пронизва неговите собствени очи. Касад се надвеси над Ламиа като двуметрова плътна сянка.
— Госпожо — рече Сол Уайнтрауб, който бе седнал на една койка до отсрещната стена, — трябва ли да ви напомня, че тук има дете?
Ламиа хвърли поглед надясно. Уайнтрауб беше измъкнал едно дълбоко чекмедже от някакъв корабен шкаф и го бе сложил върху леглото като люлка. Той беше изкъпал детето и бе влязъл безшумно точно преди рецитацията на поета. Сега нежно положи бебето в застланото гнездо.
— Съжалявам — извини се Брон Ламиа и наведе надолу малкия лазер. — Само че той толкова много ме ядосва.
Уайнтрауб кимна и залюля леко чекмеджето. Мекото търкаляне на вятърната гемия, съчетано с непрекъснатия грохот на голямото колело, изглежда, вече бе приспало детето.
— Всички сме уморени и напрегнати — рече ученият. — Може би трябва да си намерим място за нощуване и да легнем да спим.
Жената въздъхна и напъха оръжието в колана си.
— Аз няма да спя — каза тя, — Нещата са прекалено… странни.
Останалите кимнаха в съгласие. Мартин Силенъс бе седнал на широката издатина под кърмовите прозорни. Той вдигна нагоре краката си, отпи една глътка и каза на Уайнтрауб:
— Разкажете вашата история, старче.
— Да — обади се и отец Хойт. Свещеникът изглеждаше толкова уморен, че приличаше на мъртвец, но трескавите му очи горяха. — Разкажете. Имаме нужда да разкажем историите си и да ни остане време да размислим над тях, преди да пристигнем.
Уайнтрауб прокара ръка по плешивото си теме.
— Моята история е скучна — рече той; — Аз никога не съм бил на Хиперион. Няма никакви сблъсъци с чудовища, никакви героични подвизи. Това е разказ на човек, чиято представа за епическо приключение е да говори пред един клас ученици, без да си е готвил бележки.
— Толкова по-добре — заяви Мартин Силенъс. — Имаме нужда от приспивателно.
Сол Уайнтрауб въздъхна, нагласи очилата си и кимна. В брадата му имаше няколко тъмни косъма, но преобладаваше сивото. Той намали светлината на фенера над леглото на бебето и се премести на един стол в средата на стаята.
Консулът загаси останалите лампи и наля по малко кафе на желаещите. Сол Уайнтрауб говореше бавно, бе внимателен в изразите и точен в думите и не след дълго тихият водопад на неговия разказ се примеси със слабия грохот и плавното люлеене от напредването на вятърната гемия на север.
РАЗКАЗЪТ НА УЧЕНИЯ:
ГОРЧИВ Е ВКУСЪТ НА ВОДАТА ОТ ЛЕТА
Сол Уайнтрауб и съпругата му Сара живееха щастливо още преди да се роди дъщеря им; Рахил приближи нещата до съвършенство толкова, колкото съпружеската двойка можеше да си представи.
Когато зачена детето, Сара беше на двадесет и седем години, а Сол — на двадесет и девет. Никой от тях не бе мислил да се подлага на пулсенови процедури, понеже никой не можеше да си го позволи, но и двамата се надяваха, че дори и без тях им остават още петдесетина години здрав живот.
И двамата бяха прекарали живота си на планетата Бьрнард, един от най-старите, но и най- привлекателни членове на Хегемонията. Планетата беше включена в Мрежата, но за Сол и Сара това нямаше значение, понеже те не можеха да си позволят чести пътувания с телепортатора, а и нямаха особено желание за това. Сол неотдавна бе отпразнувал десетата си година в колежа „Найтънхелзър“, където преподаваше история и класически езици и се занимаваше с проучвания върху еволюцията на етическите понятия. „Найтънхелзър“ беше малко учебно заведение с не повече от три хиляди ученика, но имаше изключителна академична слава и привличаше млади хора от цялата Мрежа. Основният повод за недоволство сред учениците беше това, че „Найтънхелзър“ и заобикалящият го Крофорд били един остров на цивилизацията сред океан от царевица. Това беше вярно: колежът се намираше на три хиляди километра от столицата Басард по съвсем равен път и тераформираната земя по цялата тази територия бе раздадена за земеделие. Нямаше нито гори за изсичане, нито хълмове, нуждаещи се от приспособяване за обработване, нито пък планини, които да нарушават монотонността на равните царевични Поля. Поетът левичар Сомад Бреви бе преподавал за кратко в „Найтънхелзър“ преди Глемън-Хайтския бунт и го бяха уволнили оттам; преди да се телепортира за Ренесанс Вектор, той казал на приятелите си, че графство Крофорд в южната част на Синзър на планетата Бърнард е Деветият кръг на отчаянието, разположен върху най-малката пъпчица на абсолютния гъз на вселенската география.
