Олимп

Схоластикът погледна на запад, където троянските войски бяха обкръжили смалената армия на аргивците.

— Това е било преди почти две седмици. Боговете изобщо появиха ли се оттогава? Който и да е бог? Зевс?

— Не, Хок-ън-бе-рииии. Оттогава не сме виждали безсмъртни.

— Но това е било преди две седмици — повтори той. — Защо Хектор толкова се е бавил да обсади аргивците? След гибелта на Диомед, Големия Аякс и Менелай ахейците трябва да са изгубили бойния си дух.

— Така е — съгласи се Елена. — Обаче и двете страни бяха смаяни. Дни наред не чувахме нищо. Както казах, хората по стените и ония аргивци, които бяха прекалено близо до зейналата яма на Тартар, цяла седмица бяха лигавещи се идиоти. Без да го обявява нито една от страните, настъпи примирие. Ние събрахме нашите мъртъвци, защото при Агамемноновите атаки бяхме претърпели ужасни загуби, нали си спомняш, и близо седмица погребалните клади горяха и тук в града, и по брега, където все още бяха на стан уплашените аргивци. После, на втората седмица, когато Агамемнон заповяда на хората в горите в подножието на Ида да отсекат дървета за нови кораби, Хектор започна настъплението. Боевете бяха бавни и тежки. Изтласкани до самото море и без кораби, с които да избягат, аргивците се биеха като приклещени плъхове. Ала тая заран няколкото хиляди оцелели са обкръжени край вълните и днес Хектор ще се отправи на последната ни атака. Днес свършва Троянската война — Илион е невредим, Хектор е герой на героите и Елена е свободна.

Двамата дълго мълчаха, вторачени на запад, където слънчевите лъчи се отразяваха в доспехи и копия и тръбяха бойни рогове.

— Какво ще правиш сега с мен, Хок-ън-бе-рииии? — накрая попита Елена.

Той запремигва и се втренчи в ножа, който продължаваше да стиска, после го затъкна в колана си.

— Можеш да си вървиш.

Елена го погледна, ала не помръдна.

— Върви! — повтори Хокънбери.

Тя бавно се изправи. По витото стълбище се разнесе шумоленето на пантофките й — схоластикът помнеше техния шепот от оная нощ преди две и половина седмици, когато бе лежал умиращ на същото място.

„Къде да ида сега?“

Обучен като схоластик през втория си живот, той изпитваше желание да докладва за отклоненията от „Илиада“ на Музата и оттам на всички богове. Тая мисъл го накара да се усмихне. Колко богове все още съществуваха в другата вселена, където Монс Олимпус на Марс беше превърнат в Олимп? Колко свиреп бе гневът на Зевс? Дали там се беше разиграл богоубийствен геноцид? Можеше никога да не узнае. Нямаше смелост пак да се телепортира на Олимп.

Докосна медальона под туниката си. Обратно на кораба ли? Искаше да види Земята — своята Земя, макар и около три хиляди години след своето време, искаше да е с моравеките и Одисей, когато я видят те. Вече нямаше задължения нито роля във вселената на Илион.

Измъкна телепортаторния медальон и прокара длан по тежкото злато.

Нямаше да се върне на „Кралица Маб“. Засега. Можеше вече да не е схоластик — боговете може да го бяха зарязали, както той ги бе предал — ала продължаваше да е учен. В главата му нахлуха десетилетията, през които беше преподавал „Илиада“, всички ония спомени от чудните прашни аудитории и съвсем младите студенти, всички ония лица, бледи, пъпчиви, здрави, почернели, нетърпеливи, безразлични, вдъхновени, вяли. Как можеше да не види последното действие в тая нова и абсурдно ревизирана версия?

Доктор Томас Хокънбери завъртя медальона и се телепортира в центъра на обсадения и обречен ахейски лагер.

40.

По-късно Деймън не беше сигурен кога е решил да открадне едно от яйцата.

Не беше, докато се спускаше по въжето на дъното на кратера-купол, тъй като бе прекалено зает да не падне и да не го забележат.

