хълмове. Когато съзвездията се показаха и следите на метеорите започнаха да прорязват небето — бляскав спектакъл, толкова далече от всяка сътворена от човека светлина, — фенерите бяха запалени и вечерята бе поднесена на задната палуба.
Поклонниците на Шрайка бяха потиснати и все още размишляваха над мрачния и смущаващ разказ на полковник Касад. Консулът пиеше непрекъснато още от предобед и вече чувстваше онази приятна отдалеченост — от действителността, от болката, от спомените, — която му позволяваше да преодолява дните и нощите. Сега той попита с толкова внимателен и неясен глас, колкото може да бъде само гласът на един истински алкохолик, чий ред е да разкаже своята история. — Мой — рече Мартин Силенъс. Поетът също бе пил непрекъснато от началото на деня. Гласът му бе също толкова овладян като този на консула, но червенината по кльощавите му бузи и почти налудничавият блясък в погледа му издаваха стария поет.
— Поне аз изтеглих номер три… — той вдигна своето листче. — Ако все още искате да чуете тая гадост. Брон Ламиа вдигна чашата си с вино, хвърли един сърдит поглед и я остави на масата. — Може би трябва да поговорим за това, какво сме научили от първите две истории и каква връзка би могло да има тяхното съдържание с нашето сегашно… положение.
— Още не — рече Касад. — Нямаме достатъчно информация.
— Нека господин Силенъс да разкаже — предложи Сол Уайнтрауб. — После можем да започнем да обсъждаме онова, което сме чули.
— Съгласен съм — каза Ленар Хойт. Хет Мастийн и консулът кимнаха едновременно.
— Дадено! — провикна се Мартин Силенъс. — Ще разкажа моята история. Нека само да си допия проклетото вино.
РАЗКАЗЪТ НА ПОЕТА:
„ХИПЕРИОНСКИ ПЕСНИ“
В началото бе Словото. След това дойде проклетият словесен процесор. После дойде мисловният процесор. Тогава настъпи смъртта на литературата. И така вървят нещата.
Франсис Бейкън някога е казал: „От една лоша и негодна словесна постройка възниква поразително препятствие за ума.“ Всеки от нас е дал своите прекрасни препятствия за ума, не е ли така? Аз повече от всички. Един от по-добрите, забравени писатели от двайсети век — повтарям, по-добрите, запетая, забравени — някога го е казал хубаво: „Харесва ми да съм писател. Това, което не мога да понасям, е писмената работа.“ Схващате ли? Е, amigos и amigette, на мен ми харесва да съм поет. Това, което не мога да понасям, са проклетите думи.
Откъде да започна?
Може би с Хиперион?
(Постепенно гласът му се прояснява.) Преди почти два стандартни века.
Петте разселнически кораба на Тъжния крал Били се въртят и се реят, подобни на златни глухарчета, в това толкова познато синьо-зелено небе. Ние се приземяваме като конквистадори и крачим нафукано насам-натам; повече от две хиляди визуални художници и писатели, скулптори и поети, АРнисти16, производители на видеофилми и режисьори на холодрами, композитори и декомпозитори и Бог знае какви още, подсигурени с пет пъти по-голям брой администратори, технически персонал, еколози, надзиратели, прислужници и професионални гъзолизци, да не говорим за задниците от кралското семейство, подсигурени съответно с десет пъти по толкова андроиди, желаещи да обработват земята, да поддържат реакторите и да строят градове, да вдигат онази гадост и да пренасят онзи товар… по дяволите, ясно ви е, нали?
Приземихме се на един свят, вече засят от горките хорица, които бяхя дошли тук преди два века като първозаселници и живееха едва свързвайки двата края, както и където им падне. Естествено, благородните потомци на тези предци ни приветстваха като богове — особено след като неколцина от нашите охранители отупаха няколко от по-агресивните техни водачи, — а, естествено, ние приехме, че тяхното боготворене е нещо заслужено, и ги сложихме да се трудят непосредствено до нашите андроиди, да орат и да работят за построяването на нашия сияен град върху хълма.
И той наистина беше сияен град върху хълм. Ако видите днешните развалини, те няма да ви кажат нищо за онова място. Пустинята го е завладяла за три века, акведуктите от планините са срутени и разнебитени; самият град представлява само един скелет. Но тогава Градът на поетите беше наистина хубав, нещо като Атина от времето на Сократ, с интелектуалната възбуда на ренесансова Венеция, артистичния плам на Париж от времето на импресионистите, истинската демокрация от първото десетилетие на Орбиталния град и безграничното бъдеще на Тау Сети Сентър.
Но накрая, разбира се, той не бе нито едно от тези неща. Не бе нищо повече от клаустрофобичната Еленова зала на Хротгар с чудовището, което чака навън, в тъмното. Ние безспорно си имахме нашия Грендел. Имахме си дори и нашия Хротгар, ако човек присвиеше малко очи, гледайки неприветливия профил на Тъжния крал Били. Нямахме си само наш собствен гаутски воин; наш собствен, едър, широкоплещест, с малък мозък Беоулф с неговата шайка от весели психопати. Ето защо, тъй като ни липсваше герой, ние приехме ролята на жертви и съчинявахме сонети, репетирахме балети и разгръщахме скрижали, докато през това време нашият Грендел от тръни и стомана изпълваше нощта със страх и жънеше бедрени кости и хрущяли.
И тогава именно аз — по онова време сатир, с плът, оформена по подобие на душата ми — се приближих толкова до завършването на моите „Песни“, творбата на моя живот, колкото никога преди в течение на пет тъжни века на вироглава последователност. (Постепенно заглъхва унило.) Струва ми се, че приказката за Грендел е преждевременна. Актьорите не са излезли на сцената. Нелинейното фабулиране и неприкосновяващата се проза си имат своите привърженици, към които аз ни най-малко не принадлежа, но в крайна сметка, приятели, литературният герой е онзи, който губи или печели безсмъртие върху хартията. Не ви ли е хрумвала някога тайната мисъл, че някъде Хък и Джим — в този момент — отблъскват своя сал но течението на някоя река, непосредствено отвъд нашия обсег, до такава стенен по-реални изглеждат те от обущаря, който ни е подковал обувките само преди един забравен ден? Във всеки случай, ако тази проклета история трябва да бъде разказана, редно е да знаете кои са участниците в нея. Ето защо — колкото и да ме боли — ще се върна назад, за да започва от началото.
В началото бе Словото. И Словото бе програмирано на класически двоичен код. И рече Словото: „Да бъде живот!“ И така, нейде в Техноцентровите хранилища из владенията на майка ми замразената сперма от моя отдавна мъртъв баща била размразена, поставена в суспензия, разбъркана като ванилов малц от едно време, заредена в нещо, подобно отчасти на воден пистолет, отчасти — на краставица, и при вълшебното докосване на някакъв спусък — изхвърлена в майка ми в момент, когато луната била пълна и яйцеклетката била узряла.
Естествено, не се е налагало майка ми да бъде оплодена по такъв варварски начин. Тя е можела да избере оплождане ех utero, някой любовник с трансплант на ДНК от татко, клонингов сурогат, генно- присадено непорочно раждане, каквото се сетите… но майка ми, както сподели по-късно, разтворила краката си пред традицията. Според мен тя е предпочела този начин.
Така или иначе, аз съм се родил.
Родил съм се на Земята… старата Земя… и, майната ти, Ламиа, ако не вярваш, че е така. Живеехме в имението на майка ми на един остров недалеч от Северноамериканския резерват.
Кратки бележки за дома ни на старата Земя.
Крехка дрезгавина, преминаваща от виолетово и мораво до пурпурно над гофриранохартиените силуети на дърветата отвъд ширналите се на югозапад поляни. Небеса, нежни като прозрачен Порцелан, без нито едно облаче или инверсионна следа. Предсимфонийната тишина на първата светлина, последвана от чинелените удари на слънчевия изгрев. Оранжево и червено-канелено, приламващо до златно, продължителният хладен спад до зелено: шарена сянка, дебела сянка, клонки на кипарис и плачеща върба, приглушеното зелено кадифе на поляната.
Имението на майка ми — нашето имение — хиляда акра в центъра на още милион други. Полянки колкото малки прерии, чиято трева е толкова съвършена, че мами тялото ти да легне на нея, да подремне върху мекото й изящество. Благородни сенчести дървета, хвърлящи слънчеви часовници върху земята, със
