кули на крепостта Инейбъл в долината под моя вулканичен връх, а като си обърна главата, мога да гледам през телепортала и оттатък ширналия се бял килим към официалната жилищна площ, в чието дъно се вижда морето Едгар Алън, което се блъска в шпиловете на Пойнт Просперо на Невърмор. Библиотеката ми гледа към ледниците и зелените небеса на Нордхолм, като е достатъчно да направя само десет крачки, за да се спусна по една къса стълба до своя кабинет в кулата — уютна открита стая, заобиколена от поляризирано стъкло, което предлага триста и шестдесет градусов изглед към най-високите върхове на Къшпат Каракорам, една планинска верига на две хиляди километра от най-близкото селище в най-източните части на Република Ямну на Денеб Драй.
Огромната спалня, която споделяме двамата с Хеленда, се полюшва в клоните на тристаметров Дървосвят на храмерската планета Божията горичка и е свързана със солариум, разположен самотно върху безплодното плато на Хеброн. Не всичките ни изгледи са към пустинни места: помещението за медиите гледа към решетеста стая на сто тридесет и осмия етаж в една от арковите кули на Тау Сети Сентър, а вътрешното ни дворче е разположено на тераса с изглед отгоре към пазара в старата част на гъмжащия Нови Йерусалим. Архитектът, ученик на легендарния Мийон Де-Ха-Вре, е включил няколко дребни шеги в конструкцията на къщата: стъпалата слизат надолу към стаята на кулата, естествено, но също толкова шеговит е изходът от върха на кулата, който води към залата за упражнения на най-ниското равнище в най-дълбокия Кошер на Лусус, или може би банята за гости, която се състои от тоалетна, биде, мивка и кабина за душ върху един открит безстенен сал посред водите на виолетовия морски свят на Mare Infinitum23.
Отначало промените в гравитацията от стая в стая бяха обезпокоителни, но скоро се адаптирах, като подсъзнателно се вкопчвах в притеглянето на Лусус, Хеброн и Сол Дракони Септем, очаквайки по-малката от едно стандартно g свобода на повечето от помещенията.
В течение на десет стандартни месеца Хеленда и аз сме заедно, прекарваме малко от времето си в нашия дом, като вместо това предпочитаме да пътуваме с приятели до курортите, ваканционните аркологии и нощните заведения из Мрежата на световете. Нашите «приятели» са бившата телепортаторна команда, които сега се наричат Еленско стадо по името на един изчезнал миграционен бозайник от старата Земя. Стадото се състои от още писатели, няколко преуспяващи визуални художници, интелектуалци от Конкорс, представители на медиите от Всеобема, неколцина радикални АРНисти и отглеждащи козметичен ген аристократи от Мрежата, богати телепортаторни чудаци и пристрастени към флашбека24 маниаци, холо– и сценични режисьори, цяла тумба актьори и сценографи, няколко мафиотски донове, решили да водят добродетелен живот, и една постоянно меняща се тайфа от неотдавнашни знаменитости… в това число и моя милост.
Всички пият, употребяват стимулатори и автоимпланти, друсат се и могат да си позволят най-добрите наркотици. Предпочитаният наркотик е флашбекът. Той определено е порок на висшата класа: човек има нужда от пълен набор скъпоструващи импланти, за да може да го изпита пълноценно. Хеленда се е погрижила аз да съм оборудван за тази цел: биомонитори, сензорни пълнители и вътрешен инфотерм, неврални шунтове, ежектори, метакортикални процесори, кръвни чипове, РНК лентови червеи… майка ми нямаше да може да познае вътрешностите ми.
Опитвам флашбека два пъти. Първия път минава гладко — прицелвам се в честването на деветия ми рожден ден и улучвам от раз. Всичко е там: слугите пеят на северната поляна в зори, дон Балтазар сърдито отменя уроците, за да мога да прекарам деня с Амалфи в своето ЕМПС, носейки се над сивите дюни в басейна на Амазонка във весела забрава; факелното шествие същата вечер, когато представителите на останалите стари фамилии пристигат но здрач и техните подаръци в пъстри опаковки проблясват под луната и Десетте хиляди светлини. Аз се надигам след деветте часа, прекарани във флашбек, с усмивка на лицето. Второто ми пътуване едва не ме убива.
На четири годинки съм и плача, търсейки майка си из безкрайните стаи, които миришат на прах и стари мебели. Слуги андроиди се мъчат да ме утешат, но аз отблъсквам ръцете им и тичам из коридорите, затлачени от сенки и от саждите на твърде много поколения. Нарушавайки първото правило, което съм научил някога, разтварям вратите към шивалнята на майка ми, нейната светая светих, в която тя се оттегля за три часа всеки следобед и от която се появява с нежната си усмивка, докато краят на бледата й рокля шушне по килима като ехо от въздишката на някой призрак.
Майка ми седи там, в сенките. Аз съм на четири годинки и съм си наранил пръста. Втурвам се към нея, като се хвърлям в прегръдките й. Тя не реагира. Едната от нежните й ръце си остава преметната през облегалката на шезлонга, другата лежи неподвижна на възглавницата.
Дръпвам се назад, шокиран от яейната хладна пластичност. Без да ставам от скута й, разгръщам тежките кадифени завеси.
Очите на майка ми са бели, обърнати навътре в главата й. Устните й са леко отворени. Слюнка навлажнява ъгълчетата на устата й и блести върху съвършената й брадичка. Сред златните нишки на косата й — сресана в стил гранддама, който тя предпочита — виждам студения стоманен блясък на жицата на стимулатора и по-слабото сияние на черепната ябълка, в която тя я е включила. Костта от двете страни е много бяла. На масата близо до лявата й ръка лежи празната флашбекова спринцовка.
Слугите пристигат и ме дръпват настрана. Майка ми изобщо не трепва. Изнасят ме, докато пищя от стаята.
Събуждам се с пищене.
Вероятно отказът ми да използвам отново флашбека е причината за ускоряването на раздялата ми с Хеленда, но се съмнявам. Аз бях играчка за нея — първобитен човек, който я забавляваше със своето непознаване на един живот, който тя бе приемала за даден в течение на десетилетия. Каквато и да бе причината, моят отказ от флашбека ме остави дни наред без нея; времето, прекарано в спомените, е реално и потребителите на флашбек често умират, след като са проспали повече дни от живота си под въздействието на наркотика, отколкото са прекарали в съзнание.
Отначало се забавлявах с имплантите и техническите играчки, които ми бяха отказвани като член на старовремска фамилия. Инфосферата беше конструкторско удоволствие през онази първа година — аз почти непрекъснато черпех информация и живеех на границата на едно безумие. Бях се пристрастил към суровите данни, както Еленското стадо — към своите стимулатори и наркотици. Представях си как дон Балтазар се гърчи в своя разтопен гроб, докато аз се отказвах от дългосрочната памет в замяна на преходното удоволствие от имплантното всезнание. Едва по-късно почувствах загубата — Фицджералдовата «Одисея», «Последният марш» на Ву и още двадесетина епически произведения, които бяха оцелели след мозъчния ми удар, сега се бяха разсеяли като късчета облаци при буря. Много по-късно, освободен от имплантите, мъчително ги научих отново до едно. 3а пръв и последен път през живота си проявих интерес към политиката. Дни и нощи наред слушах Сената по телонортаторния кабел или лежах включен към Всеобема. Някой веднъж бе пресметнал, че Всеобемът разглежда по около стотина действащи закона на Хегемонията на ден и през месеците, които прекарах прикован в сензориума, не пропуснах нито един от тях. Моят глас и името ми станаха добре известни но каналите за дебати. Нито един закон не бе твърде незначителен, нито един въпрос — твърде прост или твърде сложен за моето включване. Елементарният акт на гласуване всеки няколко минути ми създаваше фалшивото усещане, че съм свършил нещо. Накрая се отказах от политическата си пристрастеност, но едва след като осъзнах, че редовното включване към Всеобема означава или да си стоя вкъщи, или да се превърна в крачещо зомби. Човек, който е постоянно зает с това да се включва към своите импланти, представлява жалка картинка пред хора и не беше нужен присмехът на Хеленда, за да успея да осъзная, че ако стоях вкъщи, щях да се превърна в сюнгер на Всеобема подобно на толкова много милиони други лентяи из Мрежата. Ето защо се отказах от политиката. Но по това време бях открил една нова страст: религията.
Приобщавах се към всякакви религии. По дяволите, дори спомогнах за създаването на нови религии. Дзен-гностичната църква се разширяваше показателно и аз станах истински вярващ, като се появявах в дискусиите на ХХВ25 и търсех своите места на сила с всеотдайност, присъща на мюсюлманин отпреди Хеджира, тръгнал на поклонение в Мека. Освен това обичах телепортирането. Бях спечелил близо сто милиона марки от хонорарите за «Умиращата Земя» и Хеленда беше инвестирала добре, но някой бе изчислил, че един дом с телепортали като моя струва повече от петдесет хиляди марки на ден само за да се държи в Мрежата, а аз не ограничавах телепортирането си до тридесет и шестте свята на дома си. Издателство «Транслайн» ме бе удостоило със златна вселенска карта и
