Пред пътната врата тя се спря. Синкавата светлина, която се лееше над моравата, я правеше да изглежда на много по-малко от тринадесет години.
— Алигаторе, доскоро! — извика Рахил.
— Жив и здрав, Крокодиле! — отвърна Сол и чу, че Мелио шепне същите думи заедно с него.
Те постояха известно време в мълчание, наблюдавайки как малкият град изчезва в нощта. Край тях мина едно момче на велосипед. Чуваше се как под гумите шумолят листа, а когато момчето прекосяваше светлия кръг под някоя от старите улични лампи, спиците проблясваха.
— Влез у дома — покани Сол умълчания мъж до себе си. — Сара много ще се радва да те види. Рахил ще е заспала.
— Не сега — каза Мелио. Ръцете му все още бяха пъхнати в джобовете и той приличаше на сянка. — Имам нужда да… това беше грешка, Сол.
Той понечи да си тръгне, после се обърна и рече:
— Ще се обадя, щом пристигна на Свободен дом. Ще успеем да организираме нова експедиция.
Сол кимна и си помисли: „Три години. Ако заминат веднага, когато се върнат, тя ще бъде на по-малко от десет години.“
След това каза:
— Добре.
Мелио се спря, вдигна ръка за сбогом и сви зад ъгъла, без да чува скърцането на есенните листа под краката си.
Сол никога повече не го видя.
Най-големият храм на Шрайка в Мрежата се намираше на планетата Лусус. Сол замина затам няколко седмици преди десетия рожден ден на Рахил. Самата сграда не беше много по-голяма от някоя катедрала на старата Земя, но изглеждаше внушителна благодарение на устремените към висините колони, наподобяващи, църковните, на усуканата конструкция на последния етаж и на подпорните стени от оцветено стъкло. Сол беше в лошо настроение и мъчителната гравитация на Лусус не допринесе с нищо то да се подобри. Макар че имаше среща с епископа, трябваше да чака повече от пет часа преди да го пуснат да влезе във вътрешната част на храма. Той прекара по-голямата част от това време в наблюдение на бавно въртящата се двадесетметрова стоманено-полихромна скулптура, която трябваше да представлява изображение на легендарния Шрайк… и която можеше да мине за абстрактно изображение на всяко остро оръжие, което е било изобретявано някога. Сол бе най-силно заинтригуван от двете червени кълба, реещи се в едно кошмарно пространство, което би могло да се приеме за череп.
— Господин Уайнтрауб?
— Ваше превъзходителство — отвърна Сол и забеляза, че послушниците, заклинателите на зли духове, четците и пазачите, правили му компания по време на дългото чакане, се бяха проснали по очи върху тъмните плочи около входа на светилището, където стоеше висшият свещенослужител.
Сол му се поклони дълбоко.
— Моля ви, моля ви, господин Уайнтрауб! Влезте — каза облеченият в роба свещенослужител и с широк жест му посочи вратата, която водеше към светилището на Шрайка.
Сол влезе и се озова сред тъмно и ехтящо място, което доста приличаше на сцената от неговия повтарящ се сън. Епископът му посочи стол и той седна. Докато висшият свещенослужител отиваше към собственото си място — нещо като малък трон, разположен зад покрито със сложни резби, но напълно модерно писалище — Сол се досети, че той е роден на Лусус: беше доста затлъстял и с натежали челюсти, но имаше същото атлетическо телосложение, което, изглежда, бе присъщо на обитателите на тази планета. Одеянието му правеше силно впечатление с червения си цвят… един ярък червен цвят, наподобяващ рукнала кръв: робата изглеждаше по-скоро направена от сгъстена течност, отколкото от коприна, кадифе и хермелинови кожи, украсени с оникс. На всичките си пръсти епископът носеше пръстени, червени и черни през един, и това подтискаше Сол.
