— Полковник, мислите ли, че тази кучка е била Шрайка?
— Не знам — монотонният глас на Касад едва се чуваше.
Силенъс се обърна към Сол Уайнтрауб:
— Вие сте учен. Има ли нещо в митографията за Шрайка, в което да се казва, че това нещо може да мени формата си?
— Не — отсече Уайнтрауб.
Той приготвяше биберон с мляко, за да нахрани дъщеря си. Детето издаваше тихи мяучещи звуци и шаваше малките си пръстчета.
— Полковник — обади се Хет Мастийн, — силовото поле… все едно какъв е бил бойният костюм… донесохте ли го с вас след срещата ви с прокудените и тази… женска?
Касад погледна за миг храмера, след което поклати отрицателно глава.
Консулът гледаше в питието си, но внезапно отметна нагоре глава под въздействието на някаква мисъл.
— Полковник, вие казахте, че сте видели изображение с дървото на убийствата на Шрайка… структурата, обекта, на който той набожда жертвите си. Касад премести хипнотизиращия си поглед от храмера върху консула и бавно кимна с глава. — А имаше ли тела на него?
Ново кимване.
Консулът изтри потта от горната си устна.
— Ако дървото пътува назад във времето заедно с гробниците, тогава жертвите са от нашето бъдеще.
Касад не каза нищо. Сега останалите също гледаха втренчено консула, но сякаш само Уайнтрауб разбираше какво означава този коментар… и какъв трябваше да е следващият въпрос.
Консулът устоя на порива да избърше отново потта от устната си. Гласът му прозвуча твърдо:
— Видяхте ли там някого от нас?
Касад не каза нищо в продължение на повече от минута. Тихите звуци на реката и корабните въжета изведнъж им се сториха много силни. Най-после Касад отвори уста:
— Да.
Отново настъпи тишина. Брон Ламиа я наруши.
— Ще ни кажете ли кого видяхте?
— Не.
Касад стана и тръгна към стълбата, която водеше за долните палуби.
— Чакайте — извика отец Хойт.
Касад се спря на върха на стълбата.
— Ще ни кажете ли поне други две неща?
— Кои?
Отец Хойт направи гримаса от пристъп на болка. Мършавото му лице стана бяло под слоя от пот. Той си пое дъх и каза:
— Първо, смятате ли, че Шрайка… жената… иска по някакъв начин да използва вас, за да започне тази ужасна междузвездна война, която сте видели в бъдещето?
— Да — рече тихо Касад.
— Второ, каква молба възнамерявате да отправите към Шрайка… или към тази Монита… когато ги срещнете по време на поклонението?
Касад се усмихна за първи път. Това беше тънка и много, много студена усмивка.
— Няма да отправям никаква молба — заяви Касад. — Няма да искам нищо от тях. Този път, когато ги срещна, ще ги убия.
Останалите поклонници не казаха нищо и не се погледнаха, когато Касад слезе по стълбата. „Бенарес“ продължи да напредва в посока север-североизток и в следобеда.
3.
„Бенарес“ влезе в речното пристанище Наяд час преди залез слънце. Екипажът и поклонниците се притискаха към перилата и се взираха съсредоточено в тлеещите въглени от онова, което някога бе представлявало голям град с население двадесет хиляди жители. Малко беше останало. Прочутият Крайречен хан, построен по времето на Тъжния крал Били, бе изгорял до основи; неговите овъглени докове, кейове и остъклени балкони сега се бяха срутили в плитчините на река Хули. Сградата на митницата представляваше изгоряла черупка. Летището в северния край на града вече беше само почернял корпус, а контролната му кула се бе превърнала в овъглена спирала. Не се виждаше каквато и да било следа от малкия храм на Шрайка на крайречната улица. Най-лошо от всичко от гледна точка на поклонниците бе разрушението на Наядската речна гара — докът за преоборудване беше опожарен, а кошарите за манти бяха отворени към реката.
— По дяволите! — изруга Мартин Силенъс.
— Кой е направил това? — попита отец Хойт. — Шрайка ли?
— По-скоро СЗС — поклати глава консулът. — Макар че е възможно те да са се сражавали с Шрайка.
— Не мога да го повярвам — троснато се обади Брон Ламиа. Тя се обърна към А. Бетик, които току-що се бе присъединил към тях на задната палуба. — Вие не знаехте ли какво е станало тук?
— Не — отвърна андроидът. — Повече от седмица няма никаква връзка с която и да било точка на север от шлюзовете.
— А защо, дявол да го вземе? — попита Ламиа. — Ако този забравен от Бога свят е без инфосфера, нямате ли радио?
А. Бетик се усмихна едва забележимо.
— Да, госпожо Ламиа, имаме радио, но съобщителните спътници са свалени, микровълновите препредавателни станции при Карловите шлюзове са унищожени, а ние нямаме достъп до къси вълни.
— Как стои въпросът с мантите? — попита Касад. — Можем ли да продължим до Зъбера с тези, с които разполагаме?
Бетик се намръщи.
— Ще ни се наложи, полковник — рече той. — Но това е престъпление. Двете, които са във впряга, няма да се възстановят след такова спъване. С нови манти щяхме да стигнем до Зъбера преди съмнало. С тези двете… — андроидът сви рамене. — Ако имаме късмет и животните издържат, ще пристигнем в ранния следобед.
— Вятърната гемия ще е все още там, нали? — попита Хет Мастийн.
— Трябва да приемем, че ще е така — рече А. Бетик.
— Бихте ли ме извинили, ще отида да се погрижа да бъдат нахранени горките животни, с които разполагаме. След час трябва да сме отново на път.
Те не видяха никого сред развалините на Наяд и в околностите му. Никакъв речен съд не се появи край града. След едночасово влачене на север навлязоха в района, където горите и фермите от долното течение на Хули отстъпиха пред вълнообразната оранжева прерия на юг от Тревното море. От време на време консулът виждаше калните кули на мравки строители, чиито назъбени постройки край реката се извисяваха понякога на височина почти десет метра. Не се забелязваше никакъв признак на оцеляло човешко население. Фериботът при брода Бети бе изчезнал напълно, като не бяха останали нито едно буксирно въже и нито един заслон на мястото, където бе стоял в продължение на почти два века. Ханът „Речните бегачи“ в Кейв Пойнт беше тъмен и пуст. А. Бетик и останалите членове на екипажа викаха, но от черната паст на пещерата не дойде никакъв отговор.
По залез слънце над реката се настани осезаема тишина, която скоро бе нарушена от жужене на насекоми и призиви на нощни птици. За кратко повърхността на Хули се превърна в огледало, в което се отразяваше сиво-зеленият купол на здрачаващото се небе, нарушавано само от скоковете на излизаща за храна по здрач риба и от бодърстването на опъващите въжетата манти. Когато падна същинският мрак, безброй прерийни паяжини — много по-бледи от горските си братовчеди, но и с по-голяма повърхност, луминесцентни сенки с размера на малки деца — затрепкаха из долините и равнините на плавно заоблените
