— Сол! Слушай добре. Бъдещето на човешкия род зависи от това дали сега ще ме послушаш. Ти трябва да вземеш твоята дъщеря Рахил, която обичаш, и да отидеш на планетата, наречена Хиперион, и там да я принесеш в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
И Сол, измъчен от целия този сън, а и донякъде уплашен от него, се обърна назад и хвърли ножа в тъмнината. Когато се обърна да види дъщеря си, сцената беше изчезнала. Червените кълба висяха вече съвсем близо и Сол можа да види, че те представляват многофасетни скъпоценни камъни с размерите на малки планети.
Гласът — още по-силен — се чу отново:
— Така ли ме слушаш? Дадох ти шанс. Сол Уайнтрауб. Ако промениш решението си, знаеш къде да ме намериш.
И Сол се събуди — наполовина разсмян, наполовина вледенен от съня. Забавляваше го мисълта, че целият Талмуд и целият Стар Завет могат да се вместят в някакъв плосък космически виц.
По времето, по което Сол сънува този сън, Рахил беше на Хиперион. Наближаваше краят на първата й изследователска година на планетата. Членовете на експедицията — деветима археолози и шестима физици — бяха очаровани от хотел „Крепостта Хронос“, но той бе пренаселен с туристи и мними поклонници на Шрайка така че след първия месец, през който изследователите всяка вечер се връщаха да спят там, те се установиха на постоянен лагер между разрушения град и малкия каньон, от другата страна на който се намираха Гробниците на времето.
Докато половината от екипа продължаваше разкопките в поредния район на града, двама други колеги на Рахил й помагаха да състави каталог на всички особености, свързани с Гробниците на времето. Физиците бяха очаровани от антиентропните полета и прекарваха голяма част от времето си в поставяне на разноцветни флагчета, които отбелязваха границите на т. нар. времеви приливи.
Екипът на Рахил бе съсредоточил усилията си върху артефакта, наречен Сфинкса. Всъщност това каменно изображение не беше нито на човек, нито на лъв; възможно бе то изобщо да не е изображение на живо същество, макар че вълнисто-гладките очертания в горната част на монолита внушаваха идеята за одушевеност, а едни полегати висулки караха всекиго да мисли за криле. За разлика от другите Гробници, които бяха отворени и леснодостъпни, Сфинкса представляваше струпване от тежки каменни блокове, прорязани във всички посоки от тесни коридори; някои от тях се стесняваха дотолкова, че бе невъзможно човек да премине през тях, а други ставаха широки като аудитории, но никой не водеше до друго място освен до нов коридор. Нямаше крипти, съкровищници, ограбени саркофази, стенописи или тайни ходове — това беше просто някаква плетеница от безсмислени каменни коридори, чиито стени се потяха.
Рахил и любовникът й Мелио Арундес се заеха да правят карта на Сфинкса по един метод, използван в практиката поне от седем столетия и приложен за пръв път при проучването на египетските пирамиди някъде през двадесетия век. Те поставяха в най-долната част на Сфинкса чувствителни към радиацията детектори на космически лъчи и фиксираха времето, в което космическите частици преминават през каменната грамада отгоре, както и системните отклонения в траекторията им. Така можеха да се открият скрити зали или тайни ходове, неуловими дори за дълбокорадарните устройства. Понеже туристическият сезон беше в разгара си, Автономният съвет на Хиперион смяташе, че подобен начин на изследване може да повреди Гробниците. Рахил и Мелио редовно пристигаха на обекта в полунощ, изминавайки половинчасовото разстояние до точното място ту с вървене, ту с пълзене из лабиринта от коридори в светлината на синкави лампи, поставени там от самите тях. Те прекарваха времето до сутринта със стотици хиляди тонове камък над главите си, като се взираха в показанията на приборите и се вслушваха в наушниците си, където се разнасяше писъкът на частици, подет в утробата на умиращи звезди.
Приливите на времето не създаваха затруднения при посещенията на Сфинкса. Измежду всички Гробници той изглеждаше най-малко защитен от антиентропните полета, а физиците бяха изчислили грижливо периодите, когато прибоят на времето можеше да представлява заплаха. Приливът настъпваше в 10.00 часа и само елед двадесет минути се оттегляше в посока към Нефритената гробница, разположена на половин километър на юг. Достъпът на туристи до Сфинкса беше забранен до 12.00 часа; пак заради сигурността туристите трябваше да са напуснали местността преди 09.00 часа. Физиците бяха поставили хронотропни сензори на много места по пътеките и туристическите алеи между Гробниците за да задействат мониторите в случай на промяна в режима на времевите приливи и да предупредят посетителите.
