пирамидата, на една трета от разстоянието между върха и основите. Във висша степен нетрадиционно. Рахил влизаше в положението на този владетел. Тя се надяваше, че където и да се намира сега фараонът, сънят му е по-лек.
Почти се беше приспала с тези мисли, когато — 02.15 — инфотермът й зацвърча, детекторите записукаха и тя скочи на крака. Според данните на сензорите Сфинксът внезапно се бе разраснал с една дузина нови стаи, някои от които по-големи от цялата постройка. Рахил започна да настройва изображенията и въздухът пред очите й се замъгли от непрекъснатото движение по екраните. Очертания на коридори се гърчеха и се изви-ваха около оста си като въртящи се Мьобиусови кръгове. Според външните сензори горната част на постройката се гърчеше и се огъваше като ветропоказател… или като крила.
Рахил знаеше, че това е някаква серийна повреда, но дори след като се опита да регулира инфотерма, той продължи да бълва данни и изображения. После едновременно се случиха няколко неща.
Тя чу провлачени стъпки в коридора над главата си.
Всички изображения мигновено изчезнаха от екраните.
Някъде из лабиринта от коридори алармената инсталация започна да тръби за времеви прилив.
Всички светлини угаснаха.
Последното беше необяснимо. Всеки комплект уреди бе снабден с автономно енергийно захранване, което можеше да издържи на ядрено нападение. Лампите в „търбуха“ съвсем наскоро бяха заредени с енергия за десет години. Осветлението в коридорите беше биолуминесцентно и не се нуждаеше от захранване.
И въпреки това светлината беше угаснала. Рахил измъкна от коленния джоб на комбинезона си един лазерен пистолет и натисна спусъка. Нищо не се случи.
За първи път през живота си Рахил Уайнтрауб бе обзета от ужас — сякаш нечия ръка я стискаше за сърцето. Тя не можеше да си поеме дъх. За десет секунди се застави да остане абсолютно неподвижна, без дори да диша, за да излезе от състоянието на паника. Когато успя да се свести дотолкова, че да може да диша, без да се задъхва, тя стигна опипом до приборите и ги включи. Те не реагираха. Рахил повдигна инфотерма си и натисна с палец ключа на дисплея. Нищо… но това, разбира се, беше невъзможно, като се вземе под внимание неговата неуязвимост при удар и надеждността на енергийното му захранване. И все пак резултатът бе нулев.
Чуваше добре колко силно бие сърцето й, но отново си наложи да преодолее паниката и затърси опипом пътя към единствения изход. При мисълта, че ще трябва да премине през лабиринта в абсолютна тъмнина, направо й се искаше да запищи, но друго решение нямаше.
Момент. По-рано навсякъде из коридорите на Сфинкса бяха инсталирани стари лампи, но изследователският екип ги подмени с наниз от биолуминесцентни кълба. С наниз. Всички те висяха на едно перлоново въже, което стигаше до повърхността.
Прекрасно. Рахил тръгна опипом към изхода и почувства студенината на камъка под пръстите си. Дали и по-рано бе толкова студен?
Чу се отново звук от нещо остро, което със стържене се придвижваше надолу по шахтата, която слизаше до „търбуха“.
— Мелио? — извика Рахил в черния мрак. — Таня? Курт?
Стърженето се чу съвсем наблизо. Рахил се отмести заднешком, като събори в тъмнината някакъв прибор и един стол. Нещо докосна косата й; тя ахна и вдигна ръка.
Таванът се бе спуснал надолу. Масивният каменен болок от пет квадратни метра се плъзна още по- надолу, когато Рахил вдигна и другата си ръка, за да го пипне. В този момент се намираше по средата на пътя до коридора. Тя тръгна към изхода, като залиташе и размахваше ръце пред себе си, сякаш бе сляпа. Мина покрай един сгъваем стол, намери масата с уредите, повървя покрай нея, стигна до края на стената и напипа дъното на коридорната шахта, което тъкмо изчезваше, докато таванът се спускаше надолу. Успя да дръпне пръстите си секунда преди да бъдат отрязани.
Рахил седна на пода в тъмното. Един осцилоскоп изскърца под тежестта на тавана, а масата изпука и се разпадна под него. Отчаяна, Рахил правеше къси дъгообразни движения с глава. На по-малко от метър се чу метално стържене — звук, който беше почти като дишане. Тя заотстъпва, хлъзгайки се заднишком по пода, който внезапно се оказа целият покрит с изпочупени предмети. Дишането се усили.
Нещо остро и безкрайно студено я хвана за китката.
Най-сетне Рахил изпищя.
По онова време на Хиперион нямаше векторен предавател. Вретенният кораб „Фаро Сити“ също не разполагаше с възможности за векторна връзка. Така че Сол и Сара научиха за пръв път, че с дъщеря им е станала злополука, едва когато консулството на Хегемонията на Парвати изпрати холограмно послание до колежа. В него се казваше, че Рахил е пострадала, че е вън от опасност, но се намира в безсъзнание, и че пътува с медицински конвой от Парвати за намиращата се в границите на Мрежата планета Ренесанс Вектор. Полетът щеше да продължи малко повече от десет дни корабно време с пет месеца време-дълг. За Сол и жена му тези пет месеца бяха мъчителни. В момента, в който медицинския кораб пристигна в разпределителния телепортатор на
Ренесанс, те вече хиляди пъти си бяха помислили най-лошото. Не бяха виждали Рахил от осем години.
Медицинският център в Да Винчи представляваше свободно рееща се кула, която се захранваше непосредствено от енергията на радиовълните. Гледката от кулата към езерото Комо беше зашеметяваща, но нито Сол, нито Сара имаха време за нея, докато търсеха дъщеря си от етаж на етаж. Д-р Сингх и Мелио Арундес ги посрещнаха в интензивното отделение. Разговорът започна без формалности:
— Рахил? — попита Сара.
— Спи — отговори д-р Сингх. Тя беше висока жена с аристократична осанка, но очите й излъчваха доброта. — Доколкото сме в състояние да преценим, Рахил не е получила никакво… хм… физическо увреждане. Прекарала е в безсъзнание около седемнадесет стандартни седмици нейно време. Едва преди десетина дни от мозъчните й импулси разбрахме, че вече не е в кома, а спи дълбок сън.
— Не разбирам — рече Сол. — Станала ли е злополука на онова място? Има ли травма?
— Нещо се е случило — обади се Мелио Арундес, — но не може да се разбере какво. Рахил беше във вътрешността на един от артефактите… сама… нейният инфотерм и останалите прибори не бяха зарегистрирали нищо извън обичайното. Обаче там има едно явление, което се нарича „антиентропни полета“… и е настъпило завихряне…
— Времевите приливи — каза Сол. — Знаем за тях. Продължавайте.
Арундес кимна и разтвори ръце, сякаш искаше да хване нещо от въздуха.
— Имало е… завихряне на полето… повече прилича на цунами, отколкото на прилив… Сфинксът… артефактът, в който е била Рахил… е бил изцяло обхванат от завихрянето. Искам да кажа, че тя не е пострадала физически, но когато я намерихме, беше в безсъзнание… — той погледна към д-р Сингх, търсейки помощта й.
— Дъщеря ви беше в кома — поясни лекарката. — В това състояние за нея беше невъзможно да понесе криогенната сомния…
— Следователно, тя е била подложена на квантов шок без сомния? — попита Сол. Той беше чел за психическите поражения, които причинява директната антигравитация.
— Не, не — успокои го д-р Сингх. — Самото състояние на безсъзнание я е защитило не по-зле, отколкото ако е била в сомния.
— Осакатена ли е? — попита Сара.
— Не знаем — отвърна д-р Сингх. — Всички жизнени функции при нея са възстановени и са почти в рамите на нормалното. Мозъчните й импулси показват, че скоро ще дойде в съзнание. Лошото е, че тялото й, изглежда, е абсорбирало… по-точно като че ли е била облъчена от антиентропното поле.
Сол потърка челото си.
— Нещо като лъчевата болест ли? Д-р Сингх се поколеба.
— Не, не точно така… О, това е абсолютно безпрецедентен случай. Днес следобед очакваме да пристигнат специалисти но възрастови аномалии от Тау Сети Сентър, Лусус и Метаксас.
Сол улови погледа на жената срещу него.
— Значи според вас на Хиперион Рахил е получила аномалия във възрастовото си развитие? — той
