„Майната му!“
Увери се, че предпазителят е спуснат, и хвърли тежкия арбалет през пълзящата маса на ръката-стебло. Оръжието прелетя на сантиметри от мазната сива плът и се плъзна по леда в отсрещния тунел. По-трудно беше с раницата и яйцето.
„Ще се счупи. Ще се пукне и млечната светлина вътре — сега е по-ярка, сигурен съм, че е по-ярка — ще се излее и ще се появи една от тия ръце, малка и розова, а не сива, и устата й ще се отвори и ще запищи, и грамадната сива длан ще се върне или ще запуши пътя ми за бягство…“
— Мама му стара — каза Деймън, без да мисли за звука. Мразеше се за страхливостта си — откакто се помнеше, бе такъв. Пухкавото мамино синче на Марина: биваше го да сваля момичета, да лови пеперуди и за нищо друго.
Свали раницата от гърба си, уви я около яйцето, доколкото можеше, и я прехвърли странично през пълзящата мазна ръка.
Тя тупна оттатък и се хлъзна. Яйцето изглеждаше невредимо.
„Мой ред е“.
Чувстваше се лек и свободен без раницата и тежкия арбалет. Отдалечи се на десетина метра по почти хоризонталния тунел, после се затича, преди да има време да размисли.
За малко да се подхлъзне, ала после обувките му намериха опора и когато стигна до ръката, вече тичаше с всички сили. Качулката на термокожата му обърса тавана, когато скочи с протегнати напред ръце и изпънати назад крака — но не достатъчно, защото усети, че върховете на обувките му задират в дебелата пълзяща ръка — „Да не паднеш върху раницата и яйцето!“ — и в следващия миг дланите му опряха в леда, той се претърколи напред и се просна по очи. Синият лед изкара въздуха от гърдите му.
Безкрайната ръка зад него спря да пълзи.
Нямаше време да си поеме дъх. Деймън грабна раницата и арбалета и се затича нагоре по полегатия лед към чистия въздух и мрачния кръг на отвора.
Излезе в студената нощ на две преки южно от цепнатината на Ил дьо ла Сите, по която беше влязъл в купола. На звездната светлина и електрическото сияние на нервните проблясъци на синия лед не се виждаха нито длани, нито калибани.
Деймън смъкна осмозната маска и жадно задиша чистия въздух.
Още не се бе измъкнал. С раницата на гръб и арбалета в ръце продължи по цепнатината до самия й край някъде близо до мястото, където трябваше да се намира Ил Сен Луи. Надясно се издигаше ледена стена, наляво имаше входове на тунели.
„Повече не влизам в тунел“. Мъчително, с треперещи от изтощение ръце, Деймън измъкна пикелите от колана си, заби единия в искрящата ледена стена и започна да се катери.
След два часа разбра, че е победен. Ориентираше се по звездите и пръстените, както и по сградите, издигащи се от леда, или по формата на постройки, зърнати дълбоко в сенките на цепнатините. Смяташе, че се движи успоредно на цепнатината, минаваща покрай авеню Домеснел, ала вече знаеше, че сигурно е сбъркал — пред него лежеше само широка черна пукнатина, потъваща в абсолютен мрак.
Просна се по корем край ръба. Яйцето се размърда в раницата му като живо, сякаш искаше да се излюпи, и той трябваше да се съсредоточи, за да не заплаче. От отворите на тунелите и цепнатините, които подминаваше, се разнасяше драскане — други търсещи ръце, със сигурност. Не беше видял нито една от тях на светлината на звездите и пръстените върху ледената маса, но куполът зад него сияеше ярко.
„Сетебос усеща липсата на яйцата си“.
„На
Нещо на ръба на бездънната бездна пред него привлече вниманието му и той се надигна на лакти и се вгледа.
Един от неговите клинове с парче жълт плат.
Това беше леденият тунел само на сто и петдесет метра от възела на „Предпазливия лъв“, през който се бе прехвърлил в кратера Париж.
