самата богиня образуваха пътека от океана до Приамовия дворец, овъглени късчета розова плът, които никой от нас не се престраши да докосне, ала които дни наред цвъртяха и вдигаха пушек.

— Божичко — промълви Хокънбери.

— После могъщият Зевс порази Посейдон, отвори грамадна зейнала яма под бягащия бог на морето и го хвърли вътре. Крясъците отекваха часове и всички смъртни, и аргивци, и троянци, неволно плачеха от тия страховити звуци.

— Зевс каза ли нещо, когато отвори ямата?

— Да, извика: АЗ СЪМ ЗЕВС КРОНИД ОБЛАКОСБОРЕЦ, АЗ СЪМ БАЩА НА БОГОВЕ И ХОРА, ГОСПОДАР НА ВЕРОЯТНОСТНОТО ПРОСТРАНСТВО, ПРЕДИ ВИЕ ДА СЕ ПРЕОБРАЗИТЕ ОТ ЖАЛКИТЕ СИ ПОСТЧОВЕШКИ ФОРМИ! АЗ БЯХ ГОСПОДАР И ПАЗИТЕЛ НА СЕТЕБОС, ПРЕДИ ДА ПОСМЕЕТЕ ДА МЕЧТАЕТЕ ЗА БЕЗСМЪРТИЕ! ТИ, ПОСЕЙДОНЕ, ЗЕМЕТРЪСЕЦО, КОЙТО МЕ ПРЕДАДЕ, ДА НЕ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ЗНАМ КАК СИ ЗАГОВОРНИЧИЛ С МОЯТА ВОЛООКА ЦАРИЦА ДА МЕ СВАЛИТЕ? ЗАТОЧАВАМ ТЕ В ТАРТАР, ДЪЛБОКО ПОД САМИЯ ХАДЕС, ПРАЩАМ ТЕ В ДРУГИЯ КРАЙ НА ЗЕМЯТА И НА МОРЕТО, КЪДЕТО ОТДАВНА СА ЯПЕТ И КРОНОС. ТЕ СЕ НЕ РАДВАТ НА ЧУДНИЯ БЛЯСЪК НА ЯСНОТО СЛЪНЦЕ, НИТО НА ЛЕКИЯ ПОЛЪХ!

Хокънбери мълчаливо изчака, докато Елена отново се прокашляше.

— Имаш ли вода, Хок-ън-бе-рииии?

Той й подаде меха, който бе напълнил с вода от чешмата на площада.

— Така говореше Зевс, когато отвори яма под Посейдон и прати земетръсеца в Тартар. Воините на стената, които бяха успели да погледнат в ямата, дни наред не можеха да говорят, само хленчеха или пищяха.

Схоластикът мълчеше.

— И после бащата на боговете заповяда на всички други богове да се върнат на Олимп, за да бъдат наказани… извинявай, Хок-ън-бе-рииии, че не се опитвам да имитирам Зевсовия рев… и след миг летящите колесници изчезнаха, сребролъкият Аполон, Атина, червеноокият Хадес, оная кучка Афродита, кръвожадният Арес, изпари се целият ни пантеон, телепортира се обратно на Олимп като гузни дечурлига в очакване сърдитият им баща да ги нашиба с пръчката си.

— И Зевс ли изчезна с тях?

— А, не, Кронидът едва беше започнал. Той прекрачи Илион и прекоси километрите до брега, както Астианакс, когато си играе на пясъчника, прекрачва своите войничета играчки. Стотици троянци и аргивци загинаха под великанските ходила на Зевс, Хок-ън-бе-рииии, и когато стигна при Агамемноновия стан, той протегна длан и изгори стотиците черни кораби, изтеглени на пясъка. А ония аргивски съдове, които още бяха закотвени в морето или конвоят ги теглеше от Лемнос да докарат вино, пратено от Евней, Язоновия син, и дарове за Атрид Агамемнон и мъртвия Менелай — Зевс сви огнената си ръка в юмрук и се вдигна гигантска вълна, преобърна лемноските и пристаналите аргивски кораби, пак като играчки, сякаш Астианакс се плацикаше във ваната си и потопяваше издяланите от робите корабчета в божествен гняв.

— Боже Господи! — прошепна Хокънбери.

— И после Зевс изчезна с гръм, какъвто още не бяхме чували, по-силен даже от гласа му, който беше оглушил стотици, и вятърът с вой запълни празното място, вдигна ахейските шатри на хиляди метри във въздуха, помете здрави троянски жребци от яслите им и ги пръсна по най-високите стени.