Една нощ — само три седмици преди да изтече изследователската й година на Хиперион — Рахил се събуди, остави любовника си да спи в лагера, качи се на един специално пригоден за терена джип и го подкара към Гробниците. Тя и Мелио бяха решили, че е глупаво и двамата едновременно да наблюдават приборите всяка нощ, затова се редуваха, като единият ходеше на обекта, а другият обобщаваше данните и ускоряваше осъществяването на крайния проект — радарна карта на дюните между Нефритената гробница и Обелиска.
Нощта беше студена и прекрасна. По цялото небе блестяха огромен брой звезди, четири или пет пъти повече, отколкото Рахил бе свикнала да гледа по небето на родния Бърнард. Ниските дюни си шушнеха и се полюшваха под силния бриз, който духаше откъм южните планини.
Рахил завари местността все още осветена. Групата физици тъкмо си бе свършила работата за деня и товареше джипа си. Тя си побъбри с тях, а когато те си заминаха, изпи чаша кафе, намести раницата на гърба си и измина двадесет и пет минутното разстояние до търбуха на Сфинкса.
За стотен път Рахил се чудеше кой и с каква цел е построил Гробниците. Датирането по строителните материали се бе оказало неосъществимо поради въздействието на антиентропните полета. Единствено анализът на самите Гробници, отнесен към ерозионните процеси на каньона и някои други геологически данни от околността, бе показал, че Гробниците са най-малко на половин милион години. Предполагаше се, че строителите на Гробниците на времето са били хуманоиди, макар това да не личеше по нищо освен по широкия размах на строежите. Във всеки случай от проходите вътре в Сфинкса не можеше да се разбере много — някой от тях но форма и големина изглеждаха сякаш пригодени за хора, но само няколко метра по-нататък същият коридор можеше да се смали до размерите на средна по големина водопроводна тръба, а след това — да се превърне в нещо по-голямо и по-внушително от естествена пещера. Изходните врати — ако можеха да бъдат наречени така, тъй като не водеха кажи-речи към нищо — бяха ту триъгълни, ту трапецоидни, ту десетоъгълни, но нерядко се случваха и правоъгълни.
Рахил измина пълзешком последните двадесет метра по един стръмен склон, като хлъзгаше раницата пред себе си. Студената светлина на лампите придаваше на скалата синкав и безкръвен вид. „Търбухът“, когато стигна до него, изглеждаше като щастлив оазис на човешки безпорядък и миризми. Няколко сгъваеми стола запълваха.центъра на неголямото пространство, а зад тясната маса до северната стена бяха наредени детектори, осцилоскопи и други прибори. Върху една дъска, поставена на две трупчета до срещуположната стена, имаше чаши за кафе, шах, недоядена поничка, две книги с меки корици и една пластмасова играчка, изобразяваща нещо като куче, облечено в поличка с цвета на зелена трева.
Рахил се разположи, постави термоса с кафе до играчката и провери детекторите на космическите лъчи. Данните изглеждаха същите: нямаше тайни помещения и ходове, а само няколко ниши, които дори дълбочинният радар беше пропуснал. На сутринта Мелио и Стефан щяха да заложат дълбинни сонди, да включат топлинни предаватели и да вземат проби от въздуха в нишите, преди да проникнат в тях с микроманипулатори. За около една дузина такива ниши се бе оказало, че не представляват никакъв интерес. Из лагера се носеше шегата, че следващата кухина, не по-голяма от човешки юмрук, ще разкрие миниатюрни саркофази, урни колкото топлийки и микроскопична мумия — един супермини Тутанкамончо, както бе казал Мелио.
За разлика от друг път Рахил провери радиовръзката по инфотерма. Нищо. Четиридесетте метра каменен масив и друг път бяха нарушавали връзката. Изследователите мислеха да прокарат жичен телефон от повърхността до „търбуха“, но това не беше чак толкова необходимо, а и годината им беше почти изтекла. Рахил настрои инфотерма си за прием, за да контролира данните на детектора, и се приготви да прекара дълга и отегчителна нощ.
На старата Земя се е разказвала чудна история за един фараон. Доколкото си спомняше Рахил, името му е било Хеопс. Той заповядал да му построят огромна пирамида, а самата гробница според обичая трябвало да бъде в дълбоко подземие точно под върха на пирамидата. Години наред фараонът лежал буден по цели нощи, обзет от клаустрофобична паника, и си представял как всички тези тонове камък ще тегнат над него до края на вечността. Накрая фараонът заповядал гробницата да се премести по-близо до върха на
