сенки, които обикалят в тържествена процесия — ту преливащи се, ту свиващи се по пладне, накрая източили се на изток с умирането на деня. Кралски дъбове. Гигантски брястове. Тополи, кипариси и секвои. Бананови дървета, надвесили нови стъбла като гладки колони в храм, който има за покрив небето. Върби, строени в редици покрай грижливо прокопани канали и случайни потоци, чиито надвиснали клони пеят древни погребални песни под акомпанимента на вятъра.
Нашата къща се издига на един нисък хълм, където през зимата кафеникавите заоблености на поляната изглеждат като гладкия хълбок на някое женско животно с бедро, изтъкано изцяло от мускули и предназначено за високи скорости. Къщата издава разрастването си през вековете: нефритена кула в източния двор, която улавя първата утринна светлина, низ от фронтони откъм южното крило хвърлят триъгълни сенки върху кристалната оранжерия по чаено време, балконите и лабиринтът от външни стълби покрай източните веранди си играят със следобедните сенки като в гравюра на Ешер.
Така бе по времето след Голямата грешка, но преди всичко да бе станало необитаемо. Обикновено живеехме в имението през, както се бяхме изхитрили да ги наричаме, периодите на ремисия — промеждутъци от десет до осемнайсет спокойни месеца между засягащите цялата планета гърчове, по време на които проклетата малка черна дупка на Киевския екип поглъщаше и смилаше късове от центъра на Земята в очакване на следващия си пир. По време на „лошите периоди“ отдъхвахме у вуйчо Кова, отвъд Луната, на един тераформиран астероид, занесен там преди миграцията на прокудените.
Може би вече сте готови да кажете, че съм се родил със сребърна лъжичка в задника. Нямам никакво намерение да ви се извинявам. След като в продължение на три хиляди години се бяха лигавили с демокрация, останалите староземски фамилии бяха стигнали до извода, че единственият начин да се отърват от такива обществени отрепки, е да не им позволяват да се размножават. Или по-скоро — да организират флотилии от разселнически кораби; изследвания със спинарни кораби, нови телепортаторни миграции… всичко от арсенала на паническата неотложност на Хеджира… стига те да се размножават там и да оставят старата Земя на мира. Фактът, че родният свят представляваше една болна дъртофелница със скапани зъби, не пречеше на стремежа на отрепките да пионерстват. Те не бяха никак глупави.
И подобно на Буда аз бях почти пораснал, когато за пръв път видях какво значи мизерия. Бях на шестнадесет стандартни години по време на първия ми Wanderjahr17 и кръстосвах из Индия със сак на гърба, когато видях просяк. Старите индуски фамилии ги държаха наоколо по религиозни причини, но единственото нещо, което ми направи впечатление тогава, бе, че виждах пред себе си един човек в дрипи, с изхвръкнали ребра, който държеше плетена кошница с древна кредитна дискета в нея и просеше за едно докосване с моята вселенска карта. Приятелите ми си помислиха, че това е истерично. Аз повърнах. Това се случи в Бенарес.
Детството ми бе привилегировано, но това не беше неприятно. Имам хубави спомени от прочутите приеми на Гранддама Сибила (тя ми се падаше пралеля по майчина линия). Спомням си един тридневен прием, даден от нея в М анхатънския архипелаг, с гости, докарани със спускателни кораби от Орбиталния град и от европейските аркологии. Спомням си как Емпайър Стейт Билдинг се издигаше над водата и множеството й светлини се отразяваха в лагуните и папратовите канали; ЕМПС-тата, които разтоварваха пътници на наблюдателната палуба, докато върху израсналите островни възвишения на по-ниските сгради навсякъде околовръст горяха готварски огньове.
Северноамериканският резерват беше нашето частно игрище през онези дни. Говореше се, че близо осем хиляди души все още продължавали да живеят на онзи мистериозен континент, но половината от тях били скитници. Останалите включваха ренегатите АРНисти, които усилено практикуваха занаята си, възкресявайки растителни и животински видове, които отдавна липсваха в техните допотопни любими северноамерикански убежища, екоинженерите, известни примитивни люде, като сиукса Огалала или Ангелите на ада, и случайни туристи. Имах един братовчед, който, както говореха, скитал из резервата с раница на гърба от една наблюдателна зона в друга, но правел това в Средния Запад, където зоните са относително близо една до друга и стадата от динозаври по-рядко се срещат.
През първия век след Голямата грешка Гея беше смъртно ранена, но умираше бавно. Опустошението по време на „лошите периоди“ беше голямо — а те идваха по-често на точно определени гърчове, с по-кратки ремисии, с по-ужасяващи последици след всеки нов пристъп, — но Земята търпеше и се възстановяваше, доколкото можеше.
