изпъстряха отвесната скала. Един съвършен квадрат от тъмнина с най-малко тридесет метра дължина на страната. Някаква врата или дупка в скалата. Изправих се с усилие на крака и погледнах надолу по течението на реката към стената, по която току-що се бяхме спуснали — да, там беше. Другият вход, онзи, към който Бета и останалите и сега продължаваха да вървят, се виждаше слабо на Звездната светлина.

Бях открил вход към лабиринта на Хиперион. „Знаете ли, че Хиперион е един от деветте лабиринтни светове?“, ме бе попитал някой в спускателния кораб. Да, младият свещеник на име Хойт. Аз бях отговорил, че знам, и му открих, че се интересувам от бикурите — в действителност от болката на собственото ми изгнание, която сам си бях причинил, — а не от лабиринтите, нито от техните строители.

Девет от световете имат лабиринти. Девет от сто седемдесет и шестте свята на Мрежата и от останалите около двеста планети колонии и протекторати. Девет от осем или повече хиляди изследвани — макар и повърхностно — светове от Хеджира насам.

Има планетни археоисторици, които посвещават живота си на изучаването на лабиринтите. Не и моя милост. Аз винаги съм ги смятал за безплодна и малко нереална тема. Сега вървях към един от тях с Три но двадесет и десетте, докато река Канс ревеше, тресеше се и заплашваше да угаси нашите факли с пръските си. Лабиринтите бяха изкопани… прокопани… сътворени преди повече от три четвърти милион години. Подробностите бяха неизбежно едни и същи, произходът им си оставаше неизбежно неразгадан.

Лабиринтните светове са винаги земеподобни, поне до 7,9 по скалата на Солмев; винаги обикалят около звезда тип Г и при това винаги се срещат само в светове, които са тектонично мъртви, по-скоро като стария Марс, отколкото като старата Земя. Самите тунели са разположени надълбоко — обикновено най-малко на десет километра дълбочина, но често достигат и до трийсет — и изпълват с катакомби кората на планетата. На Свобода, недалеч от системата на Пацем, са били изследвани над осемстотин хиляди километра лабиринт от представители на други планети с дистанционни методи. Тунелите на всички светове имат квадратно сечение с дължина на страната тридесет метра и са издълбани по технология, с която Хегемонията все още не разполага. Веднъж прочетох в едно археологическо списание, че Кемп-Хьолцер и Уайнщайн били обосновали теоретически някакъв „комбайн за прокарване на тунели чрез ядрен синтез“, който можеше да обясни съвършено гладките стени и липсата на постепенно намаляване на ширината, но тяхната теория не обясняваше откъде са дошли строителите и машините им, както и това, защо са посветили цели векове на такава очевидно безцелна инженерна задача. Всеки от лабиринтните светове — в това число и Хиперион — е подлаган на изпитания и изследвания. Никъде не е било намерено нищо. Никакви следи от изкопни машини, никакви ръждясващи миньорски каски, нито едно-единствено парченце счупена пластмаса или някаква друга разлагаща се опаковка. Изследователите не бяха идентифицирали дори никакви входни или изходни шахти. Никакви предположения за наличието на тежки метали или скъпоценни камъни не бяха достатъчни, за да обяснят подобно монументално усилие. Няма оцеляла нито една легенда, нито каквито и да било останки от материалната култура на Строителите на лабиринти. Тази мистерия ме бе интригувала в умерена степен през годините, но никога не ме бе засягала. До днес.

Влязохме в отвора на тунела. Той не беше съвършен квадрат. Ерозията и гравитацията на планетата го бяха превърнали в неугледна пещера на разстояние стотина метра навътре в стената на отвесната скала. Бета спря точно там, където подът на тунела ставаше гладък, и изгаси факлата си. Останалите бикури направиха същото.

Беше много тъмно. Тунелът бе завил достатъчно, за да препречи достъпа на каквато и да било звездна светлина. Бил съм в пещери. При положение, че факлите бяха угасени, аз не очаквах очите ми да привикнат към почти пълната тъмнина. Но се оказа, че виждам.

След трийсет секунди усетих някаква розова светлина — отначало мъждива, после все по-наситена, докато пещерата стана по-светла от каньона, по-ярка от Пацем под светлината на неговите триединни луни. Светлината идваше от стотици… от хиляди източници. Установих естеството им тъкмо когато бикурите паднаха почтително на колене. Стените на пещерата и таванът бяха инкрустирани с кръстове, които варираха по размери от няколко милиметра до почти един метър дължина. Всеки блестеше със своя собствена наситенорозова светлина. Невидими при светлината на факлите, тези светещи кръстове сега заливаха тунела със сияние. Приближих се до един, взидан в стената, която беше най-близо до мен. Дълъг около трийсет сантиметра, той пулсираше с мека органична светлина и не бе издялан от камък или закрепен за стената; беше определено органичен, определено жив. Приличаше на мек корал. На пипане бе леко топъл.

