Проправих си път сред танцуващите двойки и се приближих до нея.
За мен това беше преди пет години. За двама ни бяха минали повече от шестдесет и пет години. Струва ми се, че е било вчера.
Така не е добре.
Откъде да започна?
— Какво ще кажеш да идем да намерим някое уютно кътче, приятел? — попита Майк Ошо.
Нисък и набит, с топчесто лице, което приличаше на сполучлива карикатура на Буда, по онова време Майк беше за мене бог. Всички ние бяхме богове — ако не безсмъртни, то дълголетни, и ако не съвсем божествени то добре платени. Хегемонията ни бе подбрала за екипаж на един от скъпоценните й вретенни квантиращи се кораби — нима можеше да бъдем нещо по-малко от богове? И тъкмо Майк, този блестящ, подвижен като живак и непочтителен Майк, беше малко по-стар и стоеше малко по-високо в пантеона на корабните богове, отколкото младият Мерин Аспик.
— А — казах аз, — вероятността за това е нулева. Правехме голямо почистване след дванадесетчасовата работна смяна в екипа, който строеше телепортатора. Превозването на строителите насам-натам около подбраната от тях ергова точка, отстояща на около сто шестдесет и три хиляди километра от Мауи-Обетована, беше за мнозина от нас по-малко привлекателно, отколкото четиримесечният скок извън пространството на Хегемонията. През тази част от пътуването отговорните специалисти бяхме ние, четиридесет и деветимата експерти по междузвездно плаване, конто се грижехме за нервното стадо от около двеста пътници. Ала сега пътниците бяха навлекли тежките си скафандри, а ние, екипажът, бяхме принизени до ролята на достолепни преносвачи на куфари, докато строителите с голяма мъка сглобяваха отсек по отсек обемната ергова защитна сфера на определеното място.
— Вероятността е нулева — повторих аз. — Освен ако туземците там долу не са направили публичен дом на карантинния остров, на който ни допускат.
— Не се надявай, няма такова нещо — ухили се Майк. Тридневният ни планетарен отпуск наближаваше. И двамата знаехме от инструкциите на боцман Сингх и от оплакванията на другарите ни, че цялото време, което трябваше да прекараме на повърхността на планетата, Ще мине на едно седем километра дълго и четири километра широко островче, което се намираше под юрисдикцията на Хегемонията. То дори не беше някой от плаващите острови, за които бяхме чували, а само една островърха вулканична скала близо до екватора. Попаднали там, щяхме да сме сигурни, че гравитацията под краката ни ще бъде истинска, въздухът няма да е рециклиран и храната няма да е синтетична. Но щяхме да сме сигурни и в това, че единственият ни допир с колонистите на Мауи-Обетована ще бъде в безмитния магазин, когато си купуваме местни сувенири. Дори тези сувенири се продаваха под контрола на търговски служители на Хегемонията. Мнозина от другарите ни бяха предпочели да прекарат отпуска си на борда на „Лос Анджелис“.
— Та как ще си намерим уютно кътче, Майк? Докато телепортаторът не заработи, колониите са недостъпни. Разстоянието до тях е шестдесет години местно време. Да не би да искаш да се разходим пеша?
— Дръж се за мен, приятел — каза Майк. — Ако човек иска нещо, ще го направи.
Държах се за Майк. В орбиталния кораб бяхме само петима души. За мен навлизането в атмосферата на истинска планета винаги е било трепетно преживяване. Особено пък планета, която прилича на старата Земя толкова, колкото Мауи-Обетована. Взрях се в синкавобелия ореол около планетата и в моретата, които се плискаха под нас. Корабът се спускаше към границата между деня и нощта леко и плавно, със скорост, превишаваща три пъти скоростта на звука.
Бяхме богове тогава. Но дори боговете понякога трябва да слизат на земята и да напускат небесните си чертози.
Тялото на Сайри никога не е преставало да ме удивлява. Онези дни на Архипелага. Три седмици в огромната нолюляваща се дървена къща под вълнуващите се от вятъра дървета, служещи за платна, пастирите на делфините, които плуваха отстрани като полицейски ескорт, тропическите, залези, изпълващи вечерите с чудеса, звездният покров над нас и пенестата следа от собствения ни плаващ остров, в която клокочеха фосфоресценцни и се отразяваха съзвездията горе. Но това, което помня най-добре, е тялото на Сайри. По някаква причина — или от свенливост, или понеже не се бяхме виждали от години — през първите няколко дни от престоя ни на архипелага тя носеше бански костюм от две части и нежният бял цвят на гърдите й и на долната част на корема й не можа да потъмнее наравно с останалата й кожа, преди да настъпи времето на заминаването ни.
Помня я през първата ни вечер. Трепкащата лунна светлина, докато лежахме в меката трева над Фърстсайт Харбър. Копринените й панталони, метнати върху една туфа върбовка. Тогава у нея имаше някаква детска стеснителност, някакво леко съмнение, че може би нещо се е случило преждевременно. Но имаше и гордост. Същата гордост, благодарение на която по-късно тя застана лице срещу лице с гневната тълпа сепаратисти на стълбището на консулството на Хегемонията в Саут Търн, засрами ги и ги отпрати по домовете им.
Спомням си моето пето планетно кацане, когато стана Четвъртата ни среща. Това бе един от редките случаи, когато съм я виждал да плаче. По онова време нейната слава и мъдростта й я бяха направили почти царствена. Тя бе избирана четири пъти във Всеобема и Съветът на Хегемонията я търсеше за мнение и съвет. Нейният независим характер й прилягаше като царска багреница, а гордостта й сияеше както никога преди. Но когато бяхме сами в каменната вила южно от Февароне, идеята да се разделим излезе именно от нея. Бях изнервен и се стреснах от тази чужда жена с непреклонна воля, но все пак това беше Сайри — Сайри с нейния изправен гръб и горди очи. Тя се обърна с лице към стената и каза през сълзи:
— Иди си. Иди си, Мерин. Не искам да ме виждаш. Аз съм старица, цялата отпусната и провиснала. Иди си.
Признавам, че тогава бях груб с нея. Стиснах двете й китки с лявата си ръка — с толкова голяма сила, че дори и аз се учудих — и с едно дръпване раздрах копринената й рокля, която се свлече долу. Целувах раменете й, врата й, повехналите бели ивици по стегнатия й корем, белега в горната част на бедрото й, останал след катастрофата с плъзгача преди около четиридесет години нейно време. Целувах посивяващата й коса и бръчките, набраздили гладките й някога страни. Целувах сълзите й.
— Господи! Майк, това не може да бъде законно — възкликнах аз, когато приятелят ми извади от раницата си хокинговото килимче и го разгъна.
Намирахме се на остров 241 — търговците на Хегемонията бяха дали това романтично име на едно затънтено вулканично късче суша, определено за място, където да прекарваме отпуската си. Остров 241 отстоеше на петдесетина километра от най-старото колониално поселение, но със същия успех можеше да бъде и на петдесет светлинни години. Беше забранено корабите на местните жители да акостират на острова, докато там пребивават членове на екипажа на „Лос Анджелис“ или работници от строежа на телепортатора. Обитателите на Мауи-Обетована разполагаха с известен брой стари плъзгачи, които все още летяха, но по взаимна уговорка полети до острова нямаше. Като се изключат спалните помещения, плажът и безмитният магазин, там нямаше нищо, което да заинтересува хората от звездния кораб. Някой ден, когато строежът на телепортатора завършеше и екипажът на „Лос Анджелис“ включеше всички системи, властите на Хегемонията щяха да превърнат остров 241 в търговски и туристически център. Засега обаче той беше неблагоустроено място с малък космодрум за орбитални кораби, наскоро завършени огради от местния бял камък и вечно намусен обслужващ персонал.
Майк искаше ние двамата да излезем на палатка в най-стръмния и недостъпен край на острова.
— За Бога, не желая да живея на палатка! — заявих аз. — Предпочитам да си стоя на „Лос Анджелис“ и да си включа някоя касета за електросънища.
— Затвори си устата и тръгвай с мен! — отговори Майк.
И тогава — като божество, заемащо по-ниско място в пантеона — аз се подчиних на по-старото и по- мъдро божество, затворих си устата и тръгнах с него. След два часа уморително ходене по нагорнищата през шубраци с бодливи клони стигнахме до една площадка от вулканична лава, която се намираше на неколкостотин метра над ревящия прибой. Не бяхме далече от екватора и климатът на планетата беше почти тропически, но на това незащитено място вятърът виеше и зъбите ми тракаха. Залезът приличаше на червеникаво петно вътре в мрачен облак и аз изпитвах желание да остана на открито, когато се стъмни напълно.
— Слушай — предложих аз, — хайде да се скрием от вятъра и да си запалим огън. Не мога да си
