— Нека не банализираме нещата и да не лицемерничим — рече той. — Време е да признаем, че всеки от нас е донесъл на това поклонничество нещо, което той или тя храни надежда, че ще промени неизбежния изход, когато дойде моментът да се изправим Пред Господаря на болката.
Поетът се разсмя.
— Аз не си взех дори проклетия заешки крак, който ми носи късмет.
Качулката на храмера се помръдна незабележимо.
— Но може би носите ръкописа си?
Поетът не каза нищо.
Хет Мастийн премести невидимия си поглед към високия мъж вляво от него.
— А вие, полковник? Има няколко куфара с вашето име. Може би са оръжия?
Касад вдигна глава, но не каза нищо.
— Разбира се — рече Хет Мастийн, — глупаво е да тръгнеш на лов без оръжие.
— Какво ще кажете за мен? — попита Брон Ламиа и сктъсти ръце. — Можете ли да познаете какво тайно оръжие съм пренесла скришом аз?
Гласът на храмера със странен акцент беше спокоен.
— Още не сме чули вашия разказ, госпожо Ламиа. Би било преждевременно да се правят догадки.
— Ами консула? — попита Ламиа. — О, да, очевидно е какво оръжие има на склад нашият дипломатически приятел.
Консулът се изтръгна от своето съзерцание на слънчевия залез.
— Нося само малко дрехи и две книги за прочит — заяви убедително той.
— Ах — въздъхна храмерът, — но пък какъв красив космически кораб оставихте след себе си.
Мартин Силенъс скочи на крака.
— Проклетият кораб! — изкрещя той. — Вие можете да го извикате, нали? Е, дявол да го вземе, надувайте свирката. Уморих се да седя тук.
Консулът откъсна един стрък трева и го раздели на нишки. След малко каза:
— Дори и да можех да го извикам… а вие чухте, когато А. Бетик каза, че комуникационните спътници и препредавателните станции са свалени… дори и да имаше как да го извикам, не бихме могли да се приземим на свер от Брайдъл Рейндж. Това беше равнозначно на мигновено бедствие дори още преди Шрайка да започне набезите си южно от планините.
— Така е — махаше оживено с ръце Силенъс, — но бихме могли да прекосим тази проклета… поляна! Извикайте кораба.
— Изчакайте до сутринта — рече консулът. — Ако вятърната гемия не пристигне, ще обсъдим възможностите.
— Майната й на проклетата… — подхвана поетът, но Касад пристъпи напред, загърби го и го измести успешно от кръга.
— Господин Мастийн — обади се консулът, — каква е вашата тайна?
Светлината от гаснещото небе беше достатъчна, за да се види слабата усмивка върху устните на храмера. Той посочи към купчината багаж.
— Както виждате, моят куфар е най-тежък и най-тайнствен от всички.
— Това е куб на Мьобиус — каза отец Хойт. — Виждал съм да пренасят по този начин древни артефакти.
— Или термоядрена бомба — подхвърли Касад.
Хет Мастийн поклати глава.
— Нищо толкова грубо — рече той.
— Ще ни кажете ли? — настоя Ламиа.
— Когато дойде моят ред да говоря — заяви храмерът.
— Вие ли сте следващият? — попита консулът. — Можем да слушаме, докато чакаме.
Сол Уайнтрауб прочисти гърлото си.
— Аз имам номер 4 — каза той, изваждайки листчето хартия. — Но бих бил повече от доволен да се сменя с истинския глас на дървото.
Уайнтрауб вдигна Рахил и я премести от лявото на дясното си рамо, като я потупа нежно по гърба.
Хет Мастийн поклати глава.
— Не, има време. Исках само да подчертая, че в безнадеждността винаги се крие надежда. Научихме много от досегашните истории. При това всеки от нас таи някакво зрънце надежда, скрито много по- надълбоко, отколкото бихме могли да допуснем.
— Аз не виждам… — подхвана отец Хойт, но бе прекъснат от неочаквания вик на Мартин Силенъс.
— Гемията! Проклетата вятърна гемия. Ето я най-после!
Изминаха още двадесет минути, докато вятърната гемия се привърза към един от пристаните. Плавателният съд се появи от север с бели квадратни платна на фона на тъмната равнина, която губеше цвят. Последната светлинка беше угаснала, когато големият кораб се прислони близо до ниския скат, прибра главните си платна и спря.
Консулът беше впечатлен. Огромното творение беше от дърво, измайсторено от умели ръце — оформено с издутите линии на някой плаващ в открито море галеон от древната история на старата Земя. Единственото гигантско колело, което се намираше в центъра на извития корпус, нормално беше невидимо във високата два метра трева, но консулът успя да зърне дъното, докато пренасяше багажа на пристана. От земята до релинга имаше може би шест-седем метра и повече от пет пъти по толкова до върха на главната мачта. От мястото, където беше застанал, задъхан от усилие, консулът чуваше високо горе трептенето на вимпели и някакво постоянно, почти субзвуково жужене, което идваше или от вътрешния маховик на кораба, или от масивните му жироскопи.
От горния корпус се подаде един трап и се спусна надолу към пристана. Отец Хойт и Брон Ламиа трябваше бързо да отстъпят назад, за да не бъдат премазани.
Вятърната гемия беше по-зле осветена от „Бенарес“; осветлението, изглежда, се състоеше от няколко фенера, които висяха от мачтите. Докато корабът се приближаваше, не се виждаше никакъв екипаж и сега също не се появи никой.
— Хей! — извика консулът от основата на трапа.
Никой не отговори.
— Почакайте тук една минута, моля — рече Касад и с пет крачки изкачи дългата рампа.
Останалите Наблюдаваха как Касад се спря на върха, докосна колана си, където бе пъхната малката смъртоносна палка, и след това изчезна в кораба. Няколко минути по-късно от широките прозорци на кърмата се разля светлина, която хвърляше жълти трапецоиди върху тревата долу.
— Качете се — викна Касад от горния край на рампата. — Празна е.
Групата се заизкачва нагоре с багажа си, като направи няколко курса. Консулът помогна на Хет Мастийн да пренесе тежкия Мьобиусов куфар и почувства през пръстите си едва доловимо, но интензивно вибриране.
— А къде е екипажът, по дяволите? — попита Мартин Силенъс, когато всички се събраха на предната палуба.
Те бяха преминали в индийска нишка през тесните коридори и каютите, надолу по стръмни стълби и през каюти, не много по-големи от вградените койки в тях. Само най-задната каюта — може би капитанската — се приближаваше по размери и комфорт до стандартните пътнически помещения на „Бенарес“.
— Очевидно е автоматизирана — заключи Касад. Военният посочи фаловете, които се губеха в процепите на палубата, манипулаторите, почти невидими сред такелажа, гредите на рангоута и едва забележимите корабни въжета на половината височина на снабдената с триъгълни платна задна мачта.
— Не видях никакъв център за управление — обади се Ламиа. — Нищо, наподобяващо дисплей или връзка с централен пулт.
Тя измъкна инфотерм от един джоб на гърдите си и се опита да установи връзка на стандартна, комуникационна и биоинженерна честота. Корабът не отговори.
— Корабите бяха с екипажи — обясни консулът. — Посветените от Храма придружаваха поклонниците до планините.
— Е, сега ги няма — рече Хойт. — Но мисля, можем да приемем, че все още има някой останал жив на
