— Господаря на болката ли?
— Разбира се.
— 3ащо сме тук?
Монита посочи към неподвижните прокудени.
— Те са твои врагове.
Касад почувства, че най-после се пробужда от продължителен сън. Всичко бе действително. Очите на войника от прокудените, които не мигваха зад шлема му, бяха истински. Щурмовият катер на прокудените, който се издигаше като бронзов надгробен камък от лявата му страна, бе реален. Федман Касад осъзна, че може да ги убие всички до един — командосите, екипажа на щурмовия катер, всичките — и те не можеха с нищо да му попречат. Знаеше, че времето не е спряло — така както не спираше, когато някой кораб пътуваше с хокингова тяга — беше само въпрос на разлика в скоростите. Птицата, застинала над тях, щеше да завърши маха на крилете си, при положение че има достатъчно минути или часове. Прокуденият пред него щеше да затвори очи, за да примигне, ако Касад имаше достатъчно време да го наблюдава. Междувременно Касад, Монита и Шрайка можеха да избият всички, без прокудените изобщо да разберат че са нападнати.
Това не бе честно, съзнаваше Касад. Беше несправедливо. То представляваше пълно нарушение на Новия бушидо и но своему бе по-лошо от ненужното избиване на цивилни. Същността на честта се заключаваше в двубоя между равнопоставени. Той се готвеше да съобщи това на Монита, когато тя каза/помисли:
— Гледай.
Времето тръгна отново, с взрив от звуци, който не бе много различен от нахлуването на въздух през отворен люк. Птицата набра височина и закръжи отгоре. Пустинен вятър хвърли пясък срещу статично зареденото защитно поле. Един от командосите на прокудените се изправи от коленичило положение, видя Шрайка и човешките силуети, изкрещя нещо по тактическия си съобщителен канал и вдигна енергийното си оръжие.
Шрайка сякаш не се движеше — за Касад той почти престана да бъде тук и се появи там. Командосът издаде втори, по-кратък вик, след което погледна с невярващи очи надолу, когато ръката на Шрайка се отдръпна със сърцето на мъжа в окървавения си юмрук. Прокуденият зяпна, отвори уста, сякаш за да каже нещо, и рухна.
Касад се обърна надясно и се озова лице в лице с един облечен в броня прокуден. Командосът бавно вдигна оръжието си. Касад замахна с ръка, почувства как хромовото силово поле изжужа, и видя дланта му да се врязва през бронята на тялото, шлема и шията. Главата на прокудения се търкулна в праха.
Касад скочи в един плитък окоп и загледа как неколцина войници почват да се обръщат. Връзката между времената все още беше разпадната; в един момент врагът се движеше изключително бавно, а в следващия се втурваше като повреден холос със скорост четири пети. Изобщо не бяха толкова бързи, колкото Касад. Мислите му за Новия бушидо се стопиха. Това бяха варварите, които се бяха опитали да го убият. Той счупи гърба на един от тях, отстъпи встрани, заби твърди, хромови пръсти през телесната броня на друг, премаза ларинкса на трети, отклони острието на един нож, който се движеше със забавено движение, и изтръгна гръбнака на притежателя му. Изскочи от ямата.
— Касад!
Касад приклекна, когато лазерният лъч пропълзя покрай рамото му, прегаряйки въздуха като бавен фитил с рубиненочервена светлина. Усети миризма на озон, когато лъчът отмина с пращене. Невъзможно. Отклоних лазерен лъч! Той вдигна един камък и го запрати към прокудения, който нагласяше монтирания на танка „дяволски бич“. Изтрещя акустичен изстрел; артилеристът отхвръкна назад. Касад измъкна плазмовата граната от патронташа на един труп, хвърли я в люка на танка и се отдалечи на тридесет метра, преди експлозията да запрати гейзер от пламъци на височината до носа на щурмовия катер. Спря се посред окото на бурята и видя Монита в центъра на нейната кървава баня. Кръвта я пръскаше, но не полепваше по нея, а се стичаше като петрол по вода покрай искрящите с цветовете на дъгата извивки на брадичката, рамото, гърдите и корема й. Тя погледна към него през бойното поле и Касад почувства нов пристъп на кръвожадност у себе си.
