приближаващото се море, трябваше да си напомнят, че единственото море, което беше в близост сега, се състоеше от няколко милиарда акра трева.
Едж никога не е бил голям град и сега беше напълно изоставен. Двадесетината сгради по протежение на изровената от коловози уличка, водеща до пристана, имаха празния поглед на зарязани постройки, а на пристанището се забелязваха признаци, които сочеха, че населението е избягало преди седмици. Построената преди три века странноприемница „Пилигримски отдих“, разположена непосредствено под гребена на хълма, бе изгоряла. А. Бетик ги придружи до върха на ниския скат.
— Какво ще правите сега? — обърна се към андроида полковник Касад.
— Съгласно условията на Храмовото крепостничество след това пътуване ние сме свободни — рече Бетик. — Ще оставим „Бенарес“, за да го използвате на връщане, и ще се спуснем с лодката надолу по течението. А след това ще поемем по своя си път.
— С общата евакуация ли? — попита Брон Ламиа.
— Не — усмихна се Бетик. — Ние си имаме наши собствени цели и пилигримства на Хиперион.
Групата стигна до закръгления гребен на крайбрежния скат. Зад тях „Бенарес“ изглеждаше като играчка, привързана за прогнилия пристан; река Хули течеше на югоизток в синята мъглявост на далечината под града и завиваше на запад зад него, стеснявайки се към непроходимите Долни водопади на десетина километра от Едж нагоре по реката. На североизток от тях се стелеше Тревното море.
— Господи — пое си дъх Брон Ламиа.
Чувстваха се така, сякаш бяха изкатерили последния хълм в мирозданието. Пред тях пръснати докове, пристани и хангари бележеха края на Едж и началото на морето. Тревата се простираше напред до безкрая, красиво надиплена от лекия бриз, и се плискаше като зелен прибой в основата на крайбрежните скатове. Изглеждаше безкрайна и непрекъсната, разляла се до всички хоризонти и привидно извисяваща се на абсолютно еднаква височина, докъдето поглед стигаше. Нямаше дори намек за снежните върхове на Брайдъл Рейндж, които знаеха, че се намират на около осемстотин километра на североизток. Илюзията, че виждат пред себе си едно зелено море, беше почти пълна, чак до разрошените от вятъра мяркащи се стъбла, които далеч от брега приличаха на медузи.
— Красиво е — каза Ламиа, която го виждаше за пръв път.
— Впечатляващо е при изгрев и при залез слънце — обади се консулът.
— Възхитително — прошепна Сол Уайнтрауб и повдигна детето си, така че да може да види и то. Бебето потръпна от щастие и се съсредоточи в пръстчетата си.
— Добре съхранена екосистема — одобрително рече Хет Мастийн.
— Мавърът би бил доволен.
— Гадост — извика Мартин Силенъс. Останалите се обърнаха да видят какво става.
— Няма никаква вятърна гемия, по дяволите — изруга поетът.
Останалите четирима мъже, жената и андроидът се взираха мълчаливо в изоставените кейове и в пустата тревна равнина.
— Закъсняла е — реши консулът. Мартин Силенъс издаде лаещ смях.
— Или пък вече е заминала. Ние трябваше да бъдем тук снощи.
Полковник Касад вдигна енергийния си бинокъл и огледа хоризонта.
— Смятам, че не е вероятно да са заминали без нас — каза той. — Гемията трябваше да бъде изпратена от самите жреци от Храма на Шрайка. Те са сериозно заинтересовани от нашето поклонение.
— Можем да вървим пеша — рече Ленар Хойт. Свещеникът изглеждаше блед и слаб, видимо притиснат в менгемето на болката и наркотиците, и едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.
— Не — отсече Касад. — Това са стотици километри и тревата ще стига над главите ни.
— Компас — предложи отецът.
— Компасът не действа на Хиперион — обясни Касад, все още наблюдавайки през бинокъла си.
— Тогава посокотърсачи — каза Хойт.
— Разполагаме с един ИПТ, но не е там работата — рече консулът. — Тревата е остра. След половин километър от нас ще останат само парчета.
— Освен това тревните змии — добави Касад и свали бинокъла.
— Екосистемата е добре съхранена, но не става за разходка.
Отец Хойт въздъхна и почти се свлече в ниската трева на върха на хълма.
— Добре, връщаме се — с явно облекчение каза той.
А. Бетик пристъпи напред.
— Екипажът ще бъде щастлив да изчака и да ви превози обратно до Кийтс с „Бенарес“, ако вятърната гемия не дойде.
— Не — рече консулът. — Вземайте шлепа и потегляйте.
— Ей, чакайте малко, по дяволите! — извика Мартин Силенъс. — Не си спомням да сме те избирали за диктатор, амиго. Ние трябва да стигнем дотам. Ако проклетата вятърна гемия не дойде, ще се наложи да намерим някакъв друг начин.
Консулът се извърна и погледна по-дребния мъж.
— Как? С кораб ли? Трябва две седмици да плаваме нагоре по течението на Мейн, и покрай Северното крайбрежие до Ото или до някоя от другите военни бази. И то при положение че има кораби. Всички мореплавателни съдове на Хиперион вероятно са включени в евакуационната кампания.
— Тогава с дирижабъл — изръмжа поетът.
Брон Ламиа се изсмя.
— О, да. Толкова много дирижабли видяхме през двата дни, докато пътувахме по реката.
Мартин Силенъс се извъртя и стисна юмруци, сякаш искаше да удари жената. След това се усмихна:
— Добре, госпожо, тогава какво да правим? Може би ако принесем някого в жертва на някоя тревна змия, боговете на транспорта ще ни се усмихнат?
Погледът на Брон Ламиа беше леден.
— Мислех, че ти си падаш повече по жертвоприношенията чрез изгаряне, дребосък.
Полковник Касад застана между двамата и изкоманва.
— Достатъчно. Консулът е прав. Ще стоим тук, докато дойде гемията. Господин Мастийн, госпожо Ламиа, идете с А. Бетик да наглеждате разтоварването на снаряжението ни. Отец Хойт и господин Силенъс ще донесат малко дърва да накладем огън.
— Огън ли? — възкликна отецът.
На хълма беше горещо.
— Като се мръкне — поясни Касад. — Така от вятърната гемия ще разберат, че сме тук. А сега на работа.
Групата мълчеше, докато наблюдаваше при залез слънце как моторната лодка се отдалечава надолу по реката. Дори от два километра разстояние консулът още виждаше сините кожи на екипажа. „Бенарес“ изглеждаше стар и изоставен на кея, превърнал се вече в част от напуснатия град. Когато лодката изчезна в далечината, групата се обърна да погледне Тревното море. Дълги сенки пропълзяха от стръмните речни скатове над прибоя и плитчините, както вече бе започнал да ги нарича в себе си консулът. По-навътре морето сякаш променяше цвета си, като тревата избледняваше до аквамарин, преди да потъмнее, превръщайки се в тъмнозелени глъбини. Лазурносиньото небе се разтапяше в червените и златни цветове на залеза, като осветяваше върха на хълма, където стояха поклонниците, и кожите им с течна светлина. Единственият звук, който се чуваше, бе шепотът на вятъра в тревата.
— Имаме адски грамадна купчина багаж за хора, поели на пътешествие, от което няма да се връщат — гръмко отбеляза Мартин Силенъс.
Истина е, помисли си консулът. Багажът им образуваше малка планина на тревистия връх на хълма.
— Някъде там вътре — чу се тихият глас на Хет Мастийн — може би се крие нашето спасение.
— Какво искате да кажете? — попита Брон Ламиа.
— Да — рече Мартин Силенъс, излегна се по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в небето. — Сетихте ли се да си вземете чифт противошрайкови гащи?
Храмерът бавно поклати глава. Внезапният полумрак скри лицето му в сянка под качулката на робата.
