Консулът също погледна през бинокъла, когато дойде неговият ред. Фигурата беше висока и облечена с роба обърната с гръб към крепостта, и крачеше през святкащите алени пясъци с твърда решимост.
— Към нас ли идва, или отива към Гробниците? — попита Ламиа.
— Към Гробниците — отговори консулът. Отец Хойт се облегна с лакти на перваза и вдигна изпосталялото си лице към взривяващото се небе.
— Ако това е Мастийн, ставаме отново седем, нали?
— Той ще пристигне часове преди нас — каза консулът. — Това означава половин ден, ако довечера преспим тук, както смятаме да направим. Хойт сви рамене.
— Не вярвам да има особено голямо значение. Седем души са тръгнали на поклонението. Седем ще пристигнат. Шрайка ще бъде удовлетворен.
— Ако това е Мастийн — обади се полковник Касад, — защо беше нужна мистификацията на вятърната гемия? И как е успял да стигне дотук преди нас? По въжената линия не се движеха други вагони, а е невъзможно да е преминал пеша през проходите на Брайдъл Рейндж.
— Ще го попитаме утре, когато пристигнем при Гробниците — каза уморено отец Хойт.
Брон Ламиа се опитваше да установи някаква връзка по своя инфотерм на общите съобщителни честоти. Нищо не се чуваше, само съскането на атмосферните шумове и случайното пролайване на далечни предаватели. Тя погледна към полковник Касад.
— Кога започват да бомбардират?
— Не знам. Зависи от отбранителната мощ на военната флота.
— Отбраната им не беше много добра онзи ден, когато разузнавачите на прокудените успяха да се промъкнат през тях и унищожиха кораба „Игдразил“ — напомни Ламиа.
Касад кимна утвърдително.
— Хей — викна Мартин Силенъс, — да не сме се установили на някоя проклета мишена?
— Разбира се — отвърна консулът. — В случай че прокудените нападат Хиперион, за да предотвратят отварянето на Гробниците на времето, както би могло да се съди от разказа на г-жа Ламиа, тогава Гробниците на времето и цялата тази територия ще бъдат основна мишена.
— За ядрени бомби ли? — с напрежение в гласа понита Силенъс.
— Почти със сигурност — потвърди Касад.
— Не ставаше ли дума преди, че антиентронните полета задържали корабите на разстояние оттук — рече отец Хойт.
— Кораби с екипажи — каза консулът, без да поглежда назад към останалите от мястото, където се бе облегнал на перваза. — Антиентропните полета няма да попречат на управляеми ракети, ударни бомби или лъчи от дяволски бич. По същите причини няма да попречат и на механизираната пехота. Прокудените биха могли да стоварят няколко щурмови плъзгача или автоматично управляеми танкове и да наблюдават от разстояние, докато те унищожат долината.
— Само че няма да го направят — заяви Брон Ламиа. — Тяхната цел е да завладеят Хиперион, а не да го унищожат.
— Не бих рискувал живота си, осланяйки се на това предположение — подхвърли Касад. Ламиа се усмихна насреща му.
— Но ние правим точно това, нали, полковник? Над тях от непрекъснатата мозайка на експлозиите се отдели една самотна искра и проряза небето, превръщайки се в светлооранжев въглен. Групата на терасата видя пламъците, чу мъчителния писък от проникването в атмосферата. Огненото кълбо изчезна зад планините отвъд крепостта.
Едва минута по-късно консулът осъзна, че беше сдържал дъха си, а ръцете му се бяха вкопчили здраво в каменния перваз. Той си пое дъх на пресекулки. Останалите сякаш вдишаха в същия миг. Не последва никаква експлозия, никаква взривна вълна не разтърси скалите.
— Неизбухнал снаряд ли? — попита отец Хойт.
— Вероятно някой ранен стрелец на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който се опитва да стигне до орбиталния периметър или до космодрума в Кийтс — каза полковник Касад.
— Не успя, нали? — вметна Ламиа. Касад не отговори.
Мартин Силенъс повдигна бинокъла и огледа здрачаващите се блата, търсейки храмера.
— Не се вижда — съобщи Силенъс. — Нашият капитан или е заобиколил онзи хълм точно от тази страна на долината на Гробниците на времето, или е приложил отново своя номер с изчезването.
— Жалко, че никога няма да чуем неговата история — рече отец Хойт. После се обърна към консула. — Но ще чуем вашата, нали?
Консулът отри длани в панталоните си. Сърцето му биеше силно.
— Да — каза той, осъзнавайки в момента, в който изрече това, че най-после бе взел решение. — Ще разкажа моята.
Вятърът се спускаше с рев надолу по източните склонове на планините и свиреше по отвесните стени на крепостта Хронос. Експлозиите над тях сякаш бяха намалели малко, но с настъпването на тъмнината всяка от тях изглеждаше още по-яростна от предишната.
— Хайде да влезем вътре — предложи Ламиа и думите й почти се изгубиха сред воя на вятъра. — Застудява.
Те загасиха единствената лампа и вътрешността на стаята остана да се осветява само от топлинно- светлинните цветни пулсации по небето навън. Сенките избухваха, изчезваха и отново се появяваха в залятата с множество цветове стая. Понякога тъмнината продължаваше няколко секунди до следващия огнен порой.
Консулът се пресегна към пътната си чанта и извади оттам някакъв странен прибор, по-голям от инфотерм, с чудновати украшения и с дисково устройство от течен кристал като предмет, излязъл от някой исторически холос.
— Таен векторен предавател? — сухо попита Брон Ламиа.
В усмивката на консула нямаше никаква веселост.
— Това е древен инфотерм. Появил се е по времето на Хеджира — той измъкна една стандартна микродискета от някаква калъфка на колана си и я пъхна в устройството. — Като отец Хойт и аз трябва да ви разкажа първо историята на друг човек, за да можете да разберете моята.
— Божичко мили — присмя се Силенъс, — аз ли съм единственият в това стадо, който е в състояние да разкаже една незавоалирана история? Докога ще трябва да…
Реакцията на консула изненада дори самия него. Той стана, извъртя се, хвана по-дребния мъж за наметалото и за предницата на ризата и го блъсна в стената. После го притисна към един от сандъците с багаж, опрял коляно в корема му, сграбчи го за гърлото и просъска в лицето му:
— Ако кажеш още една дума, поете, аз ще те убия.
Силенъс понечи да се бори, но почувствал стягане на трахеята и надникнал за миг в очите на консула, се отказа. Лицето му беше бяло като платно.
Полковник Касад мълчаливо, почти нежно, раздели двамата мъже.
— Без повече коментари — каза той и докосна смъртоносната палка в колана си.
Мартин Силенъс отиде в другия край на кръга, като все още си разтриваше гърлото, и се отпусна до един сандък, без да отрони дума. Консулът се разходи до вратата, пое си на няколко пъти дълбоко дъх и се върна обратно при групата. Той се обърна към всички, с изключение на поета:
— Съжалявам. Работата е просто там, че… Изобщо не съм очаквал, че ще трябва да споделя това.
Светлината отвън придойде в червено, след това в бяло, последвано от син отблясък, който угасна почти до мрак.
— Знаем — тихо рече Брон Ламиа. — Всички имахме същото чувство.
Консулът докосна долната си устна, кимна, прочисти гърлото си и отиде да седне при древния инфотерм.
— Записът не е толкова стар, колкото прибора — поясни той. — Направен е преди около петдесет стандартни години. Когато свърши, аз ще трябва да добавя още нещо.
Той замълча, сякаш се канеше да продължи, после поклати отрицателно глава и натисна с пръст древното устройство.
Нямаше никакви визуални изображения. Гласът беше на млад мъж. На фона му можеше да се чуе
