млъкна за миг, за да порови из паметта си. — Докторе, да не е нещо като синдрома на Метусалем или болестта Алцхаймер от ранната епоха?
— Не — рече д-р Сингх. — Всъщност заболяването на дъщеря ви няма име. Лекарите тук го наричат болестта на Мерлин. Разбирате ли… при дъщеря ви възрастовите изменения протичат нормално… но… доколкото ние можем да кажем, вървят в обратна посока.
Сара пристъпи напред и се взря в д-р Сингх така, сякаш я смяташе за ненормална.
— Искам да видя дъщеря си — каза тя спокойно, но много твърдо. — Искам да видя Рахил сега.
Рахил се събуди, преди да бяха изминали и четиридесет часа от пристигането на Сол и Сара. Минути след това тя седеше в леглото и бърбореше, докато лекари и лаборанти се суетяха около нея.
— Мамо! Татко! Какво правите тук? Преди някой от тях да отговори, Рахил се огледа и примигна:
— Чакайте, чакайте! Къде е това тук? В Кийтс ли сме?
Майка й я хвана за ръката:
— Ние сме в една болница в Да Винчи, скъпа. На Ренесанс Вектор.
Очите на Рахил се разшириха почти комично:
— Ренесанс ли? Значи сме в Мрежата? Тя се огледа в пълно недоумение.
— Рахил, кое е последното нещо, което си спомняш? — попита д-р Сингх. Младата жена погледна лекарката, без да разбира.
— Последното нещо, което си спомням, е, че отивах да спя при Мелио след…
Тя погледна родителите си и докосна бузите си с връхчетата на пръстите си.
— А Мелио и другите? Да не би…
— Всички членове на експедицията се чувстват отлично — успокои я д-р Сингх. — С тебе стана една малка злополука. Оттогава минаха седемнадесет седмици. Ти си отново в Мрежата. Няма нищо опасно. Всички твои приятели са добре.
— Седемнадесет седмици…
Избледнелият загар на Рахил не можеше да скрие колко много е пребледняла. Сол я хвана за ръката:
— Как си, моето момиче?
Натискът, с който му отвърнаха пръстите й, бе толкова слаб, че го заболя сърцето.
— Не знам, татко — успя да отговори тя. — Уморена съм. Вие ми се свят. Объркана съм.
Сара седна на леглото и я прегърна.
— Всичко е наред, миличка. Всичко ще бъде наред. Мелио влезе в стаята. Той беше небръснат и с коса, която се бе разрешила, докато бе дрямал отвън във фоайето.
— Рахил! — извика той.
Рахил погледна към него иззад сигурното укритие на майчината прегръдка.
— Здравей — каза тя почти плахо. — Върнах се.
Сол винаги бе смятал — и продължаваше да смята, — че всъщност медицината не се е променила много от времето на пиявиците и компресите. Според него нямаше голяма полза от това, че сега докторите въртяха жертвите си в центрофуги, преустройваха магнитното поле на тялото им, бомбардираха ги със звукови вълни, бърникаха из клетките им, за да установят наследствеността, понеже накрая се оказваше, че не разбират случая, но не го признават открито и не поемат отговорност. Единствената промяна беше, че сметките бяха станали по-тлъсти.
Сол дремеше на стола, когато го събуди гласът на Рахил.
— Татко?
Той се понамести, посегна към ръката й и каза:
— Тук съм, моето момиче.
— Къде съм, татко? Какво се е случило?
— Ти си в една болница на Ренесанс Вектор, миличка. На Хиперион стана злополука. Сега си добре, като се изключи това, че паметта ти е малко засегната. Рахил се вкопчи в ръката му.
— Болница? В Мрежата? Как съм попаднала тук? От колко време съм тук?
— От около пет седмици — прошепна Сол. — Кое е последното нещо, което си спомняш, Рахил?
Тя се облегна на възглавниците и като докосна челото си, усети, че към него са прикрепени малки сензори.
