— Нали не мислите, че… впрочем мога ли да ви наричам Сол?
— Разбира се.
— Сол, нали не мислиш, че след като си сънувал този сън, ти… по някакъв начин си станал причина за болестта на твоята дъщеричка. Нали не си мислиш това?
— Не — отвърна Сол и за момент изпита дълбоко вътрешно съмнение дали е казал истината. — Не, учителю, не го мисля.
— Наричай ме Морт, Сол.
— Чудесно, Морт. Не идвам с мисълта, че аз съм причината за болестта на Рахил. Нито пък сънят ми. Обаче мисля, че моето подсъзнание се опитва да ми каже нещо.
Морт се поклащаше леко напред-назад.
— Може би някой невролог или психиатър ще ти помогне повече от мен, Сол. Не разбирам добре с какво аз…
— Интересува ме историята на Авраам — прекъсна го Сол. — Бих казал, че до известна степен съм запознат с различните етически системи, но ми е трудно да разбера тази система, която започва със заповед към един баща да заколи сина си.
— Не, не, не! — извика равинът и размаха пред лицето на Сол пръсти, които приличаха на бебешки. — Когато настъпил моментът, Бог възпрял ръката на Авраам. Той не би позволил в Негово име да бъде принесен в жертва човек. Важното е било покорството пред Божията воля…
— Да — рече Сол. — Покорството. Но в Библията е написано: „Тогава Авраам простря ръката си, та взе ножа, за да заколи сина си.“ Бог сигурно е погледнал вътре в душата му и е видял, че Авраам наистина е бил готов да заколи Исаак. Едно външно покорство без вътрешна решимост не би удовлетворило Господ — поне такъв, какъвто е в книгата Битие. Какво е щяло да се случи, ако Авраам е обичал сина си повече от Бога?
Морт забарабани с пръсти по коляното си, пресегна се и хвана ръката на Сол над лакътя.
— Сол, виждам, че си разстроен от болестта на дъщеря ти. Обаче не бива да смесваш тази болест с един текст, създаден преди осем хиляди години. Кажи ми още нещо за твоето момиченце. Ако не се лъжа, в наше време децата вече не умират от болести. В Мрежата е така.
Сол стана, усмихна се и отстъпи назад, за да се освободи от ръката на равина.
— Бих искал още да си поговорим, Морт. Желая го. Но трябва да се връщам, защото тази вечер имам лекция.
— Ще дойдеш ли в храма идната събота? — попита равинът и за последен път го докосна с късите си шишкави пръсти.
Сол пъхна шапчицата си в ръцете на по-младия мъж.
— Може би тия дни, Морт. Тия дни ще намина.
Малко по-късно същата есен Сол погледна през прозореца на кабинета си и видя тъмната фигура на някакъв мъж, който стоеше под оголелия бряст пред къщата. „Медиите“, помисли си Сол и сърцето му се сви. В продължение на десетина години се бе страхувал от деня, в който тайната ще излезе наяве, понеже знаеше, че това ще бъде краят на техния обикновен живот в Крофорд. Той излезе навън и усети вечерния хлад.
— Мелио! — извика, когато видя лицето на високия мъж.
Археологът стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на дългото му синьо палто. Макар че от последната им среща бяха изминали десет стандартни години, възрастта на Арундес се бе променила съвсем малко. Според преценката на Сол той още нямаше тридесет. Ала силно загорялото лице на младия мъж бе набраздено от страдание.
— Сол — изрече той и почти плахо протегна ръка. Сол сърдечно я разтърси.
— Не знаех, че си се върнал. Ела да влезем.
— Не — археологът отстъпи половин крачка назад. — От един час стоя тук. Сол. Нямам смелост да се приближа до вратата.
Сол отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори и просто кимна.
За да се предпази от студа, той също пъхна ръце в джобовете си. Над триъгълните кулички по покрива започнаха да се показват първите звезди.
