полъхът на бриз през трева или тънки клони, а още по-далече — шума на прибой.
Навън светлината пулсираше бясно, докато темпото на далечната космическа битка се засилваше. Консулът се напрегна в очакване на удара и трясъка. Не се чу нищо. Той затвори очи и се заслуша заедно с останалите.
РАЗКАЗЪТ НА КОНСУЛА:
ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА САЙРИ
Изкачвам се по високия хълм към гробницата на Сайри в деня, в който островите се завръщат в плитките морета на Екваториалния архипелаг. Денят е прекрасен и аз го ненавиждам за това. Небето е ведро като синьото море в приказките на старата Земя, плитчините излъчват всички нюанси на тъмносиния цвят, а откъм водата духа топъл бриз, от който кафеникавата трева върбовка, израсла по склоновете на хълма, се дипли на вълнички.
В такъв ден е по-добре да има ниски облаци и сива дрезгавина. По-добре мъгла и плътни влажни изпарения, от които по мачтите на корабите във Фърстсайт Харбър се стичат капки, а фарът се събужда от сън и сирената му започва да вие. По-добре да излезе някоя морска буря, зачената в студения корем на южното море, и да погне напред плаващите острови заедно с делфините и пастирите им, докато потърсят убежище в тихите заливи на нашите атоли и в стърчащите скални островчета.
Всичко друго би било по-добро от този топъл пролетен ден, в който слънцето се движи по толкова син небосвод, че изпитвам желание да тичам, да правя големи дъгообразни скокове и да се търкалям в меката зелена трева — така, както Сайри и аз сме правили точно на това място.
Точно на това място. Спирам, за да се огледам. Върбовката се сляга и се изправя като козината на някое едро животно, а соленият бриз връхлита от юг. Засенчвам очи с длан и гледам към хоризонта. Там нищо не помръдва. Отвъд вулканичния риф морето започва да се люлее и нервно да се надига.
— Сайри — прошепвам аз.
Произнасям името й, без да съм имал намерение да го правя. Но сто метра по-надолу по склона тълпата спира, за да ме погледа и да си поеме дружно дъх. Тържественото траурно шествие се е разпростряло на повече от километър — до мястото, където се белеят първите постройки на града. Мога да различа в черните редици сивата оплешивяваща глава на по-малкия ми син. Той е облечен в синята и обшита със златна бродерия роба на Хегемонията. Зная, че трябва да го почакам и да повървя с него, но нито той, нито някой друг от застаряващите членове на. Съвета може да издържи на твърдата ми крачка, понеже никой от тях няма моите млади мускули, тренирани на космически кораби. Благоприличието изисква да повървя с него, с внучката ми Лира и с деветгодишния ми внук.
По дяволите всичко това. По дяволите и всички те.
Обръщам се и тръгвам бързо по стръмния склон. Потта започва да мокри широката ми памучна риза, преди да съм стигнал до изгърбения връх на зъбера и да съм видял гробницата.
Гробницата на Сайри.
Спирам. Усещам студения вятър, макар че слънчевите лъчи, които се пречупват в лъскавите и без нито една цепнатина плочи на мълчаливия мавзолей, са достатъчно топли. Пред запечатания вход на криптата тревата е избуяла. Тясната чакълеста пътека, която води към входа, е оградена от овехтели флагчета с абаносови дръжки.
Колебеайки се, заобикалям гробницата и се доближавам до стръмния ръб на една скала, която се намира няколко метра по-назад. Тук върбовката е полегнала и изпотъпкана от непочтителни излетници, които са си носили и одеяла — следите от тях личат. Излетниците са направили и няколко овални огнища и са ги оградили с идеално бели и идеално кръгли камъни, откраднати от бордюра на чакълестата пътека.
Не мога да се въздържа и се усмихвам. Познавам гледката, която се разкрива оттук: голямата извивка на външното пристанище с неговия естествен вълнолом, ниските бели огради на Фърстсайт и пъстроцветните корпуси и мачти на катамараните, люлеещи се на котва в удобни местенца. Близо до покрития с дребни камъчета бряг отвъд Общинската палата една млада жена с бяла пола върви към водата. За миг ми се струва, че това е Сайри, и сърцето ми започва да бие силно. Почти съм готов да вдигна ръце нагоре в отговор на нейното помахване, но тя не ми маха. Мълчаливо гледам как далечната фигура тръгва към старата барака до пристана на лодките и изчезва в сянката й.
