декоративни… сякаш гледат само да привличат туристи.
— Като парковете с изкуствени приспособления ли?
— Да.
— Съгласен ли си да ме заведеш утре в храма Бет-ел?
Аз мога да взема назаем стратоплана на Каки.
— Няма нужда — каза Сол. — Ще използваме совалката на колежа. После помълча малко и добави:
— Да, иска ми се утре да те заведа в синагогата. Под старите брястове притъмняваше. Тук-там по широката улица, която водеше към техния дом, пламваха нощни лампи.
— Татко — обади се Рахил, — сега ще те питам нещо, за което съм те питала около един милион пъти, откак съм станала на две години. Вярваш ли в Бога?
Сол не се усмихна. Нямаше какво друго да й отговори, освен да повтори онова, което бе казвал един милион пъти:
— Чакам да повярвам.
Следдипломните занимания на Рахил бяха свързании с чуждия разум и артефактите от епохата преди Хеджира. В продължение на три стандартни години момичето от време на време гостуваше на родителите си, а в промеждутъците между тези гостувания Сол и Сара получаваха холоси от пейзажи на екзотични планети, които се намираха близо до Мрежата, но не влизаха в нея. И тримата знаеха, че теренната й работа, по време на която тя трябваше да си определи тема за дисертация, скоро ще я отведе далече от Мрежата, в Покрайнините, където време-дългът подяжда живота на тези, които сме оставили, и замъглява спомена ни за тях.
Веднъж — беше през последната ваканция на Рахил преди отпътуването на експедицията — Сара попита:
— Къде, по дяволите, е този Хиперион? Името му звучи като щемпел за качество върху някаква стока.
— Това е забележително място, мамо! Там има повече нечовешки артефакти, отколкото където и да било, с изключение на Армагаст.
— Тогава защо не отидеш на Армагаст? — рече Сара. — Той е само на няколко месеца път от Мрежата. Защо избираш второто, а не най-доброто?
— Хиперион все още не е станал голяма туристическа атракция — отговори Рахил. — И въпреки това туристите започват да се превръщат в проблем. Хората, които имат пари, сега са по-склонни да пътуват извън Мрежата.
— Ще ходиш ли до Лабиринта? Имам предвид артефактите, които се наричат "Гробниците на времето — попита Сол и забеляза, че гласът му внезапно е станал дрезгав.
— Да, татко. Гробниците на времето. Ще работя с д-р Мелио Арундес, който знае за Гробниците повече от всеки друг жив човек.
— Не са ли опасни? — попита Сол, като се помъчи въпросът му да изглежда колкото е възможно по- нехаен, но чу, че гласът му трепери.
— Заради легендата за Шрайка ли? — усмихна се Рахил. — Не. В продължение на две стандартни столетия никой не е пострадал точно от тази легенда.
— Но аз съм виждал документи за нещастията, които са се случили там по време на втората колонизация… — подхвана Сол.
— Аз също, татко. Но тогава хората не са знаели за големите скални змии, които слизат в пустинята да търсят плячка. Вероятно неколцина са станали жертва на змиите, а останалите са изпаднали в паника. Нали знаеш как се създават легендите. Освен това скалните змии са напълно изтребени.
— Но космическите кораби не могат да кацат там — упорстваше Сол. — Ще трябва да отидеш до Гробниците с кораб. Или на екскурзия. Или някаква друга проклета глупост.
Рахил се засмя и каза:
— В стари времена онези, които са летели дотам, не са знаели за въздействието на антиентропните полета и затова са станали няколко злополуки. Сега обаче има летище за дирижабли, а при чупката, от която планините завиват на север, е построен голям хотел, който се казва „Крепостта Хронос“ — там всеки ден отсядат стотици туристи.
— Ти там ли ще отседнеш? — попита Сара.
— За част от времето. Ще бъде вълнуващо, мамо.
— Надявам се да не бъде прекалено вълнуващо — рече Сара.
И тримата се усмихнаха.
През четирите години, докато Рахил пътуваше (за нея това бяха няколко седмици, прекарани в сомния), Сол установи, че тя му липсва много повече, отколкото ако пак не е при него, но е някъде по работа в пределите на Мрежата. Мисълта, че шеметно се отдалечава със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, обвита в изкуствен квантов пашкул заради антигравитацията, му изглеждаше противоестествена и злокобна.
Той и жена му бяха вечно заети. Сара се отказа от работата си като музикален критик, за да посвети повече време на местните екологични проблеми; Сол пък преживяваше един от най-трескавите периоди в живота си. Излязоха втората и третата му книга. Втората — „Кризите на нравствеността“ — предизвика такъв жив отзвук, че той нямаше мира от непрекъснати покани за междупланетни конференции и симпозиуми. На няколко от тях отиде сам; на още няколко — заедно със Сара, но макар че и на двамата им харесваше идеята да пътешестват, реалният сблъсък с необходимостта да ядат странни храни, да сменят гравитацията и да гледат светлината на странни слънца "скоро изтика тази идея изцяло на заден план. Сол забеляза, че отново прекарва по-голямата част от времето си у дома в проучване на материала за следващата си книга; когато трябваше да участва в някоя конференция, използваше двустранния холовизорен канал на колежа.
Бяха изминали почти пет години, откакто Рахил замина на експедиция, когато Сол сънува сън, който промени живота му.
В този сън Сол бродеше из някакъв голям архитектурен комплекс с колони колкото малки мамутови дървета и таван, който се губеше от погледа високо над него. От този таван се спускаха гъсти струи червена светлина. От време на време той успяваше да зърне в мрака някакви очертания далече отляво или отдясно; веднъж различи два каменни крака, извисяващи се в тъмнината като две масивни здания; после видя нещо, което приличаше на кристален бръмбар — то се въртеше високо над главата на Сол, а от вътрешността му блестяха студени светлини.
Накрая Сол спря да си почине. Далече зад него се чуваше шум като от огромен пожар, сякаш горяха цели градове и гори. Пред него блестяха светлините, към които се бе запътил — два тъмночервени овала.
Той изтриваше потта от челото си, когато някакъв страховит глас му каза:
— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
И в съня си Сол спря и рече:
— Вие не говорите сериозно.
И продължи да върви из мрака, а червените кълба заблестяха като кървави луни над равнината, чиито очертания се губеха. И когато той спря да почине, страховитият глас каза:
— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствен дъщеря, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
И Сол не зачете сериозността на гласа, и ясно изрече в тъмнината:
— Чух ви първия път… отговорът продължава да бъде не.
Сол знаеше, че в този момент сънува, и част от съзнанието му се забавляваше от помпозния декор, но друга част желаеше само едно — да се събуди. Вместо това той се озова на нисък театрален балкон, от който се виждаше някакво помещение, в което Рахил лежеше гола върху голям каменен блок. Тази сцена се осветяваше от блясъка на двете червени кълба. Сол погледна надолу към дясната си ръка и видя, че държи дълъг крив нож. И острието, и дръжката му изглеждаха като изработени от кост.
Гласът, който все повече и повече звучеше за Сол така, както би звучал гласът на Бога според плиткоумния замисъл на някой режисьор на долнопробна холодрама, се чу отново:
