— Да, моето момиче, но твоят случай е друг. Рахил успя да се усмихне, допи уискито си и каза:
— Наистина си много деликатен!
Тя остави чашата с рязко хлопване — знак, че е приключила с пиенето — и продължи:
— Слушай, ето какво реших. Потрудих се два дни и проучих всичко, което ти… или аз… съм подготвила, за да зная какво се е случило и какво става… но просто няма няма никаква полза.
Сол седеше напълно неподвижно и не смееше дори да диша.
— Искам да кажа — продължи Рахил, — че след като всеки ден ставам все по-млада и забравям хора, с които всъщност още не съм се срещала… искам да кажа: какво ще стане после? Просто ще продължа да ставам все по-млада и все по-малка и все по-негодна да се справям — докато някой ден просто ще изчезна. Господи, татко — Рахил обхвана още по-плътно коленете си с ръце. — Много е весело, нали?
— Не — спокойно каза Сол.
— Не. Не е — каза Рахил. Очите й, винаги големи и тъжни, бяха навлажнени. — За теб и за мама това трябва да е най-големият кошмар на света. Всеки ден да ме гледате как слизам надолу по стълбите… объркана… събудила се със спомена от вчерашния ден, но узнала от собствения си глас, че това вчера е било преди години. Узнала, че съм имала любов с някакъв млад мъж на име Амелио…
— Мелио — прошепна Сол.
— Все едно. Просто няма полза, татко. До момента, когато вече съм в състояние да възприемам всичко това, съм толкова изтощена, че трябва да заспя. И поцле… знаеш какво става после.
— Какво… — започна Сол, но трябваше да си прочисти гърлото. — Какво искаш да направим ние с майка ти, мъничката ми?
Рахил го погледна в очите и се усмихна. Беше същата усмивка, с която го даряваше, откакто бебешката й възраст бе достигнала пет седмици.
— Не ме питай това, татко — твърдо каза тя. — Не ме карай и аз да се питам. Просто ме боли. Искам да кажа, че аз не съм преживяла всички онези събития — тя млъкна и докосна челото си. — Ти разбираш какво искам да кажа, татко. Тази Рахил, която е ходила на друга планета, която се е влюбила и с която се е случило някакво нещастие… тя е била една друга Рахил! Аз не съм длъжна да изтърпя нейните страдания! — тя вече плачеше. — Разбираш ли? Разбираш ли?
— Да — рече Сол, разтвори обятията си и почувства топлината на разплаканото момиче до гърдите си. — Да, разбирам.
През следващата година от Хиперион редовно пристигаха съобщения по вектора, но всичките бяха отрицателни. Естеството на антиентропните полета и техният източник оставаха непознати. Около Сфинкса не бе регистрирана необичайна активност на времевите приливи. Опитите с животни в този район и близо до него завършиха с внезапната смърт на някои от тях, но болестта на Мерлин не се повтори. Мелио завършваше всяко послание с думите: „Нека Рахил знае, че я обичам.“
Сол и Сара взеха пари назаем от университета в Ринкс и се подложиха на ограничен курс пулсенови процедури в Басард Сити. Те вече бяха твърде възрастни и процедурите не можеха да продължат живота им с по още едно столетие, но все пак имаше полза — Сол и Сара вече изглеждаха като двойка наближаваща петдесетте, а не седемдесетте. Те разгледаха стари семейни снимки и установиха, че не е чак толкова трудно да се обличат както преди петнадесетина години.
Шестнадесетгодишната Рахил изтрополи надолу по стълбите. В едната си ръка държеше инфотерма си, настроен на вълната на радиостанцията на колежа.
— Може ли да ям оризова каша?
— Нима не ядеш всяка сутрин от нея? — усмихна се Сара.
— Ям — ухили се Рахил. — Просто си помислих, че може да се е свършила или нещо такова. Чух телефона. Ники ли беше?
— Не — каза Сол.
— Дявол да го вземе — рече Рахил и погледна родителите си. — Извинявам се. Тя обеща да ми се обади веднага щом станат известни точните ни бележки. Минаха вече три седмици от проверочните изпити. Затова чакам телефона.
— Не се притеснявай — успокои я Сара, донесе кафеничето и наля една чаша на Рахил, а после и на себе си. — Не се притеснявай, мила. Аз ти обещавам, че ще имащ достатъчно добри бележки, за да те приемат в каквото училище пожелаеш.
— Мамо — въздъхна Рахил, — ти не знаеш. Този свят е станал съвсем свински — тя се намръщи. — Виждала ли си някъде транспортира ми? Цялата ми стая е потънала в боклуци! Нищо не можах да намеря.
Сол си прочисти гърлото:
— Днес няма да ходиш на училище, моето момиче.
— Да не ходя на училище? — втрещи се Рахил. — Във вторник? Шест седмици преди края на годината? Какво се е случило?
— Ти беше болна, Рахил — твърдо каза Сара. — Можеш да си останеш вкъщи един ден. Именно днес.
Рахил се намръщи още повече.
— Болна ли? Не се чувствам болна. Чувствам се така, сякаш съм омагьосана. Сякаш нещата… някак не са наред. Например защо кушетката е преместена в средната стая? И къде е Чипс? Толкова пъти го виках, а той не идва!
Сол докосна китката на дъщеря си.
— Ти беше болна няколко дни — рече той. — Лекарят каза, че като се събудиш, може би ще си забравила някои неща. Нека да си поговорим, докато се разходим из двора на колежа. Искаш ли?
Рахил грейна.
— Да не ходя на училище, а да идем с теб на разходка? Разбира се! — тя се престори на загрижена. — Само дано не срещнем Роджър Шърман! Той непрекъснато взема решенията на задачите от новите ученици и е страшен досадник.
— Няма да срещнем Роджър — обеща Сол. — Готова ли си?
— Почти — каза Рахил и прегърна майка си с всичка сила. — Алигаторе, доскоро!
— Крокодиле, жив и здрав! — отвърна Сара.
— А така! — ухили се Рахил и разтърси дългата си коса. — Готова съм.
Понеже пътуваше често до Басард Сити, Сол си бе купил едно ЕМПС. Един студен ден той пак полетя към столицата, като избираше най-обиколния път, далече от претоварените въздушни коридори, за да може да се наслади на гледката и на аромата от ожънатите поля отдолу. Доста мъже и жени, които работеха на полето му махаха с ръка.
От времето, когато Сол беше дете, Басард се бе разраснал внушително, но синагогата си стоеше на същото място, на едно от първите градски кръстовища. Храмът беше стар и Сол също се чувстваше стар; дори кръглата шапчица, която си сложи на влизане, изглеждаше овехтяла и износена от десетилетията, но пък равинът бе млад. Сол разбираше, че в действителност човекът е най-малко на четиридесет години — от двете страни на челото му косата оредяваше и тъмната шапчица подчертаваше това, — но в очите на Сол той беше почти момченце. Сол изпита облекчение, когато младият мъж предложи да довършат разговора си в парка срещу синагогата.
Седнаха на една пейка. Сол се учуди, че все още държи шапчицата, и я прехвърли от едната в другата си ръка. Денят бе изпълнен с мириса на есенни листа и влага от снощния дъжд.
— Не ви разбрах добре, господин Уайнтрауб — каза равинът. — Какво ви смущава — дали сънят, който сте сънували, или фактът, че дъщеря ви се е разболяла, след като сте сънували този сън?
Сол повдигна нагоре лицето си, за да усети слънчевата светлина.
— Съвсем точно казано, нито едно от двете — отвърна той. — Просто не мога да се освободя от мисълта, че тези неща са свързани по някакъв начин.
Равинът прокара пръст по долната си устна.
— На колко години е дъщеря ви? — попита той.
— На тринадесет — отвърна Сол след незабележима пауза.
— А болестта й… сериозна ли е? Заплашва ли живота й?
— Не го заплашва — отвърна Сол. — Засега. Равинът скръсти ръце върху големия си корем.