Зад нея Шрайка се придвижваше бавно през хаоса и си избираше жертви, сякаш жънеше. Касад наблюдаваше как съществото ту се появява, ту изчезва от действителността, и осъзна, че за Господаря на болката той и Монита сигурно се движеха толкова бавно, колкото прокудените — за Касад.
Времето направи скок, задвижи се със скорост четири пети. Оцелелите войници се бяха паникьосали и стреляха едни срещу други, като изоставяха позициите си и се боричкаха да се качат на борда на щурмовия катер. Касад се опита да осъзнае какво представляваха за тях изминалите една-две минути: движение на неясни петна през отбранителните им позиции, при което другарите им умираха в потоци от кръв. Касад гледаше как Монита се придвижва през техните редици и убива за удоволствие. За свое удивление откри, че притежава известен контрол над времето: мигване и противниците му забавяха движението си до скорост една трета, мигване и събитията се задвижваха с почти нормална скорост. Чувството за чест и здрав разум го призоваваше да спре сечта, но почти сексуалната му кръвожадност надделяваше над всякакви възражения.
Някой в щурмовия катер беше залостил люка и в момента един обезумял от ужас командос използваше плазмова граната, за да отвори с взрив портала. Тълпата се блъскаше да влезе вътре, като тъпчеше ранените в бягството си от невидимите убийци. Касад ги последва в кораба.
Изразът „бие се като хванат натясно плъх“ е изключително уместен за описание на това, което ставаше. Известно е, че в историята на военните стълкновения хората са се сражавали най-яростно, когато са се озовавали притиснати в затворени помещения, където бягството не съществува като възможност. Било в проходите на Ла Хайе Саинте и Хугомон при Ватерло, или в Кошерните тунели на Лусус, едни от най- ужасните ръкопашни битки в историята са ставали в тесни места където няма никаква възможност за отстъпление. Днес този израз отговаряше на истината. Прокудените се биха… и умряха… като хванати натясно плъхове.
Шрайка беше извадил от строя щурмовия катер. Монита остана отвън, за да избие шестдесетината командоси, които бяха останали на позициите си. Касад изби онези, които се намираха вътре в катера.
Накрая последният щурмови катер отлетя, като стреля срещу своя обречен двойник. През това време Касад бе вече излязъл навън и наблюдаваше как лъчите от елементарни частици и високоинтезивни лазери пълзят към него, последвани цяла вечност по-късно от ракети, чието движение изглеждаше толкова бавно, че той би могъл да изпише името си върху тях, докато летят. До този момент всички прокудени във и извън опустошения кораб бяха мъртви, но неговото защитно поле продължаваше да действа.
Енергийната дисперсия и ударните експлозии разхвърляха трупове из външния периметър, подпалиха съоръженията и превърнаха пясъка в стъкло, но Касад и Монита наблюдаваха от вътрешността на един купол от оранжев пламък как оцелелият щурмови катер се оттегляше в космоса.
— Можем ли да спрем? — Касад се задъхваше, плувнал в пот, и буквално трепереше от възбуда.
— Бихме могли — отвърна Монита, — но не искаме. Те ще отнесат посланието на рояка.
— Какво послание?
— Ела тук, Касад.
Той се обърна при звука на гласа и. Отражателното силово поле бе изчезнало. Плътта на Монита беше мазна от пот; тъмната й коса бе сплъстена на слепоочията; зърната на гърдите й се бяха втвърдили.
— Ела тук.
Касад наведе поглед. Неговото собствено силово поле бе изчезнало — бе се лишил от него по своя воля — и беше възбуден повече от когато и да било.
— Ела тук — този път шепнешком рече Монита. Касад отиде до нея, вдигна я, почувства хлъзгавата от пот гладкост на бедрата й, докато я носеше към една празна ивица трева върху изсечена от вятъра дюна. Пусна я на земята между купчините тела на прокудените. Грубо разтвори коленете й, хвана двете й ръце в шепата на една от своите, вдигна ги над главата й, притисна ги към земята и сниши дългото си тяло между краката й.
— Да — прошепна Монита, когато той целуна месестата част на лявото й ухо, допря устни до пулса във вдлъбнатината на шията й, облиза соления слой пот от гърдите й. Легнали сред мъртъвците. В очакване на още мъртъвци. Хиляди. Милиони. Смях от мъртвешки търбуси. Дългите колони войски, излизащи от
