двадесет и две години когато осъзнах, че компютрите, АВП19 и астероидните животоподдържащи апаратури на вуйчо Кова са машини, а не някакви благотворителни прояви на animas20 около нас. Аз вярвах във феи, в горски духове, в нумерологията и астрологията, и в магията на Еньовден вдън първобитните гори на САР21. Подобно на Кийтс и Лам в студиото на Хейдън, дон Балтазар и аз вдигахме тостове за „бъркотията на математиката“ и скърбяхме за унищожаването на поезията в дъгата от разделителната призма на г-н Нютон. Ранното недоверие и истинската ненавист към всички научни и клинични неща ми послужиха добре в по-нататъшния ми живот. Научил съм се, че не е трудно да си останеш предкоперников езичник в постнаучната Хегемония.
Моята ранна поезия беше отвратителна. Както се случва с повечето лоши поети, аз не съзнавах този факт, уверен в своето високомерие, че самият творчески акт придава известна стойност на лишените от стойност недоносчета, които пръквах. Майка ми си оставаше толерантна дори когато забравях смърдящи малки купчини мръсни стихчета из къщи. Тя бе снизходителна към своето единствено дете дори и когато то се държеше безгрижно непослушно като неопитомена лама. Дон Балтазар никога не коментираше моето творчество; предполагам, по принцип, тъй като изобщо не му бях показвал нищо. Той смяташе, че почтеният Дейтън е измамник, че Салмъд Бреви и Робърт Фрост е трябвало да се обесят на собствените си черва, че Уърдзуърт е глупак и че всичко останало, с изключение на сонетите на Шекспир, е профанация на езика. Аз не виждах никаква причина да безпокоя дон Балтазар с моите стихове, макар да знаех, че изобилстват от напъпила гениалност.
Публикувах някои от тези малки литературни лайна в различните списания с твърди корици, които бяха на мода тогава из различните аркологии на Европейските домове, при което посредствените редактори на тези недодялани списания проявиха същото снизхождение към майка ми, каквото тя проявяваше към мен. От време на време карах Амалфи или някой друг от приятелите, с които си играехме — по-малко аристократични от мене и поради това с достъп до предаватели в инфосферата или по вектора, да излъчат някои от моите стихове до Пръстена или до Марс и по този начин — до избуяващите телепортаторни колонии. Оттам изобщо не ми отговориха. Приех, че са били прекалено заети.
Вярата в собствената идентичност като поет или писател преди киселинния тест на публикацията е толкова наивна и безвредна, колкото и юношеската вяра в собственото безсмъртие… и неизбежното разделяне с илюзиите е точно толкова болезнено.
Майка ми умря със старата Земя. Близо половината от древните фамилии останаха по време на онзи последен катаклизъм; тогава бях на двадесет години и си имах свои романтични планове да умра с родния свят. Майка ми бе взела друго решение. Нейната грижа не беше моята преждевременна кончина — и тя като мене бе прекалено съсредоточена в себе си, за да мисли за някой друг в такова време, — нито дори фактът, че смъртта на моята ДНК щеше да отбележи края на една аристократична линия, която се простираше назад до „Мейфлауър“. Не, онова, което безпокоеше майка ми, беше, че нашето семейство щеше да умре в дългове. Последните ни сто години на екстравагантност, изглежда, бяха финансирани чрез масирани заеми от Банката на Пръстена и от други дискретни извънземни институции. Сега, когато континентите на Земята се сблъскваха под въздействие на свиването е лумнали в пламъци огромни гори, вълнуващи се и нагорещяващи се до състояние на безжизнена супа океани, при което самият въздух се превръщаше в нещо твърде горещо и гъсто, за да бъде строшено, и твърде тънко, за да може да се премине през него, сега банките искаха обратно парите си. Аз бях допълнително обезпечение.
Или по-скоро планът на майка ми беше такова. Тя ликвидира всички налични активи седмици преди тази фраза да се превърне в буквална действителност, депозира четвърт милион марки по дългосрочни сметки в спасяващата се с бягство Банка на Пръстена и ме експедира на пътешествие до Рифкиновия атмосферен протекторат на Небесна врата, един второстепенен свят, кръжащ около звездата Вега. Още тогава онзи отровен свят притежаваше телепортаторна връзка със Слънчевата система, но аз не бях телепортиран. Не бях и сред пътниците на единствения вретенен кораб с хокингов двигател, който всяка стандартна година пътуваше до Небесна врата. Не, майка ми ме изпрати в този затънтен край на необитаемите райони с един разнебитен фазов кораб — по-бавен от светлината, със замразени ембриони на домашни животни, концентрат от портокалов сок и хранителни вируси — на пътешествие, което трая двайсет и девет бордови корабни години, с обективен време-дълг от сто шестдесет и седем стандартни години!
