Останалите бикури повториха думите му с почти песенна интонация.
— Ти ще принадлежиш към кръстоида през всичките си дни — каза Алфа, а докато останалите повтаряха, той се пресегна и отскубна от стената на пещерата един малък кръстоид. Беше не по-дълъг от десетина сантиметра и се откъсна от стената с едва чут пукот. Видях как блясъкът му изчезна. Алфа извади една връвчица от робата си, завърза я около малките изпъкналости в горната част на кръста и го вдигна над главата ми. — Ти ще принадлежиш към кръстоида сега и завинаги — отсече той.
— Сега и завинаги — откликнаха бикурите.
— Амин — прошепнах аз.
Бета ми направи знак, че трябва да отворя предницата на робата си. Алфа започна да спуска малкия кръст, докато той увисна на шията ми. Усетих хладината му на гърдите си — задната му част беше съвършено плоска, съвършено гладка.
Бикурите станаха и се отправиха към входа на пещерата, видимо отново изпаднали в апатия и безгрижие. Гледах ги как се отдалечават, след това внимателно докоснах кръста, повдигнах го и го разгледах. Кръстоидът беше хладен, безжизнен. Ако наистина е бил жив преди няколко секунди, сега не показваше никакви признаци за това. Продължаваше да се усеща повече като корал, отколкото като кристал или камък; по гладката му задна страна не се виждаше никакъв слепващ материал. Замислих се за фотохимичните ефекти, които биха могли да са го карали да свети. Замислих се за природни фосфори, биолуминесценция и за възможностите еволюцията да е в състояние да формира подобни неща. Замислих се над това, какво общо би могло да има тяхното наличие с лабиринтите, ако изобщо можеше да има нещо общо с тях, и за ерите, които са били необходими, за да се издигне това плато така, че реката и каньонът да се врежат през един от тунелите. Замислих се за базиликата и за нейните създатели, за бикурите, за Шрайка и за себе си. Накрая престанах да мисля за тези неща и затворих очи, за да се помоля.
Когато се озовах вън от пещерата, усещайки хладината на кръстоида под робата върху гърдите си, Три по двадесет и десетте очевидно бяха готови да започнат трикилометровото изкачване по стълбата. Погледнах нагоре и видях между стените на Пролома бледа ивица утринно небе.
— Не! — изкрещях аз и гласът ми бе почти погълнат от рева на реката. — Имам нужда от почивка. Почивка!
Свлякох се на колене върху пясъка, но неколцина бикури се приближиха, вдигнаха ме внимателно на крака и ме поведоха към стълбата.
Опитах се. Бог ми е свидетел, че се опитах, но след два-три часа катерене краката ми започнаха да отказват и аз се свлякох, подхлъзвайки се по скалата, неспособен да предотвратя падането си от шестстотин метра върху скалите и в реката. Спомням си, че бях сграбчил кръстоида под дебелата си роба, когато половин дузина ръце ме спряха, повдигнаха ме и ме понесоха. След това не помня нищо.
До тази сутрин. Събудих се от изгрева на слънцето, което изливаше светлина през отвора на колибата ми. Бях само по робата и едно докосване ми беше достатъчно, за да се уверя, че кръстоидът още виси на връвчицата. Докато наблюдавах как слънцето се издига над гората, разбрах, че съм загубил един ден, че по някакъв начин бях проспал не само изкачването ми по безкрайната стълба (как са могли тези дребни хорица да ме носят в разстояние на два и половина километра право нагоре?), но и следващия ден, и нощта.
Огледах колибата. Инфотермът и другите ми записващи устройства бяха унищожени. Разполагах само с медицинския скенер и няколко пакета антропологически софтуерни продукти, станали безполезни без останалото ми оборудване. Поклатих глава и тръгнах към потока да се измия.
Бикурите, изглежда, спяха. Сега, след като бях участвал в техния ритуал и „принадлежах към кръстоида“, те като че ли бяха загубили интерес към мен. Докато се събличах, за да се изкъпя, реших да не им обръщам никакво внимание. Наумих си, че ще се махна веднага, щом събера достатъчно сили. Ако е необходимо, ще намеря обиколен път покрай огнебълващите гори. В случай че се наложи, мога да се спусна по стълбата и да тръгна по течението на река Канс. Бях убеден повече от всякога, че вестта за тези чудни артефакти трябва да бъде доведена до знанието на външния свят.
Смъкнах тежката роба, застанал блед и треперещ под светлината на утрото, и понечих да вдигна малкия кръстоид от гърдите си.
Той не се отделяше.
Стоеше си там, сякаш беше част от плътта ми. Дърпах, дращих и опъвах връвта, докато накрая тя се скъса и падна. Забих нокти в кръстовидната буца на гърдите ми. Тя не се отделяше. Сякаш плътта ми се бе запечатала около краищата на кръстоида. Като оставим драскотините от ноктите ми, не изпитвах никаква болка или каквото и да било физическо усещане в кръстоида и околната плът, с изключение на безумния ужас в душата ми при мисълта за това нещо, залепнало за мен. Когато първият пристъп на паника отмина, поседях една минута, след което бързо навлякох робата и хукнах обратно към селото.
Ножът ми беше изчезнал, мазерът ми, ножиците, бръсначът — всичко, което би могло да ми помогне да обеля израстъка от гърдите си. Ноктите ми оставяха кървави следи по червената изпъкналост и по кожата. Тогава си спомних за медицинския скенер. Прекарах датчика над гърдите си, погледнах дисплея и поклатих невярващо глава. После изследвах цялото си тяло. След малко поисках писмени копия на резултатите от сканирането и много дълго време останах да седя ненеподвижно.
Сега държа монокристалните видеоплаки. На изображенията кръстоидът се вижда съвсем ясно… както и вътрешните нишки, които се разпростират подобно на тънки пипала, подобно на корени, из цялото ми тяло. Огромно количество ганглии се разклоняват лъчеобразно от едно голямо ядро над гръдната ми кост с нишки, които се разпростират навсякъде — кошмарно количество нематоди. Доколкото мога да кажа с моя прост походен скенер, нематодите свършват в сливиците и в други основни центрове във всяко от мозъчните полукълба. Температурата ми, обмяната на веществата и нивото на лимфоцитите са нормални. Не се наблюдава никакво нахлуване на чужда тъкан. Според скенера нематодните нишки са в резултат на масирана, но доброкачествена метастаза. Според скенера самият кръстоид е съставен от позната тъкан… моята ДНК. Аз принадлежа към кръстоида.
Всеки ден обикалям ограниченото пространство на своята клетка — огнебълващите гори на юг и на изток, обраслите с гори дефилета на североизток и Пролома на север и на запад. Три по двадесет и десетте не ми дават да се спусна в Пролома оттатък базиликата. Кръстоидът не ми дава да се отдалеча на повече от десет километра от Пролома.
Отначало не можех да повярвам, че това е така. Бях решил да вляза в огнебълващите гори, като разчитах, че с късмета си и с Божията помощ ще успея да ги прекося. Но бях изминал не повече от два километра в гората, когато болката ме блъсна в гърдите, ръцете и главата. Бях сигурен, че съм получил масиран сърдечен пристъп. Но щом се обърнах обратно към Пролома, симптомите изчезнаха. Направих няколко опита и резултатите бяха неизменно едни и същи. Всеки път, когато навлезех по-надълбоко в огнебълващата гора, отдалечавайки се от Пролома, болката се връщаше и се засилваше все по-жестоко, докато не се обърнех назад.
Започвам да разбирам и други неща. Вчера, докато изследвах местата на север, ми се случи да мина покрай останките от първия разселнически кораб-совалка. Те представляваха само ръждясали, оплетени от лозници парчета метал сред скалите в края на огнебълващата гора близо до дефилето. Но клекнал между оголените ребра на древния космически кораб, аз си представих радостта на седемдесетте оцелели пътници, тяхното пътешествие до Пролома, откриването на базиликата и… и какво? Оттук нататък е безполезно да се нравят догадки, но подозренията си остават. Утре ще се опитам още веднъж да извърша медицински преглед на някого от бикурите. Може би сега, след като „принадлежа към кръстоида“, те ще ми разрешат.
Всеки ден се преглеждам на скенера. Нематодите си стоят — възможно е да са станали по-дебели, а може и да се лъжа. Убеден съм, че са съвършено паразитни, макар тялото ми да не е показало никакви признаци за това. Надзъртам да огледам лицето си във водоема близо до водопада и виждам все същата удължена застаряваща физиономия, която започнах да не харесвам през последните години. Тази сутрин, докато гледах изображението си във водата, отворих широко устата си, почти сигурен, че ще видя как небцето и задната част на гърлото ми са обрасли със сиви нишки и кичури нематоди. Нямаше нищо.