Чу се едва доловим звук, по-тих и от най-тихия шепот — не, не беше звук, а може би някакво раздвижване на хладния въздух — и аз се обърнах навреме, за да видя как нещо влезе в помещението.

Бикурите все още стояха на колене, склонили надолу глави и свели очи. Аз останах прав. Погледът ми нито за миг не изпускаше нещото, което се движеше между коленичилите бикури.

По форма бегло напомняше човек, но в никакъв случай не беше човешко същество. Високо бе най-малко три метра. Дори когато стоеше неподвижно, посребрената му фигура сякаш се местеше и течеше като живак, увиснал във въздуха. Червеникавият отблясък от кръстовете, вбити в стените на тунела, се отразяваше от изпъкналите повърхности и проблясваше по извитите метални остриета, които стърчаха от челото, от четирите китки на ръцете, от странните пакетни стави, коленете, бронирания гръб и гръдния кош. То се плъзна между коленичилите бикури и когато протегна четири дълги ръце с разтворени длани, но с пръсти, които потракваха на място като хромови скалпели, по някакъв абсурден начин ми напомни за негово светейшество на Пацем, докато благославя вярващите.

Не изпитвах никакво съмнение, че гледам легендарния Шрайк.

В този момент сигурно съм помръднал или съм издал някакъв звук, защото огромните му червени очи се обърнаха към мене и аз се усетих хипнотизиран от светлинния танц в многофасетовите им призми; от Тях не бликаше просто отразена светлина, а неистов кървавоярък блясък, който сякаш гореше вътре в покрития с шипове череп на съществото и пулсираше в ужасните скъпоценни камъни, поставени там, където Господ бе предвидил да има очи.

После то се задвижи… или по-скоро престана да бъде там и се озова тук, наклонило се на по-малко от метър от мен, като неговите ръце със странни стави ме заобикаляха с някаква ограда от телесни остриета и течна сребърна стомана. Силно задъхан, но неспособен да си поема дъх, видях собственото си отражение — с бяло и разкривено лице, — което танцуваше по повърхността на металната коруба и пламтящите очи на това същество.

Признавам си, че изпитах чувство, което беше по-близко до екзалтацията, отколкото до страха. Ставаше нещо необяснимо. Макар и излят по калъпа на йезуитската логика и закален в студената баня на науката, в този миг разбрах древната натрапчива идея на богобоязливия за някакъв друг страх: нервната тръпка от изгонването на нечистата сила, безсмислената суматоха на дервишката пламенна всеотдайност, кукления танцов ритуал на Таро и почти еротичното отдаване на сеанса, говоренето на езици и дзен-гностичния транс. В онзи момент просто осъзнах с каква сигурност уверенията за съществуването на демоните или призоваването на Сатаната могат да потвърдят реалността на тяхната мистична антитеза — Богът на Авраам.

Без да мисля за нищо от това, но чувствайки го изцяло, аз очаквах прегръдката на Шрайка с непреодолимия трепет на девствена невяста.

Нещото изчезна.

Нямаше нито гръмотевица, нито внезапен мирис на сяра, нито дори научно обосновано нахлуване на въздух. В един миг то беше там, обкръжило ме с красивата си сигурност за смърт от добре наточени остриета, а в следващия момент си беше отишло.

Онемял, стоях и примигвах, докато Алфа се изправи и се приближи до мен в полумрака. Той застана на мястото, където бе стоял Шрайка, протегнал ръцете си в патетично подражание на смъртното съвършенство, което току-що бях видял с очите си, но по безметежното бикурско лице на Алфа не личеше никакъв признак, че е видял съществото. Той направи странен жест с отворена длан, който сякаш включваше лабиринта, стената на пещерата и десетките светещи кръстове, вкопани там.

— Кръстоид — рече Алфа.

Три по двадесет и десетте станаха, преместиха се по-наблизо и пак коленичиха. Аз погледнах спокойните им лица на меката светлина и също коленичих.

— Ти ще следваш кръста през всичките си дни — заяви Алфа и гласът му прозвуча с ритъм на молебен.

Вы читаете Хиперион
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату