веднага щом изчерпи по-сериозните възможности да събере информация.
Мелио Арундес организира още една експедиция на Хинерион, която се спонсорираше и от университета в Рийкс. Там си бяха поставили за цел да проучат и да разгадаят феномена „времеви приливи“, който бе поразил Рахил с болестта на Мерлин. Освен това Комисията на Хегемонията по протекторатите реши да изпрати заедно с експедицията и един телепортатор, който да бъде инсталиран в консулството на Хегемонията в Кийтс. Но въпреки това трябваше да минат повече от три години вселенско време, преди експедицията да стигне до Хинерион. Първата мисъл на Сол беше да тръгне заедно с екипа на Арундес. Щеше да стане като в някоя холодрама, според чиито закони основните действащи лица накрая се появяват заедно на сцената. Сол само за няколко минути успя да потисне този порив. Той беше историк и философ — ползата, която би могъл да принесе в експедицията, в най-добрия случай щеше да бъде незначителна. Рахил все още притежаваше интереса и уменията, присъщи на една добре подготвена студентка, която смята да се занимава с археология, но тези умения намаляваха с всеки изминат ден, така че Сол не виждаше смисъл тя да се връща на мястото на нещастието. За нея щеше да бъде истински шок всяка сутрин да се събужда в един непознат свят и да върши работа, която не й е по силите. Сара също нямаше да допусне подобно нещо.
Сол изостави книгата, над която работеше (един анализ на етическата теория на Киркегор в качеството й на морален компромис и във връзка с това, че някои нейни положения бяха залегнали в законите на Хегемонията), и съсредоточи усилията си в събиране на укрити данни за времето, за Хиперион и за историята на Авраам.
Месеците, прекарани в неспирен труд — както обикновено — и в събиране на информация, почти не уталожиха неговата потребност от действие. От време на време той намираше отдушник за мъката си, като се нахвърляше върху лекарите и другите специалисти, които идваха да преглеждат Рахил, подобно на рояци поклонници, привлечени от някоя свещена реликва.
— По дяволите, как е възможно такова нещо! — изкрещя веднъж той на някакъв дребничък на ръст специалист, който бе имал неблагоразумието да се държи с бащата на своята пациентка едновременно самодоволно и снизходително. Главата на лекаря беше дотолкова лишена от коса, че чертите на лицето му изглеждаха като нарисувани върху билярдна топка. — Тя е започнала да става по-малка! — изрева Сол, като буквално хвана за ревера учения мъж, който заотстъпва назад. — Човек не може да го забележи веднага, но костната й маса намалява. Как е възможно тя отново да започне да става дете? Как ще свържете това със закона за запазване на материята, дявол да го вземе?
Ученият помръдна с устни, но бе прекалено стреснат, за да може да отговори. Вместо него думата взе брадатият му колега:
— Господин Уайнтрауб — рече той, — сър. Вие ще трябва да разберете, че вашата дъщеря непрекъснато се намира в… е… представете си го като строго ограничено място с обърната ентропия.
Сол рязко се обърна към другия мъж.
— Да не би да искате да кажете, че тя чисто и просто е пъхната в мехур с обратно време?
— А… не… — отвърна колегата и нервно заразтрива брадичката си. — Навярно аналогията би била по- сполучлива… поне биологически… ако кажем, че механизмът на обмяната на веществата при нея е бил… обърнат… хм.
— Глупости — сряза го Сол. — Да не би да се храни в обратна посока или пък да изхвърля храната си? А какво ще кажете за дейността на нервната й система? Обърнете наопаки електрохимичните импулси и ще получите безсмислици. Нейният мозък работи, господа! Обаче паметта й изчезва… Защо, господа? Защо?
Най-сетне специалистът си възвърна дар словото и каза:
— Не знаем защо, господин Уайнтрауб. От математическа гледна точка тялото на вашата дъщеря може да се оприличи на континуум, в който времето тече в обратна посока… или може би на тяло, преминало през бързо въртяща се черна дупка. Ние не знаем нито как е станало това, нито защо в този конкретен случай е налице физически невъзможното, господин Уайнтрауб. Ние просто не знаем достатъчно.
Сол стисна ръка и на двамата.
— Чудесно. Това е всичко, което исках да разбера, господа. Желая ви приятно пътуване.
На двадесет и първия си рожден ден Рахил почука на вратата на Сол един час, след като всички си бяха легнали.
— Татко?
— Какво има, моето момиче? — Сол наметна халата си и я посрещна на вратата. — Не ти ли се спи?
— Не съм спала от два дни — прошепна тя. — Вземах допинг и така успях да проуча всичко, което съм вкарала в моя файл за лична информация.
Сол кимна.
— Татко, искаш ли да се качим горе и да пийнем по чаша? Ще ми се да поприказвам с теб за някои неща.
Сол взе очилата си от нощното шкафче и тръгна след нея.
Това бе първият и последният път, когато Сол пожела да се напие заедно с дъщеря си. Не беше шумно пиене. Най-напред си побъбриха, после започнаха да се шегуват и да правят каламбури и накрая така се разхилиха, че не можеха да продължат. Рахил започна да разказва някаква история, сръбна от чашата си на най-смешното място и се разсмя толкова силно, че от носа й полетяха пръски. И на двамата им се струваше, че никога не се е случвало нищо по-весело.
— Ще отида да взема още една бутилка — каза Сол, когато Рахил спря да плаче от смях. — Деканът Мур ми подари малко шотландско уиски миналата Коледа… ако не се лъжа.
Когато се върна, пристъпвайки внимателно, той завари Рахил, седнала на кушетката, да приглажда с пръсти косите си назад. Наля й малко уиски и няколко минути двамата пиха в мълчание.
— Татко?
— Да?
— Аз разбрах всичко. Гледах се, слушах се и разучих холографиите на Лина и на останалите, всички на средна възраст…
— Едва-едва на средна възраст — възрази Сол. — Лина ще навърши тридесет и пет години идния месец.
— Е, стари са, ти разбираш какво имам предвид. Така или иначе, прочетох медицинските заключения, видях снимките от Хиперион и знаеш ли какво?
— Какво?
— Аз не вярвам нищо от това, татко.
Сол остави чашата и се вгледа в дъщеря си. Лицето й бе станало по-пълничко, а изражението му — не така задълбочено. Тя изглеждаше дори още по-красива.
— Искам да кажа, че всъщност вярвам във всичко това — каза тя със слаб, боязлив смях. — Невъзможно е мама и ти да си правите с мен толкова жестока шега. Освен това вашата… вашата възраст… пък и новините, и всичко останало. Знам, че е истина, но не вярвам в това. Разбираш ли ме, татко?
— Да — кимна Сол.
— Тази сутрин например се събудих и си помислих: „Колко е хубаво! Утре е изпитът по палеонтология, а аз съм учила здраво.“ Имах намерение и да покажа едно-две неща на Роджър Шърман, непрекъснато се мисли за много умен.
Сол отпи от чашата си и каза:
— Роджър почина преди три години при една самолетна катастрофа на юг от Басард.
— Зная — въздъхна Рахил и придърпа колене до брадичката си. — Потърсих всички, които познавам. Грем е мъртъв. Професор Айкхърд вече не чете лекции. Ники се е омъжила за някакъв… търговски пътник. За четири години се случват куп неща.
— Повече от единадесет — поправи я Сол. — Пътуването до Хиперион и обратно те направи шест години по-млада от всички, които бяхме тук.
— Но това е нормално! — извика Рахил. — Хората непрекъснато пътуват извън Мрежата и нищо им няма!
Сол кимна.