— В момента Рахил не е у дома — каза най-сетне Сол. — Отиде в библиотеката, понеже… понеже мисли, че има да пише съчинение по история.
Мелио на пресекулки си пое дъх и също кимна.
— Сол — рече той с плътен глас, — ти и Сара трябва да разберете, че направихме всичко възможно. Екипът прекара на Хиперион почти три стандартни години. И щяхме да стоим още, ако университетът не бе престанал да плаща. Не открихме нищо…
— Знаем това — увери го Сол. — Благодарни сме ти за обажданията по вектора.
— Аз прекарах сам в Сфинкса няколко месеца — продължи Мелио. — Според показанията на уредите той представлява просто една инертна купчина камъни, но понякога ми се струваше, че усещам… нещо… — той отново поклати глава. — Изпуснах я, Сол.
— Не си — Сол хвана младия мъж за рамото през вълненото палто. — Искам да ти задам един въпрос. Ние се свързахме с нашите сенатори… разговаряхме дори с директорите на Научния съвет, но никой не можа да ни обясни защо Хегемонията не е отделила повече време и средства за проучване на феномените на Хиперион. На мен ми се струва, че тази планета отдавна е трябвало да бъде приобщена към Мрежата, ако ще и само заради научното й значение. Как е възможно да не се обръща внимание на една загадка като Гробниците на времето?
— Разбирам мисълта ти. Сол. Дори преждевременното спиране на средствата за нас беше подозрително. Нещата изглеждат така, сякаш Хегемонията умишлено се старае да държи Хиперион настрана.
— Смяташ ли, че… — подхвана Сол, но в този момент Рахил се приближи до тях в есенния здрач. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на червеното й яке, косата й беше късо подстригана според младежката мода, която бе възприета повсеместно от десетилетия, а пълничките й бузи бяха зачервени от студа. Рахил се намираше на самата граница между детството и ранната младост: с дългите й крака, обути в дънки и спортни обувки, и бухналото й яке силуетът й можеше да бъде и на момче.
— Здрасти, татко! — усмихна се тя, а като ги приближи още в мъждивата светлина, кимна плахо и на Мелио: — Извинете, не исках да прекъсвам разговора ви.
Сол си пое дъх.
— Няма нищо, моето момиче. Рахил, това е д-р Арундес от университета в Рийкс на Свободен дом. Д-р Арундес, дъщеря ми Рахил.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Рахил, сияейки от искрена радост. — Ехей, Рийкс! Чела съм техните каталози. Бих била щастлива да отида там някой ден.
Мелио кимна вдървено. Сол забеляза колко неподвижни са раменете и торсът му.
— Ти… — започна Мелио. — Искам да кажа, какво би желала да следваш там?
Сол си помисли, че Рахил е доловила мъката в гласа на мъжа, но тя само сви рамене и се засмя.
— О, всичко. Старият господин Айкхърд — той преподава палеонтология и археология на една група напреднали, в която съм и аз — та той казва, че там има страхотна катедра по класическа филология и древни артефакти.
— Вярно е — успя да изрече Мелио.
Рахил поглеждаше плахо ту към баща си, ту към непознатия и явно усещаше напрежението, макар и да не знаеше причината.
— О, аз тук ви преча на разговора. Трябва да се прибирам и да си лягам. Май съм се заразила от онзи странен вирус… мама каза, че е нещо като менингит. Изглежда, че от него ставам малко тъпа. Както и да е. Беше ми приятно да се запозная с вас, д-р Арундес. Надявам се някой ден да се срещнем в Рийкс.
— Аз също се надявам — каза Мелио, гледайки я с огромно напрежение в тъмното. Сол си помисли, че той се опитва да запомни всичко от този миг.
— Е, довиждане и лека нощ. До утре, татко — рече Рахил и си тръгна. Чуваше се как гумените й подметки скърцат по пътеката.
— Лека нощ, Рахил.