Майка ми смяташе, че натрупаните лихви по дългосрочните сметки щяха да бъдат достатъчни, за да се изплати семейното задължение, и може би щяха да ми позволят да живея в удобство за известно време. За пръв и последен път в живота си майка ми бе пресметнала грешно.
Кратки бележки за Небесна врата:
Кални улички, които се спускаха до конверсионните докове на станцията като белези от рани по гърба на прокажен. Сернокафяви облаци, провиснали като дрипи от разкапано зеблово небе. Някаква плетеница от безформени дървени постройки, полуизгнили още преди изобщо да са били изградени напълно, чиито прозорци без стъкла сега се взираха невиждащо в зиналите усти на своите съседи. Първозаселници, дишащи като… като човеци, предполагам… лишени от очи сакати същества с дробове, изгорени от въздушна гнилоч, поддържащи гнезда с по десетина потомци — деца, чиято кожа вече е груба, когато навършат пет стандартни години, с непрекъснато сълзящи очи от една болестотворна атмосфера, която ще ги убие, преди да са станал на четиридесет, с усмивки, белязани от кариес, с пълна с въшки мазна коса и с кървави торбички от вампирските убождания. Сияещи горди родители. Двадесет милиона от тези прокълнати отрепки, натъпкани в бордеи, залели един остров, по-малък от западната ливада на моето семейство на старата Земя, всички до един борещи се да дишат единствения годен за дишане въздух в свят, където стандартът е да вдишаш и да умреш; още по-нагъчкани в центъра на стокилометровия радиус от годна за живот атмосфера, която е била в състояние да осигурява Атмосферната генераторна станция, преди да започне да функционира зле.
Небесна врата: моят нов дом.
Майка ми не беше предвидила възможността, че всички стари земни сметки ще бъдат замразени — и впоследствие усвоени в разрастващата се икономика на Мрежата на световете. Нито пък бе запомнила, че причината, поради която хората бяха чакали хокинговия двигател, за да видят спиралния ръкав на галактиката, се състоеше в това, че при продължителния криогенен сън — за разлика от няколкото седмици или месеци, прекарани в състояние на сомния — шансовете за крайно мозъчно увреждане бяха едно на шест. Аз имах късмет. Когато бях разопакован на Небесна врата и изпратен да копая киселинни канали извън обезопасения периметър, бях претърпял само мозъчна злополука — инсулт. Физически бях в състояние да работя в калните ями след няколко местни седмици. Умствено имаше много да се желае.
Лявата страна на мозъка ми бе затворена като излязъл от строя отсек на разхерметизиран вретенен кораб, чиито херметически врати са оставили обречените отделения отворени за вакуума. Все още бях в състояние да разсъждавам. Контролът над дясната страна на тялото ми скоро бе възстановен. Само езиковите ми центрове бяха увредени, без възможност лесно да се оправят. Прекрасният органичен компютър, заложен в черепа ми, беше изпразнил езиковото си съдържание като сбъркана програма. Дясната половина не беше съвсем без език — но само най-емоционално натоварените звена за комуникация можеха да се съхраняват в това полукълбо на чувствата, като езикът ми по това време бе сведен до девет думи. (Това, както научих по-късно, било нещо изключително, много от засегнатите от мозъчен кръвоизлив остават само с по две-три.) Ето за сведение пълния ми речник от думи, с които можех да боравя: еба, сера, лайно, шибан, пикня, путка, задник, пиш-пиш и а-а. Един бърз анализ би показал известно излишество в случая. Имах на разположение седем съществителни, които означаваха горе-долу едно и също нещо; две от съществителните можеха да се използват и като глаголи. Бях запазил два безспорни глагола и едно прилагателно, което можеше да се използва и като ругатня. Новата ми езикова вселена се състоеше от седем двусрични думи и две повторителни словосъчетания от бебешкия език. Моята арена на литературно изразяване предлагаше четири пътя към темата за отделянето, две думи от човешката анатомия и едно описание на коитус.
Общо взето, това ми беше достатъчно. Няма да кажа, че си спомням за трите години, прекарани в калните ями и варовиковите бордеи на Небесна врата, с обич, но истина е, че тези години бяха толкова важни за развитието ми — дори може би повече, — колкото и предишните ми две десетилетия на старата Земя. Скоро установих, че сред моите близки познати — стария Слъдж, надзирателя на изкопните работи; Ънк, страшилището на жилищния бордей, на когото плащах рушвети за личната си сигурност; Кити, пълната
