с въшки местна курва, с която спях, когато можех да си го позволя — моят речник ми служеше добре.
— Шибан задник — ръмжах аз, жестикулирайки. — Путка пиш-пиш еба.
— А — озъбваше се в усмивка Слъдж, изложил на показ единствения си зъб, — отиваш до лавката за кльопачка от водорасли, а?
— Шибана путка — озъбвах му се в отговор аз.
Животът на поета не се състои в ограничения словесен танц на изразяването, а в почти безграничните комбинации от възприятия и спомени, комбинирани с чувствителността към онова, което се възприема и се помни. Моите три местни години на Небесна врата, равни на почти хиляда и петстотин стандартни дни, ми дадоха възможност да гледам, да чувствам, да чувам, да запаметявам, сякаш в буквалния смисъл се бях родил отново. Нямаше кой знае какво значение това, че се бях родил отново в ада, преосмисленият опит е същината на всяка истинска поезия, а суровият опит беше рожденият дар на моя нов живот.
Адаптирането към един прекрасен нов свят, век и половина по-стар от моя, не представляваше никакъв проблем. При всичките ни приказки за експанзия и пионерски дух през последните пет века всички знаем колко глупава и статична е станала нашата човешка вселена. Намираме се в една удобна епоха на мрачно средновековие за изобретателния дух; институциите се променят, но едва забележимо, при това по-скоро чрез постепенна еволюция, отколкото с революция; научните изследвания пълзят като рак, суркат се странишком, докато някога са се придвижвали с огромни интуитивни скокове; техническите средства се променят още по-малко, плоските технологии, които са нещо обичайно за нас, биха били лесни за възприемане — и за боравене! — за нашите прадеди. Така че, докато аз бях спал, Хегемонията бе станала официален субект, Мрежата на световете се бе оформила почти в окончателен вид, Всеобемът бе заел своето демократично място в списъка на доброжелателните деспотй на човечеството, Техноцентърът се бе отдръпнал от човешка служба и след това бе предложил помощта си по-скоро като съюзник, отколкото като роб, а прокудените се бяха оттеглили в мрака и в ролята на Немезида… но всички тези неща пълзяха бавно към критичната маса още преди аз да бях замразен в ледения ми ковчег посред свинско шкембе и шербети, а за разбирането на подобни очевидни продължения на старите тенденции не бяха нужни особени усилия. Освен това, гледана отвътре, историята винаги представлява тъмна храносмилателна каша, много по- различна от лесното за забелязване затруднено положение, гледано от разстояние от историците.
Моят живот беше Небесна врата и всекиминутните нужди на оцеляването там. Небето бе един вечен жълто-кафяв залез, надвиснал като готов да се срути таван само на метри над бараката ми. Бараката ми беше удивително удобна: една маса за хранене, един нар за спане и ебане, една дупка за пикаене и сране и един прозорец за мълчаливо съзерцаване. Моята околна среда отразяваше като огледало речника ми.
Затворът винаги е бил добро място за писателите, убивайки, така да се каже, демоните близнаци на непостоянството и разсейването, и Небесна врата съвсем не бе изключение. Атмосферният протекторат притежаваше моето тяло, но духът ми — или онова, което бе останало от него — си беше мой.
На старата Земя моята поезия се съчиняваше на един инфотермов мисловен процесор, докато аз се изтягах в някой тапициран шезлонг, или се носех със своето ЕМ-корабче над тъмните лагуни, или се разхождах, потънал в дълбок размисъл, през благоуханни местности. Отвратителните недоразвити, куцащи, претенциозни продукти на тези фантазии бяха вече описани. На Небесна врата установих какъв стимулатор за духа може да бъде физическият труд; не обикновеният физически труд, бих добавил, а абсолютно смазващият гръбнака, опустошаващият белите дробове, режещият червата, късащият сухожилията и изстискващият слабините физически труд. Но докато това занимание е едновременно изтощително и еднообразно, установих, че духът не само е свободен да се скита из по-въображаеми места, той буквално избягва в по-висши плоскости.
По този начин на Небесна врата, докато копаех и изхвърлях мръсотията от дъното на помийните канали под червения поглед на Вега Примо или пълзях на четири крака през сталактитите и сталагмитите на редихателните бактерии в лабиринтните белодробни тръби на станцията, аз станах поет. Единственото, което ми липсваше, бяха думите.
Най-почитаният писател на двайсети век, Уилям Гас, казва в едно интервю: „Думите са нещо велико. Те са съзнателни същества.“
И наистина са такива. Чисти и трансцендентални като всяка идея, която някога е хвърлила светлина в тъмната платонова пещера на нашите възприятия. Но те са и капани за измама и погрешно възприемане. Думите отклоняват нашето мислене към безкрайните пътеки на самоизмамата и фактът, че ние прекарваме по-голямата част от съзнателния си живот в мозъчни постройки, изградени от думи, означава, че ни липсва обективността, необходима, за да видим ужасното изкривяване на действителността, което причинява езикът. Например китайската пиктограма за „честност“ представлява символ, който се състои от две части: човек, който в буквалния смисъл стои до своята дума. Дотук добре. Но какво означава късната английска дума „интегритет“? Или „родина“? Или „прогрес“? Или „демокрация“? Или „красота“? Но дори и в своята самоизмама ние се превръщаме в богове.
Един философ-математик — Бъртран Ръсел, живял и умрял през същия век като Уилям Гас, пише: „Езикът служи не само за да изразява мисълта, но и за да направи възможни мисли, които не биха могли да съществуват без него.“ В това се състои същността на творческия гений на човечеството: не градежите на цивилизацията, не гърмящите и святкащи оръжия, които могат да я унищожат, а думите, които оплождат нови концепции като сперматозоиди, атакуващи яйцеклетка. Би могло да се спори, че сиамските близнаци дума/идея са единственият принос, който човешкият род може, ще или би трябвало да направи за объркания космос. (Да, нашата ДНК е уникална, но същото се отнася и до тази на саламандъра. Да, ние можем да конструираме артефакти, но същото могат да правят и други видове, от бобрите до мравките архитекти, чиито снабдени с амбразури кули се виждат в този момент оттатък носа на пристанището. Да, ние изтъкаваме истински неща от въображаемата материя на математиката, но цялата вселена е заредена с аритметика. Начертайте един кръг и веднага от него се появява числото пи. Въведете някоя нова слънчева система и формулите на Тихо Брахе чакат готови под черната кадифена мантия пространство/време. Но къде вселената е скрила някоя дума под своя външен слой от биология, геометрия или неодушевена скала?) Дори следите от друг разумен живот, които сме открили — блимповете22 на Юпитер II, строителите на лабиринтите, сенешалските емпати на Хеброн, върлинестия народ на Дурулис, архитектите на Гробниците на времето, самия Шрайка — са ни оставили мистерии и неясни артефакти, но не са ни оставили никакъв език. Никакви думи.
Поетът Джон Кийтс някога писал на своя приятел Бейли: „Не съм сигурен в нищо освен в светостта на обичта на Сърцето и истината на Въображението — онова, което въображението схваща като Красота, трябва да е истина — независимо дали е съществувало преди, ли не.
Китайският поет Джордж Ву, умрял през последната китайско-японска война около три века преди Хеджира, е разбирал това, когато е написал в инфотерма си: «Поетите са лудите акушерки на действителността. Те виждат не онова, което е, а онова, което трябва да стане.» По-късно, на последната си дискета до своята любима, една седмица преди да умре, Ву казва: «Думите са единствените куршуми в патронташа на истината. А поетите са снайперистите.»
И така, в началото бе Словото. Словото се е въплътило в тъканта на човешката вселена. И единствено поетът може да разширява тази вселена, откривайки кратки пътища към нови реалности, както правят тунелите на хокинговата тяга под бариерите на Айнщайновото пространство/време.
Да бъдеш поет, разбрах аз, истински поет, означава да станеш истинско въплъщение на божеството на човечеството; да приемеш мантията на поета, означава да понесеш кръста на Човешкия син, да изстрадаш родилните мъки на Духовната майка на Човечеството. Да бъдеш истински поет, означава да станеш Бог.
Аз се опитвах да обясня това на моите приятели на Небесна врата. «Пикня, лайно — казвах. — Задник, путка, шибан, шибан задник. Путка, пиш-пиш путка. Шибана!»
Те клатеха глава, усмихваха се и отминаваха. Великите поети рядко биват разбрани по времето, в което живеят.
Жълто-кафявите облаци изливаха киселина над мен. Аз газех в кал до бедрата и чистех пиявични водорасли от градските канализационни тръби. Старият Слъдж умря през втората ми година, когато всички работехме над проекта да се разшири каналът на Първо Авеню до Калжилищата на Средната помийна яма. Злополука. Изкачваше се по една дюна от тиня, за да спаси някаква сярна роза от настъпващия циментовоз,