Над мен, доста далече от скалата, един ястреб с широко разперени криле кръжи над затоплящата се лагуна и се взира с инфрачервен поглед в движещите се синьо-кафеникави храсти от водорасли, дебнейки някое малко тюленче или друга животинка, заспала летаргичен сън. Природата е глупава — мисля си аз и сядам на меката трева. Природата създава за този ден абсолютно неприемливи декори, а след това е до такава степен дебелоока, че праща тук една птица да търси плячка, която отдавна е напуснала замърсените води в близост до разрастващия се град.
Спомням си за един друг ястреб, който се появи през нощта, когато Сайри и аз за пръв път се изкачихме на върха на този хълм. Спомням си лунната светлина по крилете му и странния натрапчив писък, който отекваше в скалата, пронизваше тъмния въздух и навярно се чуваше чак долу, където блещукаха светлините на селото.
Сайри беше на шестнадесет години… не, още нямаше шестнадесет… а лунната светлина, която бе докоснала крилете на ястреба над нас, лееше млечни отблясъци върху голата й кожа и очертаваше сянката между двете нежни кълба на гърдите й. Когато писъкът на птицата преряза нощта, ние погледнахме гузно нагоре и Сайри произнесе:
— „Не беше чучулига, а славей, вярвай, славей туй, което прониза боязливия ти слух.“
— Какво? — казах аз.
Сайри беше почти на шестнадесет години. Аз бях на деветнадесет. Но Сайри познаваше безшумния глас на книгите и ритъма на стиховете, кънтящи в театрални спектакли под самите звезди. Аз познавах само звездите.
— Успокой се, млади космически вълко — прошепна ми тя и ме дръпна надолу към себе си. — Това е само един стар ястреб, който търси плячка. Глупава птица. Ела тук, морски вълко. Ела тук, Мерин.
Корабът „Лос Анжелис“ бе избрал точно този момент, за да се издигне в небесата и — подобен на понесена от вятъра главня — да заплува на запад през странните съзвездия на Мауи-Обетована, родната планета на Сайри. Аз лежах до нея и й описвах как функционира големият антигравитационен вретенен кораб, който събираше слънчева светлина високо в космоса, докато пад нас се стелеше нощта. През цялото време ръката ми се хлъзгаше все по-надолу по гладкото й тяло; кожата й приличаше на кадифе, заредено с електричество, а диханието й, което попадаше в рамото ми, ставаше все по-силно. Зарових лице във вдлъбнатината на врата й и от разрешената й коса ме лъхна мирис на пот и парфюм.
— Сайри — произнасям аз и този път наистина искам да назова името й. Долу, под хребета на хълма и под сянката на бялата гробница, тълпата стои и пристъпва от крак на крак. Карам ги да изпитват досада. Тяхното желание е да разпечатам гробницата, да вляза и да прекарам малко време сам в студеното празно помещение, което съществува днес вместо Сайри — вместо Сайри, която цялата беше едно топло присъствие. Нетърпеливи са да приключа с моето сбогуване, та после да се качат горе, да извършат тържествените си ритуали, да разтворят вратите на телепортатора и да се присъединят към очакващата ги Мрежа на световете на Хегемонията.
По дяволите всичко това. По дяволите всички те. Откъсвам едно мустаче от гъсторастящата виеща се върбовка, дъвча сладката му плът и гледам към хоризонта в очакване да се покаже първият плаващ остров. В утринната светлина сенките още са дълги. Денят е млад. Ще поседя тук известно време и ще си спомням. Искам да си спомня за Сайри.
Сайри беше… какво беше? Когато я видях за пръв път, стори ми се, че е птица. Тя носеше някаква маска с ярки пера. Когато я махна, за да потанцува в Кадрила на китките, косите й засияха под светлината на факлите във всички нюанси на тъмнокестенявото. Тя бе зачервена и страните й горяха; дори през навалицата, която изпълваше площадката за танци, можах да забележа зелените й очи, които по удивителен начин контрастираха със знойния летен тен на лицето й и с тъмните й коси. Това, разбира се, беше нощта на фестивала. Силният бриз, който духаше откъм пристанището, ръсеше искри от факлите, а шумът на прибоя и плющенето на флагчетата почти заглушаваха флейтистите, които се бяха скупчили на кея и свиреха за преминаващите покрай тях плаващи острови. Сайри беше почти на шестнадесет години и красотата й гореше по-ярко от всяка от факлите, които ограждаха препълнения с хора четириъгълник.