Сол и Сара Уайнтрауб си го харесваха. Крофорд, град с двадесет и пет хиляди жители, изглеждаше така, сякаш е бил прекопиран от някакъв средноамерикански модел от деветнадесети век. Улиците бяха широки и над тях се извисяваха брястове и дъбове. (Планетата Бърнард беше втората колония на Земята извън Слънчевата система, основана столетия преди антигравитационните полети с разселнически кораби и преди Хеджира: по това време разселническите кораби са били огромни.) Къщите в Крофорд бяха строени в различни стилове — от ранния викториаиски до канадския ренесанс, — но всичките изглеждаха бели и се гушеха далеч в дъното на обширни и добре подкастрени морави.
Сградата на самия колеж беше в стил от епохата на крал Джордж и представляваше група постройки от червени тухли и бели колони, разположени в кръг около яйцевиден вътрешен двор. Кабинетът на Сол се намираше на третия етаж в Плечър Хол, най-старото здание на колежа, и през зимата той можеше да наблюдава от прозореца как оголените вейки разрязват двора на сложни геометрични фигури. Сол обичаше тебеширения прах и мириса на старо дърво — мирис, който не се бе променил от времето, когато беше новодошъл тук — и всеки ден, докато се изкачваше към кабинета си, той разглеждаше с обич дълбоко изтритите стъпала, които го свързваха с двадесет поколения найтънхелзърски ученици.
Сара бе родена в една ферма по средата на пътя между Басард и Крофорд и се бе дипломирала по теория на музиката една година, преди да защити доктората си. Тя беше щастлива и енергична млада жена и ако според общоприетите норми за физическа красота нещо й липсваше, Сара го компенсираше с качествата на личността си; тя запази този свой чар и в по-късна възраст. Сара бе следвала две години в университета в Ню Лайънз на планетата Денеб Драй, но се бе измъчвала от носталгия заради внезапните залези: прехвалените тамошни планини с била, подобни на нащърбена коса направо прорязваха слънчевата светлина, а Сара копнееше за залезите у дома, които траеха с часове — слънцето на Бърнард висеше на хоризонта като голям червен балон, завързан с конец, а от небето лъхаше вечерна прохлада. Липсваше й и съвършено плоската равнина, където — като е взираше от прозореца на стаята си, разположена на третия етаж под триъгълния покрив с остър връх — едно малко момиченце можеше да обхване с поглед петдесет километра набраздени със синори поля и да види как се задава буря, подобна на синкавочерна завеса, зад която проблясват внезапни мълнии. Впрочем Сара също липсваше на семейството си.
Със Сол се срещнаха една седмица, след като тя се бе прехвърлила в „Найтънхелзър“. Три години по- късно той й предложи да се оженят и тя прие. Отначало Сара не забеляза нищо особено в невисокия младеж, който наскоро се бе дипломирал. По онова време тя все още се обличаше според модата в Мрежата, задълбочаваше се в постдеструкционистки музикални теории, четеше „Obit“27, „Nihil“28 и най-авангардните списания от Ренесанс Вектор и ТС2 и се преструваше, че изпитва интелектуално отегчение от живота и се бунтува срещу обществото — неща, които никак не се връзваха с дребничкия, но сериозен специализант по история, който я заля с плодов коктейл на празненството в чест на декана Мур. Всичко екзотично, което Сол Уайнтрауб можеше да е наследил от своите юдейски предци, веднага се отричаше от произношението му на човек с обществени ангажименти, от дрехите му, закупени от крофордския магазин за мъжка мода, и от факта, че бе пристигнал на празненството с книгата на Детреск „Варианти на самотата“, разсеяно пъхната под мишницата му.
За Сол това беше любов от пръв поглед. Той гледаше с широко отворени очи засмяното момиче с румени бузи и не обръщаше внимание на скъпата рокля и претенциозните оранжеви нокти: личността на това момиче сияеше пред самотния млад човек като пътеводна звезда. Преди да срещне Сара, Сол не знаеше, че е самотен, но веднага щом стисна ръката й за пръв път и изля плодовия коктейл върху роклята й, той разбра, че ако не се ожени за нея, целият му живот ще бъде пуст.
Ожениха се една седмица след известието, че Сол е назначен за преподавател в колежа. Прекараха