— Ваше превъзходителство — започна той, — извинете ме предварително за всяко нарушение на църковния протокол, което съм допуснал… или бих могъл да допусна. Признавам, че зная малко за Църквата на Шрайка, но тъкмо това, което зная, ме доведе тук. Моля ви да ми простите, ако, без да искам, покажа невежеството си чрез неточно титулуване или други грешки.
Епископът стрелна пръсти към Сол и червените и черни камъни блеснаха на слабата светлина.
— Титлите са без значение, господин Уайнтрауб. Обръщайки се към нас с „ваше превъзходителство“, вие постъпвате напълно приемливо, като невярващ. Все пак трябва да ви предупредим, че официалното име на скромната ни група е „Църква на Крайното изкупление“, а божеството, което непосветените така фриволно наричат Шрайка… ние го наричаме… ако е нужно да споменем пълното Му име… Господаря на болката или — по-често — Аватара30. Моля да пристъпите към важното запитване, което казахте, че имате към нас. Сол леко се поклони.
— Ваше превъзходителство, аз съм учител…
— Извинете ни, че ви прекъсваме, господин Уайнтрауб, но вие сте нещо много повече от учител. Вие сте учен. Ние сме много добре запознати с вашите трудове по нравствена херменевтика31. Разсъжденията, които излагате, имат някои пукнатини, но са изпълнени с предизвикателство. Ние редовно ги използваме в нашите курсове по апологетика на вярата. Моля, пристъпете към вашето запитване.
Сол примигна. Освен в най-тесен академичен кръг трудовете му бяха почти неизвестни и този комплимент го порази. Нужни му бяха пет секунди, за да дойде на себе си, и през това време той съобрази, че е най-разумно да приеме, че епископът на Шрайка е искал предварително да разбере с кого ще разговаря и че разполага с превъзходни сътрудници.
— Ваше превъзходителство, причината за идването ми е нематериална. Поисках да се срещнем, защото детето ми… дъщеря ми… е болна и причината за това може да са били нейните изследвания в един район, който има известно значение за вашата Църква. Естествено, имам предвид така наречените Гробници на времето на планетата Хиперион.
Епископът бавно кимна. Сол се чудеше дали той не знае и за Рахил.
— На вас сигурнови е известно, господин Уайнтрауб, че тези места, за които споменахте… ние ги наричаме Обетованите кивоти… неотдавна бяха забранени за посещаване от така наречените изследователи по решение на Автономния съвет на Хиперион?
— Да, ваше превъзходителство. Чух за това. Разбирам, че вашата Църква е спомогнала за приемането на този закон.
Епископът остави тези думи без отговор. Тихи съзвучия звъннаха далече, в мрака, където тамянът се стелеше на талази.
— Ваше превъзходителство, аз се надявах, че някой от аспектите на учението на вашата Църква би могъл да хвърли светлина върху болестта на дъщеря ми.
Епископът наведе глава напред така, че единствената струя светлина, която падаше върху него, да остане на челото му, а очите му да бъдат в сянка.
— Желаете ли да получите религиозни напътствия относно тайнствата на Църквата, господин Уайнтрауб? Сол докосна с пръст брадата си.
— Не, ваше превъзходителство, освен ако по този на-чин бих могъл да подобря състоянието на дъщеря ми.
— А дъщеря ви желае ли да се посвети на Църквата на крайното изкупление? Сол се поколеба за миг.
— Ваше превъзходителство, тя всъщност желае да бъде добре. Ако встъпването във вашата Църква може да я излекува или да подобри състоянието й, това би било много важно съображение.
Епископът се облегна назад и одеждите му прошумоляха. Изглеждаше, че червенината струи от него и изтича в мрака.
— Вие говорите за физическо благополучие, господин Уайнтрауб. Нашата Църква е крайният съдник за духовното спасение. Известно ли ви е, че първото безусловно произтича от второто?
— Известно ми е, че това схващане открай време се радва на голямо уважение — отвърна Сол. — Цялостното благополучие на дъщеря ни е грижа както за жена ми, така и за мен.
Епископът подпря масивната си глава с юмрук.
