медения си месец на Мауи-Обетована (за Сол това бе първото междузвездно пътуване с телепортатор). Там наеха един плаващ остров само за тях двамата и в продължение на три седмици островът ги разхожда из чудесата на Екваториалния архипелаг. Споменът за тези облени от слънце и продухани от вятъра дни остана завинаги в паметта на Сол. А най-скъпият му спомен, запазен в тайна, беше как след едно нощно къпане Сара излиза гола от морето, звездите на Сърцевината блестят над нея, а но тялото й пробягват подобни на съзвездия фосфоресценции от разпенената следа подир плаващия остров.
Те искаха да имат дете веднага, но трябваше да чакат пет години, докато природата склони да им го даде.
Сол си спомняше как люлееше Сара в ръцете си, докато тя се гърчеше. Родилните мъки бяха тежки, но ето че накрая — невероятно — Рахил Сара Уайнтрауб се роди в 2.01 ч. сутринта в медицинския център на графство Крофорд.
Присъствието на бебето внесе объркване както в живота на Сол, който беше изцяло погълнат от науката като такава, така и в професионалните изяви на Сара в качеството й на музикален критик на информационната сфера на Бърнард, но никой от тях не възропта. Първите месеци бяха смесица от непрекъсната умора и радост. Късно нощем — между две кърмения — Сол често пристъпваше на пръсти в детската стая просто за да провери как е Рахил, да застане до нея и да я погледа. Обикновено се оказваше, че Сара вече е там; тогава двамата се хващаха за ръце и дълго разглеждаха чудото — едно бебе, спящо по корем с повдигнато нагоре задниче и с глава, заровена в бухналата възглавничка в предната част на креватчето.
Рахил беше от онези рядко срещани деца, които са очарователни без превземки и без съзнателно кокетство. Когато навърши две стандартни години, външният й вид и личността й правеха силно впечатление — тя имаше светлокестенявата коса, румените бузи и широката усмивка на майка си и големите кафяви очи на баща си. Приятелите на семейството казваха, че детето съчетава най-хубавото от чувствителността на Сара и интелекта на Сол. Един от тях, детски психолог в колежа беше на мнение, че на петгодишна възраст Рахил показва най-сигурните признаци, присъщи на истински даровитите деца — последователна любознателност, непосредственост в общуването, състрадателност и безпогрешен усет за честно и нечестно.
Един ден, докато проучваше в кабинета си документи от старата Земя, Сол се натъкна на нещо за въздействието на Беатриче върху мирогледа на Данте Алигиери и остана поразен от един пасаж, написан от някакъв критик от двадесетия или двадесет и първия век:
Единствено тя (Беатриче) все още е била за него нещо реално и е продължавала да олицетворява красотата и смисъла на живота. За него тя се е била превърнала в маяк, както би могъл да се изрази Мелвил, при това много по-естествено, отколкото бихме го сторили ние; била му е като точното време по Гринуич…
Сол спря за момент и поиска информация за понятието „точно време по Гринуич“; получи я и продължи по-нататък. Критикът бе добавил и нещо от себе си:
Вярвам, че повечето от нас си имат някое женско същество като Беатриче — било дъщеря, било съпруга, било приятелка, — пред която поради самата й природа, поради нейната сякаш вродена доброта и ум вътре в себе си ние се срамуваме от лъжите си, когато лъжем.
Сол изключи компютъра и се загледа навън към черните геометрични фигури, които образуваха клоните на дърветата в двора.
Рахил не беше непоносимо образцово дете. Когато беше на пет стандартни години, тя грижливо острига косите на петте си най-любими кукли, а после острига още по-късо и собствената си коса. Когато беше на седем, тя реши, че чергаруващите работници, които живееха в разнебитени къщи в южните покрайнини на града, се нуждаят от по-питателна храна, изпразни килерите, големите и малките хладилници и контейнерите със синтетична храна, уговори три свои приятелки да я придружат и раздаде на работниците равностойността на неколкостотин марки от семейния бюджет за храна.