Резерватът беше, както казах, наше игрище, но всъщност такава в истинския смисъл беше цялата умираща Земя. Моята майка ми даде възможност да си имам цобствено ЕМПС, когато станах на седем години, и нямаше нито едно място по глобуса, което да бе на повече от един час полет от къщи. Моят най- добър приятел, Амалфи Шварц, живееше в именията на Маунт Еребус в някогашната Антарктическа република. Двамата се виждахме всеки ден. Фактът, че законът на старата Земя забраняваше телепортаторите, не ни безпокоеше ни най-малко; излегнали се нощем на някой хълм, гледахме нагоре през десетте хиляди Орбитални светлини и двадесетте хиляди радиомаяци на Пръстена двете или трите хиляди видими звезди и не изпитвахме никаква завист, никакъв стремеж да се присъединим към Хеджира, който още тогава изпридаше телепортаторната копринена нишка на Мрежата на световете. Ние бяхме щастливи. Моите спомени за майка ми са странно стилизирани, сякаш е един от измислените образи в някой от романите ми за умиращата Земя. Може би е била такава. Вероятно аз съм бил отгледан от роботи в автоматизираните градове на Европа, откърмен от андроиди в Амазонската пустиня или просто израснал във вана като пивоварни дрожди. Онова, което си спомням, е бялата роба на майка ми, която се плъзга като призрак през сенчестите стаи на дома ни; безкрайно нежните сини вени върху дланта на ръката й с тънки пръсти, когато си наливаше чай под алената и прашна светлина на оранжерията; отражение от свещта, хванато като златна муха в сияйната паяжина на косата й, а косата й — навита на кок в стила на гранддамите. Понякога сънувам, че си спомням гласа й, ритъма и мелодията, утробната му съсредоточеност, но след това се събуждам и той се превръща единствено във вятъра, който мърда дантелените завеси, или в звука на някакво чуждоземно море върху камъни.
От най-ранното си самоосъзнаване знаех, че ще бъда — трябва да бъда — поет. Това не беше въпрос на някакъв избор; по-скоро, изглежда, умиращата красота, която ме заобикаляше отвсякъде, вдъхна у мен последното си дихание и заповяда да бъда прокълнат да си играя с думите до края на живота си като изкупление заради безсмисленото посичане на собствения й люлчин свят от нащата раса. И ето че, дявол да го вземе, станах поет.
Имах един учител, който се казваше Балтазар, човек, но древен, бежанец от лъхтящите на плът улички на древна Александрия. Балтазар беше целият синьо-бял от онези жестоки, първи Пулсенови процедури; приличаше на някаква излъчена мумия на човек, запечатана в течна пластмаса. И беше безсрамен като прословутия козел. Векове по-късно, когато бях в сатирския си период, почувствах, че най-после разбирам приапските нагони на горкия дон Балтазар, но в онези дни неговото присъствие бе изключително сериозна пречка да се държат млади момичета в персонала на имението. Независимо дали бяха хора, или андроиди, дон Балтазар не правеше разлика — боцкаше ги наред.
За късмет на възпитанието ми у дон Балтазар нямаше нищо хомосексуално в пристрастеността му към младата плът, така че неговите подвизи се проявяваха или като отсъствие от учебните ни занимания, или като необичайно количество внимание, хвърляно щедро за запаметяване на стихове от Овидий, Сенеш или Ву.
Той беше отличен учител. Изучавахме древните и късния класически период, правехме излети до развалините на Атина, Рим, Лондон и Анибад в Мисури и нито веднъж не сме имали контролно или изпит. Дон Балтазар очакваше от мен да научавам всичко от първия път и аз не го разочаровах. Той убеди майка ми, че капаните на „прогресивното образование“ не са за едно семейство от старата Земя, ето защо аз изобщо не съм запознат с парализиращите мозъка недостатъци на РНК-лечението, с потапянето в информационната сфера, със систематичното ретроспективно обучение, с групите за стилизирано стълкновение, с „уменията за висше мислене“ за сметка на фактите или с предобразователното програмиране. В резултат на тези лишения аз бях в състояние да рецитирам целия превод на Фицджералд на „Одисеята“, когато бях на шестгодишна възраст, да съчиня секстина, преди да започна сам да се обличам, и да мисля в спирални фугови стихове, преди изобщо да бях срещал ИИ18.
Моето научно образование, от друга страна, беше нещо доста по-неубедително. Дон Балтазар проявяваше слаб интерес към — както той се изразяваше — „механичната страна на вселената“. Бях на
