ала той притисна длан към гърдите си и с олюляване тръгна по пътя. До Ардис Хол имаше два и половина километра.
Ардис Хол го нямаше.
Деймън бе вървял предпазливо, встрани от пътя, през повечето време през гората; прегази тясната река по-нагоре от моста. Приближи се към палисадата и имението откъм североизток, готов да извика на часовите, за да не го вземат за войникс.
Нямаше часови. Половин час лежа в края на гората и наблюдава. Нищо не помръдваше, освен гарги и свраки, хранещи се с останките от човешки трупове. После бавно тръгна наляво и се приближи колкото можеше повече към казармените помещения и източния вход на палисадата, преди да излезе от прикритието на дърветата.
Палисадата беше пробита на стотици места. Голяма част от стената бе съборена. Красивата вагрянка на Хана беше изгорена и срутена. Всички казарми и палатки, в които бяха живели половината от четиристотинте обитатели на Ардис, бяха опожарени. От самия Ардис Хол, величествената сграда, издържала на повече от две хиляди зими, бяха останали само няколко опушени каменни комина, овъглени греди й купчини камъни.
Миришеше на дим и смърт. В някогашния преден двор на Ада се въргаляха десетки убити войникси, други бяха струпани там, където се беше намирала верандата, ала сред разкъсаните коруби се виждаха останки от стотици мъже, жени и деца. Деймън не можа да разпознае нито един от труповете сред опожарените развалини — мъничък труп, прекалено малък, за да е на възрастен, овъглен до черно, с вдигнати пред лицето ръце, тук-там ребра и череп, почти съвсем изкълвани от птиците, жена, просната, привидно невредима, в осаждената трева, но без лице, установи Деймън, когато я претърколи.
Коленечи в студената окървавена трева и се опита да заплаче. Не можеше да направи нищо, освен да размахва ръце и да гони тежките гарги и подскачащите свраки, които не се отказваха от опитите си да се върнат при труповете.
Слънцето залязваше.
Деймън се изправи и тръгна да огледа другите тела — пръснати като купчини зарязано пране по замръзналата земя, някои под трупове на войникси, други сами, трети паднали на групи, сякаш преди края хората се бяха сгушили един в друг. Трябваше да открие Ада. Да я намери и да я погребе, както и колкото можеше повече от другите, преди да се върне при факс павилиона.
„Къде ще отида? Коя общност ще ме приеме?“
Зърна някакво движение сред дърветата.
Отначало си помисли, че оцелелите от клането в Ардис излизат от гората, ала докато вдигаше здравата си ръка за поздрав, зърна отблясъците на сивите коруби и разбра, че е сбъркал.
Трийсет, шейсет, сто войникса идваха през тревата към него откъм пътя и гората на изток.
Деймън въздъхна. Беше прекалено уморен, за да побегне. Залитна няколко крачки към дърветата на югозапад и видя движение и там. Войниксите излизаха от мрака под дърветата, други скачаха от клоните и на четири крака излизаха на открито. След секунди щяха да се нахвърлят върху него.
Разбра, че няма смисъл да заобикаля тлеещите руини на Ардис Хол от север. И там щяха да го очакват войникси.
Той приклекна на едно коляно — яйцето в раницата му вече сияеше достатъчно ярко, за да очертава сянката му върху замръзналата трева — и извади последните стрели за арбалета.
Шест. Бяха му останали шест стрели. Плюс двете, които вече бяха заредени.
Мрачно усмихнат, обзет от някакво ужасяващо въодушевление, Деймън се изправи и насочи оръжието към най-близката група напредващи войникси. Бяха на двайсетина метра. Щеше да ги остави да се приближат, макар да знаеше, че могат да вземат разстоянието за секунди, ако затичат с пълна скорост. Осакатената му ръка беше достатъчно силна, за да държи арбалета с палец и останалите два пръста.
Нещо изплющя зад гърба му. Той се обърна, готов да посрещне атаката, ала видя аероскутера, който се приближаваше ниско над земята от запад. Двама души стреляха с иглени пушки от задните ниши. Войниксите подскачаха към него, но облаците кристални игли ги отхвърляха назад.
— Скачай! — извика Греоги, щом скутерът увисна до главата на Деймън.
Войниксите прииждаха от всички страни, подскачаха като великански сребърни скакалци. Един мъж, в когото Деймън смътно разпозна Боуман, и една тъмнокоса жена — не Ада, а Едид, която беше тръгнала заедно с другите да предупредят останалите факсвъзелни общности — бяха включили пушките си на автоматична стрелба и изсипваха безброй искрящи игли от двете страни на машината.
— Скачай! — повтори Греоги.
Деймън поклати глава, свали раницата с яйцето от рамото си, метна я върху скутера, хвърли и арбалета си и едва тогава скочи. Аероскутерът вече започваше да се издига.
Не успя съвсем. Със здравата си ръка се хвана за вътрешния ръб, но осакатената му лява се удари в метала, болката го ослепи, той се пусна и започна да се изхлузва надолу към масата безшумни войникси.
Боуман го хвана за ръката и го изтегли на борда.
Деймън не можеше да си поеме дъх от болка. Летяха бързо на североизток над мрачната гора. Накрая завиха към гола скала, издигаща се на шейсетина метра над дърветата. Помнеше тоя гранитен хълм от първото си гостуване при Ада и майка й в Ардис Хол. Тогава цял ден лови пеперуди и привечер Ада му посочи скалистия връх, извисяващ се почти вертикално от къпинака зад гората. „Гладната скала“ — каза му и тийнейджърският й глас прозвуча почти гордо и собственически.
„Защо я наричат така?“ — попита Деймън.
Ада сви рамене.
„Искаш ли да се покатерим на нея?“ — предложи той, като си мислеше, че ако се качат горе, може би ще успее да я съблазни на тревистия връх.
Ада се засмя. „Никой не се катери на Гладната скала“.
Сега, на светлината на последните помръкващи слънчеви лъчи и изгряващите пръстени, Деймън видя какво са направили. Върхът в крайна сметка не беше тревист — голата скала завършваше с трийсетинаметрова равна площадка, осеяна тук-там с камъни. И на тоя връх бяха струпани примитивни навеси, на пет-шест места горяха лагерни огньове. Край тях бяха сгушени тъмни фигури, други стояха във всички краища на гранитния монолит — несъмнено часови.
Полето под Гладната скала сякаш се движеше, потънало в сенки. И наистина се движеше. Там се тътреха и мърдаха войникси, прескачаха стотиците разкъсани трупове на мъртви чудовища.
— Колко души се спасиха от Ардис? — попита Деймън, когато Греоги описа кръг, за да започне спускането.
— Петдесетина — отвърна пилотът. Лицето му бе покрито със сажди и изглеждаше безкрайно уморено на блясъка на виртуалния пулт.
„Петдесет от над четиристотин“ — вцепенено си помисли Деймън. Знаеше, че тялото му е в шок от изгубените пръсти, а умът му изпадаше в нещо като шок след видяното в Ардис. Вцепенението и безразличието всъщност не бяха неприятни.
— Ами Ада? — колебливо попита той.
— Жива е. Обаче от близо денонощие е в безсъзнание. Имението гореше и тя не искаше да си тръгне, преди да откараме всички оцелели… и се съмнявам, че даже тогава щеше да се съгласи, но част от горящия покрив се срути и една греда я удари. Не знаем дали бебето й още е… живо.
— А Петър? Реман? — Деймън мислеше кой ще ги поведе сега, след като Харман го нямаше, Ада беше ранена и бяха изгубили толкова много хора.
— Мъртви са. — Греоги спусна аероскутера към гранитния връх. Няколко тъмни фигури се изправиха и тръгнаха към тях.
— Защо още сте тук? — Деймън хвана Греоги за яката, докато другите скачаха от приземената машина. — Защо още сте тук, след като долу гъмжи от войникси?
Греоги с лекота се освободи от ръката му.
— Опитахме да се доберем до факс възела, обаче войниксите ни нападнаха още преди да успеем да вкараме хората вътре. Изгубихме четирима души. И няма къде другаде да отлетим… Ада е ранена тежко,
