когато стана калотресение. Кити се омъжи наскоро след това. Тя продължаваше да работи от време на време като кръчмарска курва, но аз я виждах все по-рядко и по-рядко. Умря при раждане наскоро след като зелените цунами отнесоха Калния град. Аз продължих да пиша поезия.
Как така, бихте могли да попитате, е възможно човек да пише хубави стихове с речник само от девет думи от дясното полукълбо?
Отговорът е, че аз изобщо не използвах думи. Поезията само вторично се отнася до думите. Първично тя се отнася до истината. Аз се занимавах с Ding an Sish, материята зад сянката и изтъкавах силни концепции, образи и връзки така, както един инженер би издигнал небостъргач, конструирайки скелета от сплав на нишковиден кристал много преди да се появят стъклото, пластмасата и хромалуминият.
И постепенно думите се връщаха. Мозъкът се преобучаваше и се превъоръжаваше удивително добре. Онова, което се бе загубило в лявото полукълбо, се приюти другаде или утвърди отново своето първенство в увредените места като пионери, които се завръщат в опустошена от пожар равнина, станала по-плодородна от пламъците. Там, където преди някоя проста дума, като «сол», ме караше да заеквам и да зяпвам с уста, докато умът ми опипваше празнотата като език, опипващ мястото на липсващ зъб, сега думите и изразите постепенно се възвръщаха подобно имената на забравени другари от детството. Денем работех на тинестите полета, но нощем сядах на потрошената си маса и пишех своите «Песни» на светлината на една съскаща маслена лампа. Марк Твен е казал по присъщия му начин: «Разликата между правилната дума и почти правилната дума е като разликата между светкавицата и светулката.» Той се е пошегувал, но не е бил изчерпателен. През онези дълги месеци, когато слагах началото на своите «Песни» на Небесна врата, аз открих, че разликата между намирането на правилната дума в сравнение с приемането на почти правилната дума е като разликата между това да бъдеш ударен от мълния и просто да наблюдаваш проявлението на мълнията.
Така че моите «Песни» се родиха и започнаха да се разрастват. Написани върху тънките папирусови листове от рециклирано влакно от пиявични водорасли, които се намираха с тонове за потребление като тоалетна хартия, надраскани с евтините писалки с плъстен връх, които се продаваха в лавката, «Песните» придобиваха форма. Докато думите се завръщаха, намествайки се на място като разпръснатите парчета на някоя картинна мозайка, аз се нуждаех от форма. Като се връщах към уроците на дон Балтазар, пробвах мереното благородство на епическия стих на Милтън. Придобивах увереност и прибавях от романтичната чувственост на един Байрон, доразвит напълно от Кийтсовото тържество на езика. Разбърквах всичко това и придавах пикантност на тази смес с малко от бляскавия цинизъм на Йейтс и щипка от смътното, схоластично високомерие на Паунд. После накълцвах, подреждах и добавях такива съставки, като овладяността на въображението на Елитът, усета за място на Дилън Томас, чувството за обреченост на Делмор Шварц, мъничко от ужаса на Стийв Стърн, призива за невинност на Салмуд Бреви, любовта на Дейтън към засуканата схема на римите, обожанието на Ву към физическото и радикалната игривост на Едмънд Ки Ферера.
Накрая, естествено, изхвърлих цялата тази смес и написах «Песните» в свой собствен стил.
Ако не беше Ънк, главореза от бедняшкия квартал, сигурно още щях да съм на Небесна врата и да продължавам денем да копая киселинни канали, а нощем да пиша «Песни».
Беше през почивния ми ден и бях понесъл своите «Песни» — единствения екземпляр от ръкописа си — към библиотеката в Градския съвет, за да направя някакво проучване, когато Ънк и двама от неговите главорези се появиха от една уличка и поискаха веднага да им платя охранителната си такса за следващия месец.
Ние не разполагахме с никакви вселенски карти в Атмосферния протекторат на Небесна врата; плащахме задълженията си в облигации на компанията или с контрабандни марки. Аз нямах нито едното, нито другото. Ънк настоя да види какво има в пластмасовата торба на рамото ми. Без да се замисля, му отказах. Това беше грешка. Ако бях показал на Ънк ръкописа, по всяка вероятност щеше да го хвърли в калта и да ме поотупа, след като ме заплаши. Но моят отказ го разгневи толкова, че той и двамата му неандерталски приятели отвориха насила торбата, разпиляха ръкописа в калта и ме пребиха, както има една дума, почти до смърт.