Когато навърши десет години, Рахил, откликвайки на един призив към дръзновение, отправен от Стъби Берковиц, се опита да се покатери на върха на най-стария бряст в Крофорд. Намираше се на четиридесет метра височина и до върха й оставаха по-малко от пет метра, когато един клон се счупи и тя падна, без да има на какво да се задържи на две трети от пътя си към земята. Сол бе извикан по неговия инфотерм: в този момент той разсъждаваше пред учениците върху моралистичните тежнения от епохата на първото ядрено разоръжаване на Земята. Без да каже дума. Сол излезе от залата и измина тичешком дванадесетте преки, които го деляха от медицинския център.
Рахил си беше счупила левия крак, челюстта и две ребра; белият й дроб също беше засегнат. Когато Сол влетя в болничната стая, тя плаваше във вана с хранителен разтвор, но успя да го погледне през рамото на майка си, да се усмихне слабо и да изговори през жичката, която минаваше през устата й:
— Татко, бях на четири и половина метра от върха. Може би и по-близо. Следващия път ще го стигна.
Рахил завърши средното си образование с отличен успех и получи предложение за стипендия от частни академии на пет планети и от три университета, включително Харвардския на Нова Земя. Тя избра „Найтънхелзър“.
Сол не се изненада много, когато дъщеря му избра да специализира археология. Един от най-милите му спомени за нея бяха дългите следобеди, които Рахил прекарваше пред входната врата на дома им, когато беше на около две години: тя копаеше в глината, без да обръща внимание на паяците и буболечките, втурваше се към къщи да покаже всяка пластмасова чинийка всеки потъмнял пфениг, които беше изровила, и разпитваше откъде са се взели и какви са били хората, които са ги оставили там. Когато стана на деветнадесет стандартни години, Рахил получи първата си университетска степен, поработи през лятото на фермата на баба си и през есента замина с телепортатора за планетата Свободен дом. Тя прекара там, в университета в Рийкс, двадесет и осем местни месеца; когато се върна у дома, на Сол и Сара им се стори, че над тяхната планета е изгряло слънце.
В продължение на две седмици дъщеря им — вече зрял и напълно развит човек, при това някак, толкова самоуверена, колкото не можеха да бъдат дори двойно по-възрастни от нея хора — си почиваше и се наслаждаваше на това, че е у дома. Една вечер, докато се разхождаше с баща си из двора на колежа точно след залез слънце, тя започна настойчиво да го разпитва за подробности, свързани с произхода му.
— Татко, смяташ ли се още за евреин? Учуден от въпроса. Сол прокара длан по оредяващата си коса.
— Евреин? Да, мисля, че да. Но сега това не означава онова, което е означавало някога.
— Аз еврейка ли съм? — попита Рахил.
Бузите й аленееха в здрачаващата се вечер.
— Ако искаш, бъди — рече Сол. — След гибелта на старата Земя това вече няма същия смисъл.
— Ако бях момче, щеше ли да искаш да ме обрежат? Сол се засмя, едновременно развеселен и объркан от въпроса.
— Говоря сериозно — каза Рахил.
Той намести очилата си.
— Струва ми се, че да, моето момиче. Никога не съм мислил за това.
— Ходил ли си в синагогата в Басард?
— Не съм ходил от моя бар мизвах29 — каза Сол и си спомни деня, в който преди петдесет години баща му взе назаем викеновото ЕМПС на вуйчо Ричард и цялото семейство отлетя за столицата, за да присъства на ритуала.
— Татко, защо евреите мислят, че… че всичко е станало по-маловажно, отколкото преди Хеджира?
Сол разпери ръце — силни ръце, по-скоро на каменар, отколкото на учен.
— Умен въпрос, Рахил. Може би защото толкова много от мечтите са мъртви. Израел е загинал. Новият Храм издържа по-малко време, отколкото първият и вторият. Бог престъпи словото си, като разруши Земята за втори път — Той направи точно това. И тази диаспора е… завинаги.
— Но на някои места евреите държат на своята етническа и религиозна идентичност — продължи да упорства дъщеря му.
— О, разбира се. На планетата Хеброн и в някои изолирани райони на галактиката човек може да намери цели общности — наричат ги хазидически, ортодоксални, хасмодейски… но те са някак нежизнени,
