— Хегемонията още не е в състояние да построи портативни векторни предаватели. Но има слухове, че прокудените могат.
Консулът се усмихна. Отнякъде се чу звук от дращене и след това — трошене на метал.
— Стойте тук — нареди Касад.
Той извади една смъртоносна палка от туниката си, анулира триплъчите с тактическия си инфотерм и изчезна от погледа им.
— Май вече сме във военно положение — отбеляза Силенъс, когато полковникът изчезна. — Марс владетелят.
— Затваряй си устата — скастри го Ламиа.
— Мислите ли, че е Шрайка? — попита Хойт. Консулът направи някакъв жест.
— Шрайка няма защо да дрънчи някъде долу. Той може просто да се появи… тук. Хойт поклати глава.
— Имам предвид дали Шрайка е причината да няма… никой. Следите от касапницата тук в крепостта.
— Празните села, които видяхме по пътя си, може да са резултат от заповедта за евакуация. Никой няма желание да остане и да се изправи пред прокудените. Отрядите на СЗС са побеснели. Голяма част от касапницата може да е тяхна работа.
— Без да остане нито един труп? — изсмя се Мартин Силенъс. — Гладна кокошка просо сънува. Нашите отсъстващи домакини сега подрънкват долу, набучени по стоманеното дърво на Шрайка. Където не след дълго ще бъдем и ние.
— Затваряй си устата — уморено рече Брон Ламиа.
— Ами ако не я затворя — усмихна се накриво поетът, — ще ме застреляте ли, госпожо?
— Да.
Тишината продължи до завръщането на полковника. Той реактивира триплъчите и се обърна към групата, разположила се върху сандъците с багаж и кубове от пенопласт.
— Нямаше нищо. Някакви лешоядни птици — мисля, че местните хора ги наричат предвестници — се бяха вмъкнали през счупените стъклени врати в трапезарията и довършваха пира.
Силенъс се изкикоти.
— Предвестници. Много подходящо.
Касад въздъхна, седна на едно одеяло с гръб към сандъците и се зае със студената си храна. Единственият фенер, донесен от вятърната гемия, освети помещението и сенките плъзнаха нагоре но стените към ъглите, отдалечавайки се от вратата към балкона.
— Това е нашата последна нощ — рече Касад. — Остава да чуем още един разказ — той погледна към консула.
Консулът усукваше своето листче хартия с номер 7 на него. Той облиза устни.
— Какъв е смисълът? Поклонението вече пропадна. Останалите се размърдаха.
— Какво искате да кажете? — попита отец Хойт. Консулът смачка листчето и го хвърли в ъгъла.
— За да удовлетвори Шрайка някаква молба, групата поклонници трябва да се състои от нечетен брой хора. Ние бяхме седмина. След… изчезването на Мастийн броят ни намаля на шест. Сега сме се запътили към смъртта си без никаква надежда желанието ни да бъде удовлетворено.
— Суеверие — каза Лампа.
Консулът въздъхна и разтърка челото си.
— Така е, но това е нашата последна надежда — Отец Хойт посочи към спящото дете.
— Не може ли Рахил да е седмият от нас? Сол Уайнтрауб потърка брадата си:
— Не. Необходимо е поклонникът да е тръгнал към
Гробниците по свое собствено желание.
— Но тя е била там веднъж — рече Хойт. — Може би това се зачита.
— Не — отсече консулът. Мартин Силенъс пишеше нещо в един бележник, но сега стана и прекоси стаята по дължина.
— Исусе Христе, хора. Вижте се. Ние не сме шестима шибани поклонници, ние сме цяла тълпа. Ето Хойт с неговия кръстоид, който носи духа на Пол Дюре. Нашият получувстващ ерг в онази кутия там. Полковник Касад с неговия спомен за Монита. Госпожа Брон, която, ако вярваме на нейната история, носи не само едно неродено дете, но и един умрял поет от епохата на романтизма. Нашият учен с детето, което някога е било неговата дъщеря. Аз с моята муза. Консулът с неговия какъвто и да е проклет багаж, който е донесъл на това безумно пътешествие. Боже мой, хора, ние би трябвало да получим групова оценка за това пътуване, дяволите да го вземат.
— Седни — заповяда Ламиа с мъртвешки равен глас.
— Не, той е прав — намеси се Хойт. — Дори присъствието на отец Дюре в кръстоида трябва да въздейства по някакъв начин върху първоначалното суеверие. Аз предлагам да продължим по-нататък сутринта с вярата, че…
— Погледнете! — извика Брон Ламиа и посочи към вратата на балкона, където чезнещият здрач беше изместен от ярки мълнии.
Всички излязоха вкупом навън под студения вечерен въздух, прикривайки очите си от накъсаната картина на безшумни експлозии, които изпълваха небето с чисто бели ядрени взривове, разстилащи се като вълни по повърхността на лазурносиньо езеро; по-малки, по-ярки плазмени имплозии в синьо, жълто и свръхярко червено, къдрещи се навътре като цветя, които се свиват за през нощта, светкавичен танц от гигантските избухвания на дяволски бич, лъчи с размера на малки светове, тропосващи своите откоси през светлинни часове и изкривявани от насрещните вълни на отбранителни единици: предутринният отблясък на защитни полета, подскачащи и замиращи под напора на ужасяващи енергии само за да се родят отново наносекунди по-късно. И сред всичко това синьобелите ядрени опашки на фотонни кораби и на по-големн бойни кораби, прорязващи съвършено истински линии през небето, като драскотини от диамант върху синьо стъкло.
— Прокудените — произнесе задъхано Брон Ламиа.
— Войната е започнала — отбеляза Касад. В гласа му нямаше никаква приповдигнатост, нито каквато и да било проява на чувства.
Консулът беше шокиран, когато установи, че безмълвно плаче. Той извърна лицето си от групата.
— Тук застрашени ли сме? — попита Мартин Силенъс. Той се подслони под каменната арка на вратата, примижал от искрящата гледка.
— Не на такова разстояние — рече Касад. Той вдигна бойния си бинокъл, нагласи го и се консултира с тактическия си инфотерм. — По-голямата част от бойните действия се развиват най-малко на три АЕ оттук. Прокудените изпробват военно-космическите защити — той свали бинокъла от очите си. — Едва започва.
— Телепортаторът активиран ли е вече? — попита Брон Ламиа. — Хората от Кийтс и другите градове евакуират ли се?
Касад поклати отрицателно глава:
— Не вярвам. Още не. Флотата ще води задържащ бой, докато бъде завършена цислунарната сфера. След това евакуационните портали ще бъдат отворени към Мрежата, а корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще заприиждат — той отново вдигна бинокъла си. — Ще бъде страхотен спектакъл.
— Погледнете!
Този път беше отец Хойт, който сочеше не към спектакъла от фойерверките в небето, а напред, към ниските дюни край северните блата. На няколко километра по посока на невидимите Гробници се виждаше самотна фигура, подобна на точица, хвърляща множество сенки под раздробеното небе.
Касад настрои окулярите на бинокъла си към фигурата.
— Шрайка? — попита Ламиа.
— Не, не мисля, че е той… По-скоро е някой храмер, ако съдя по формата на дрехата.
— Хет Мастийн! — извика отец Хойт.
Касад сви рамене и подаде бинокъла на останалите. Консулът се върна при групата и се облегна на балкона. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на шепота на вятъра, но от това неистовството на експлозиите над тях ставаше още по-зловещо.