Същия този ден ЕМПЕ-то на един от управителите в службата за контрол по качеството на въздуха в протектората минавало ниско над земята и съпругата на управителя, която пътувала сама, заповядала да кацнат, накарала андроида си да се погрижи за мен и за онова, което било останало от моите «Песни», след което ме откарала в болницата на компанията. Обикновено членовете на крепостния трудов отряд получаваха медицинска помощ, ако изобщо получаваха такава, в биоклиниката за приходящи, но болницата не искала да откаже на съпругата на един управител, поради което ме приели — все още в безсъзнание — и поставили под наблюдението на лекар и съпругата на управителя, докато съм се възстановявал в лечебен резервоар.
Както и да е, за да бъда по-кратък, ще разкажа накрая, че Хеленда — тоест съпругата на управителя — прочела моя ръкопис, докато аз съм плувал във възстановителен хранителен разтвор. Харесала го. Същия ден, докато мен са ме преливали в болницата на компанията, Хеленда се телепортирала на Ренесанс, където показала моите «Песни» на сестра си Филия, чийто приятел познавал някакъв редактор в издателство «Транслайн». Когато се събудих на другия ден, счупените ми ребра бяха наместени, потрошената ми челюст бе излекувана, раните ми бяха изчезнали и бях се сдобил с пет нови зъба, нова роговица на лявото око и с договор с издателство «Транслайн».
Книгата ми излезе пет седмици по-късно. Една седмица след това Хеленда се разведе със своя управител и се омъжи за мен. Това беше нейният седми и моят първи брак. Прекарахме медения си месец на Конкорс и когато се върнахме, научихме, че за един месец от книгата ми бяха продадени над един милиард екземпляра — първата стихосбирка, влязла в списъците на бестселърите в течение на четири века, — а аз бях станал многократно милионер.
Тирена Уингрийн-Фийф беше първата ми редакторка в «Транслайн». Нейна беше идеята книгата да бъде озаглавена «Умиращата Земя» (едно проучване на архивите показа, че е имало роман с това заглавие петстотин години преди това, но авторските права бяха изтекли и книгата се бе изчерпала. Нейна беше идеята да публикува само разделите на «Песни»-те, които се занимаваха с носталгичните последни дни на старата Земя. И пак нейна бе идеята да махне разделите, които според нея щяха да отегчат читателите — философските пасажи, описанията на майка ми, разделите, които засвидетелстваха преклонение пред по- раншните поети, местата, където си играех с експериментална поезия, по-личните пасажи, — фактически всичко, с изключение на описанията на идиличните последни дни, които, изпразнени от всички по-тежки неща, бяха станали сантиментални и скучни. Четири месеца след публикуването й от «Умиращата Земя» се бяха продали два и половина милиарда твърди факсови екземпляра, една съкратена и дигитализирана версия беше на разположение на визионната инфосфера и бе избрана да бъде холофилмирана. Тирена подчерта, че моментът е съвършено подходящ… че първоначалният травмиращ шок от смъртта на старата Земя бе довел до един век на отрицание, сякаш старата Земя никога не бе съществувала, последван от период на възобновен интерес, кулминиращ в култовете на носталгия по старата Земя, които сега можеха да се намерят на всеки свят в Мрежата. Една книга — дори книга със стихове, — занимаваща се с последните дни, се бе появила в съвсем подходящ момент.
За мен първите няколко месеца от живота ми като знаменитост в Хегемонията бяха далеч по- дезориентиращи, отколкото по-раншното ми преминаване от разглезен син на старата Земя в поробена жертва на мозъчен удар на Небесна врата. През първите няколко месеца се занимавах с подписване на книги и факсове в повече от сто свята; показаха ме в шоуто на Мармон Хамлит «Мрежата на. Всеобема сега!»; запознах се с ГИС /главен изпълнителен служител/ Сенистър Перо и с говорителя на Всеобема Дръри Файн, както и с двадесетина сенатори; говорих пред Междупланетното дружество на жените писателки и пред Съюза на писателите на Лусус; получих почетни дипломи в университета на Нова Земя и в Кеймбридж Две; бях честван, интервюиран, показван, рецензиран (положително), биографиран (неоторизирано), показван като знаменитост, сериализиран и мамен. Беше напрегнато време.
Кратко описание на живота в Хегемонията:
Домът ми се състои от тридесет и осем стаи на тридесет и шест свята. Без никакви врати: сводестите входове са телепортали, няколко от които — затъмнени със завеси за уединеност, повечето — отворени за наблюдение и за достъп. Всяка стая има прозорци навсякъде и поне две стени с портали. От просторната трапезария на Ренесанс Вектор съм в състояние да видя бронзовите небеса и зелените, с цвят на меден окис