Разплакан, Деймън заби последния клин, завърза въжето — без да си направи труда да направи възела, който беше научил, за да може да го развърже, когато стигне на дъното — прехвърли се през ръба и потъна в мрака.
Остави въжето и извървя със залитане последните стотина метра. Имаше само още едно последно разклонение, обозначено с жълто парче плат, после трябваше да пълзи — и най-после излезе във факс павилиона на „Предпазливия лъв“, където можеше да се изправи на твърдия под. Факс площадката меко сияеше на подиума в центъра на кръглия възел.
Голото тяло го блъсна отстрани и го повали на пода. Арбалетът му се плъзна по плочките.
Съществото — Калибан или калибан, не можеше да определи в синкавия здрач — уви дългите си пръсти около гърлото му и жълтите зъби блеснаха пред лицето му.
Деймън се претърколи, опита се да се отскубне от чудовището, ала голото тяло се беше вкопчило в него с крака, ръце и пръсти — и на ръцете, и на краката.
„Яйцето!“ — помисли си Деймън и направи всичко възможно да не пада по гръб, докато двамата се мятаха назад-напред и се блъскаха в подиума на факс възела.
После за миг се освободи и се хвърли към арбалета до отсрещната стена. Земноводното създание изръмжа и го докопа, блъсна го в леда. Жълтите очи и зъби блестяха в синия сумрак.
Деймън се бе борил с Калибан и знаеше, че това не е той — тоя звяр беше по-дребен, не толкова силен и бърз, но въпреки това бе ужасен. Зъбите се приближаваха към очите му.
Човекът пъхна лявата си ръка под брадичката на калибана и я натисна нагоре. Люспестото лице с плосък нос се вдигна назад, жълтите очи гневно проблясваха. Силите потекоха в мишците на Деймън с притока на последния му адреналин и той се опита да строши шията на противника си, като натисне главата му назад.
Със светкавично движение калибанът отхапа два пръста от лявата ръка на Деймън и той нададе вой и го пусна. Чудовището широко разпери ръце, спря, за да преглътне пръстите, и пак го нападна.
Деймън вдигна арбалета със здравата си дясна ръка и изстреля двете стрели. Калибанът отхвърча назад и бе прикован за ледената стена — едната желязна стрела го беше пронизала в рамото, а другата — в дланта, вдигната до виещото му лице. Голото същество се гърчеше, дърпаше се, ръмжеше — и накрая успя да измъкне едната стрела.
Младият мъж също виеше. Скочи, измъкна ножа от колана си и заби дългото острие под брадичката на калибана. Върхът мина през мекото небце и проникна в мозъка. Деймън се притисна към високото тяло на съществото като любовник и завъртя острието — веднъж, още веднъж и после пак — и продължи да го върти, докато не усети, че отвратителното гърчене спира.
Притиснал осакатената си ръка към себе си, той се отпусна на плочките. Ръкавицата на термокожата бе обгърнала чуканчетата на двата ампутирани пръста, ала от болка му се повръщаше.
Сега вече можеше да повърне. Коленичи и избълва цялото съдържание на стомаха си.
От един или повече тунели на отсрещната стена се разнесе дращене.
Деймън се изправи, измъкна дългия нож от брадичката на калибана — тялото му увисна само на стрелата в рамото му, — след това вдигна другата стрела, взе арбалета и забърза към факс площадката.
Нещо изскочи от осветения отвор на тунела зад него!
Деймън се прехвърли във възела на Ардис Хол, където беше ден, със залитане се отдръпна от площадката, припряно извади още една стрела от раницата, пусна я в жлеба на арбалета и го зареди с крак. После се прицели във факс възела и зачака.
Не се появи нищо.
Накрая Деймън отпусна оръжието и излезе на слънце.
В Ардис бе ранен следобед. Нямаше стражи. Палисадата беше съборена на десетки места. Земята около факс павилиона бе осеяна с трупове на войникси, но освен петна и дири от човешка кръв, водещи към гората, нямаше и следа от хората, оставени да охраняват възела.
Ръката го болеше толкова ужасно, че цялото му тяло се превърна само в ехо на тая пулсираща болка,
