Хиперион

на кошера. Огромен брой членове на бандите и невинни минувачи са били убити. Полицията се е справила с положението.

Седмица, преди да дойде съобщение, че Хегемонията ще разреши на „Игдразил“ да отплава с поклонници за зоната на военните действия близо до Хиперион, аз използвах един телепортатор, за да отида до Ренесанс Вектор, където прекарах един час сама сред тамошните архиви.

Документите бяха вакуумирани, така че не можех да ги докосна. Почеркът беше на Джони, бях го виждала преди. Пергаментът беше жълт и чуплив:

Денят изтля и всичките му прелести изтляха!
Глас сладък, устни сладки, нежни длан
и дваж по-нежна гръд,
дъх топъл, шепот тих и ласкав полутон в едно се сляха.
Очи искрящи, съвършена форма и отмалял от нега кръст!
Увяхна цветето и до едно — напъпилите му вълшебства,
увяхна гледката на красотата в моя взор,
увяхна формата на красотата, що в ръце се вмества,
гласът увяхна, топлотата, белотата, райският простор —
стопиха се несвоевременно, ведно със вечерта, когато
догарящия ден свещен — или светата нощ на наслаждения —
започва да тъче дебелия килим на тъмнината
за обич, зад завеси от благоухания стаена.
Но тъй като днес вече четох тревника на любовта на воля,
и не ме остави той да спя, видял, че постя и се моля.

Вторият фрагмент беше написан с по-неспокойна ръка и на по-груба хартия, сякаш надраскан в бързината върху някой бележник:

Таз жизнена ръка, днес топла и способна да
сграбчва страстно, ако бе студена
и в ледената тишина на гроба,
спохождала би дните ти и стряскала би бленните ти нощи,
така че би желала в собственото ти сърце
кръвта да секне, та в моите вени червеи живот
да потече отново и ти да си спокойна —
виж, стоя — протягам я към теб.

Бременна съм. Мисля, че Джони знаеше това. Не съм сигурна.

Двойно бременна съм. Веднъж с детето на Джони и веднъж със спомена на Шрьоновата уредба за онова, което беше той. Не знам дали двете неща са предопределени да бъдат свързани. Ще минат месеци, преди детето да се роди, а остават само дни, преди да се изправя пред Шрайка.

Но аз си спомням онези минути, след като разкъсаното тяло на Джони беше изнесено навън пред тълпата малко преди да ме отведат, за да ми окажат помощ. Те всички бяха там, в мрака, стотици жреци и клисари, заклинатели и поклонници… и като един глас запяха в онзи червен полумрак под въртящата се скулптура на Шрайка, а гласовете им отекваха под готическите сводове. И онова, което пееха, беше горе- долу следното:

„БЛАГОСЛОВЕНА ДА БЪДЕ ТЯ
БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е МАЙКАТА
НА НАШЕТО СПАСЕНИЕ
БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ИНСТРУМЕНТЪТ
НА НАШЕТО ИЗКУПЛЕНИЕ
БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е НЕВЕСТАТА
НА НАШЕТО СЪТВОРЕНИЕ
БЛАГОСЛОВЕНА ДА БЪДЕ ТЯ“

Бях ранена и в шоково състояние. Не разбирах това тогава. Не го разбирам и сега.

Но знам, че когато настъпи моментът и Шрайка пристигне, Джони и аз ще застанем пред него заедно.

Отдавна се бе мръкнало. Трамвайният вагон пътуваше между звезди и лед. Групата седеше мълчаливо и се чуваше само скърцането на кабела.

След като мина известно време, Ленар Хойт каза на Брон Ламиа:

— Вие също носите кръстоида.

Ламиа погледна свещеника.

Полковник Касад се наведе към жената.

— Смятате ли, че Хет Мастийн е бил храмерът, който е разговарял с Джони?

— Възможно е — рече Брон Ламиа. — Така и не успях да установя това. Касад не трепна.

— Вие ли убихте Хет Мастийн?

— Не.

Мартин Силенъс се протегна и се прозя.

— Разполагаме с няколко часа до изгрев слънце — каза той. — Някой друг интересува ли се от малко сън? Няколко глави кимнаха утвърдително.

— Ще остана на пост да пазя — предложи Федман Касад. — Не съм уморен.

— Ще ви правя компания — обади се-консулът.

— Аз ще подгрея малко кафе за термоса — каза Брон Ламиа.

Когато останалите заспаха и се чуваше само как бебето Рахил издаваше нежни гукащи звуци в съня си, другите трима седнаха до прозорците и се загледаха в звездите, които горяха студени и далечни в дълбоката нощ.

6.

Крепостта Хронос се издаваше от източния край на голямата планинска верига Брайдъл Рейндж и представляваше мрачна барокова купчина от просмукали с влага стаи и зали, плетеница от неосветени коридори, които водеха към огромни галерии, кули, кулички, балкони с изглед към блатата на север, въздушни шахти, които се извисяваха половин километър, докато достигнат до светлината, и за които се носеха слухове, че се спускат до самия лабиринт на света; парапети, излъскани от студените ветрове, връхлитащи от високите върхове на планините; стълбища — вътрешни и външни — издялани от планинския камък и водещи за никъде; високи сто метра прозорци с цветни стъкла, нагласени така, че да хващат първите’лъчи на слънцето при слънцестоене или на луната нощем посред зима; прозорци без стъкла, големи колкото човешки юмрук, които не гледат към нищо определено; безкрайна редица от барелефи, гротескни скулптури в полускрити ниши и над хиляда водоливници с фантастични фигури, вторачени надолу от стени и парапети, от трансепти и гробници, надничащи през дървените греди на покрива в огромните зали и разположени по такъв начин, че да надзъртат в кърваво оцветените прозорци на североизточната фасада, чиито крилати и прегърбени сенки, хвърляни от слънчевата светлина денем и от газовите фенери нощем, се