— Мелио и аз бяхме на заседанието. Обсъждахме с колегите как да внесем оборудването в Сфинкса. О Татко! Не съм ти казала за Мелио… той е…
— Да — каза Сол и подаде на Рахил инфотерма й. — Чуй този запис, моето момиче.
И излезе от стаята, а Рахил натисна копчето и когато чу собствения си глас, примигна от учудване.
— Здравей, Рахил, ти току-що се събуждаш. Ти объркана. Ти не знаеш как си попаднала тук. И така момиче, с тебе е станало нещо. Изслушай ме!
Правя този запис на десетия ден от десетия месец, година 457 след Хеджира, или 2739 по старото летоброене. Да, знам, че последното нещо, което помниш, е от преди половин стандартна година. Слушай.
Нещо се е случило в Сфинкса. Ти си била заварена там от времеви прилив. Това те е променило. Колкото и тъпо да звучи, ти остаряваш в обратна посока. С всяка минута тялото ти става все по-младо, макар че в момента това не е най-важното, Когато спиш… когато ние спим… ти забравяш. Губиш от паметта си още един ден преди злополуката и всичко, което се е случило по-нататък. Не ме питай защо. Лекарите и експертите не знаят. Ако искаш аналогия, спомни си за компютърния вирус… онзи от едно време… който изяжда данните в заразения инфотерм… в посока назад от сегашния момент, след последното вкарване на информация.
Не се знае и защо загубата на паметта настъпва именно когато спиш. Опитаха се да те държат будна с допинг, но след тридесетина часа силите ти отслабват и вирусът пак си свършва работата. Това е ад.
Знаеш ли какво? Това, че ти говоря за самата тебе така, сякаш аз съм някоя друга, е нещо като терапия. В момента аз лежа тук и чакам да дойдат да ме вземат за изследванията; зная, че когато ме върнат, ще заспя… зная, че пак ще забравя всичко… и от страх ми щръква лайното.
Добре, стига. Сега натисни ключа на дисплея и за няколко минути инфотермът ще ти изпее всичко, което е станало след злополуката. А… мама и татко са тук и двамата знаят за Мелио. Обаче аз вече не зная толкова, колкото по-рано. Кога за първи път правихме любов с него, а? На втория месец на Хиперион? Тогава са ни останали само няколко седмици, Рахил, и после ще бъдем само познати. Радвай се на спомените, докато още можеш, момиче!
Това е Рахил от вчера. Край на записа! Сол влезе и завари дъщеря си да седи в леглото, все още стиснала силно инфотерма. Лицето й беше бледо и изплашено.
— Татко…
Той седна до нея и я остави да се наплаче… за двадесети пореден ден без прекъсване.
Осем стандартни седмици след пристигането на Рахил на Ренесанс Сол и Сара помахаха с ръка за сбогом на Рахил и Мелио от централния телепортатор на Да Винчи и заминаха за родния Бърнард.
— Мисля, че тя не бива да напуска болницата — прошепна Сара, когато двамата се качиха на вечерната совалка за Крофорд. Под тях беше континентът, целият разчертан на правилни участъци, покрити с избуяли жита.
— Майко — рече Сол и докосна коляното й, — докторите биха я задържали там завинаги. Но те го правят вече само от любопитство. Опитаха всичко, което им бе по силите, за да й помогнат, но нищо не се получи… А тя трябва да изживее живота си.
— Но защо да замине с… с него? — попита Сара. — Тя едва го познава.
Сол въздъхна и се облегна назад върху възглавничките на седалката.
— След две седмици тя изобщо няма да си спомня за него — каза той, — или поне за нея той няма да бъде това, което е сега. Постави се на нейно място, майко. Да се бориш всеки ден за ориентир в един полудял свят. Тя е на двадесет и пет години и е влюбена. Остави я да бъде щастлива.
Сара обърна лице към прозореца и двамата мълчаливо се загледаха в слънцето, което висеше в притъмняващата вечер като червен балон, завързан с въже.
Когато Рахил се обади, Сол вече започваше втория семестър. Тя изпрати едностранно послание от Свободен дом по вектора и образът й увисна в средата на старата холографска кабина като семейно