Не беше и докато тичаше по горещото напукано дъно на кратера, тъй като сърцето му биеше прекалено бързо, за да му позволи да мисли за каквото и да било, освен да стигне до отвора, където бе видял яйцата. На два пъти видя групи калибани зад най-близките димящи дупки и и двата пъти залегна и остана неподвижен, докато го отминат на път към гнездото на Сетебос. Дъното на кратера беше достатъчно горещо, за да опари дланите му, ако не носеше термокожата под обикновените си дрехи. След едноминутно лежане по корем ризата и панталоните му бяха опърлени. Той се затича напред и стигна до отвора, приклекна и задъхано се вторачи в него — стените му бяха високи около три и половина метра, но неравни, изградени от същия син лед като всичко друго. Деймън намери достатъчно опори, за да се покатери, без да използва пикелите.

Вулканичният отвор — съскащ кратер в по-големия кратер, един от десетките в купола-катедрала — беше пълен с човешки черепи. Те бяха толкова силно нагорещени, че някои излъчваха червено сияние. Наоколо шепнеха серни пари и се издигаха в зловонния въздух. Те поне прикриваха Деймън, който легна върху могилата от черепи и погледна яйцата на Сетебос.

Овални, сиво-бели, всяко пулсиращо с някаква вътрешна енергия или живот, те бяха дълги по деветдесетина сантиметра. Деймън преброи двайсет и седем — всичките обгърнати от лепкава синьо-сива слуз. Той пропълзя още по-напред, като се хващаше и стъпваше върху черепите, и се втренчи във високата купчина яйца, колкото можеше, без да вдигне глава над равнището на ръба на вулканичния отвор.

Черупките бяха тънки, топли, почти прозрачни. Някои вече ярко сияеха, докато в центъра на други мъждукаше само бяла светлинка. Той се пресегна и предпазливо докосна едно от тях — мека топлина, странно шеметно усещане, сякаш някаква нестабилност от самото яйце потече по защитения му от термокожата показалец. Вдигна яйцето — тежеше десетина килограма.

„А сега?“

Сега трябваше да бие отбой, да се покатери по въжето, да се измъкне по тунелите обратно в цепнатината на авеню Домеснел и да стигне до факс възела на „Предпазливия лъв“. Трябваше колкото може по-скоро да разкаже за всичко това в Ардис.

„Но защо бих толкова път и рискувах да ме разкрият на дъното на кратера, без да си взема нещо за спомен?“

Деймън изсипа от раницата си всичко освен стрелите и направи място за яйцето. Отначало не влизаше, ала той внимателно, но упорито го натискаше навътре и накрай успя да вкара широкия край на овала през отвора и да провре стрелите отстрани. „Ами ако се счупи?“ Е, раницата му щеше да се омърля, обаче поне щеше да узнае какво има в тия проклети неща.

„Не искам да строша яйцето тук, толкова близо до Сетебос и калибаните. Ще го проучим в Ардис“.

Задъхваше се. Бе смъкнал осмозната маска докрай, но от серните пари и отвратителната жега му се виеше свят. Знаеше, че ако бе влязъл в купола без термокожата и маската, отдавна щеше да е изгубил съзнание. Въздухът тук беше отровен. „Тогава как дишат калибаните?“

„По дяволите калибаните“, помисли си. Изчака, докато парите станат гъсти като димна завеса, плъзна се по стената на вулканичния отвор и накрая скочи от височина около метър и половина. Яйцето тежко се размърда в раницата му и едва не го събори.

„По-спокойно, по-спокойно“.

— Каквото мрази Той, е свято — всички славят Теб и Твоята държава! Каквото мразя аз, е свято в прослава Негова и на онуй що Той яде! — Тук долу Калибановият псалм звучеше много по-високо. Акустиката на грамадният купол-катедрала някак си усилваше и насочваше гласа на чудовището. Или пък Калибан се намираше по-близо.

Като тичаше приклекнал и клякаше при всеки намек за движение сред стелещите се пари, Деймън измина стотината метра до въжето си, което все още висеше от синия леден балкон. Погледна нагоре.

„Какви сметки съм си правил? До балкона има поне двайсет и пет метра. Никога няма да мога да се