Дан Симънс
Падането на Хиперион
На Джон Кийтс,
който вписа името си
във Вечността
„Възможно ли е Бог да играе истинска игра със собственото си творение? Възможно ли е който и да е творец, дори и някой с ограничени възможности, да играе истинска игра със собственото си творение?“
„…Възможно ли е да няма по-висши същества, развеселявани от всяка привлекателна, макар и инстинктивна позиция, която заема умът ми, докато се забавлява с бързината на Невестулката или с плахостта на Елена? Въпреки че безредиците по улиците трябва да бъдат порицавани, изразходваната в тях енергия е добра… За по-висшето същество нашите разсъждения могат да имат същото значение — макар и погрешни, те могат да са добри — и именно в това се състои поезията…“
„Въображението може да се сравни със съня на Адам — той се събужда и открива, че е истина.“
ЧАСТ ПЪРВА
1.
В деня, в който армадата тръгна на война, в — както ни се струваше — последния ден от живота, аз бях поканен на тържество. Тази вечер навсякъде имаше тържества, на повече от сто и петдесет свята в Мрежата, но това беше единственото, което имаше значение.
Разписах потвърждение на поканата чрез инфосферата, уверих се, че най-хубавото ми официално сако е чисто, изкъпах се и се обръснах, облякох се с педантично внимание и използвах еднократния диск в чипа с поканата, за да се телепортирам на Тау Сети Сентър в определеното време.
В това полукълбо на ТС2 беше привечер и бледа, дълбока светлина осветяваше хълмовете и долините в Еленовия парк, сивите кули на Административния комплекс далеч на юг, плачещите върби и лъчистите папрати, които растяха по бреговете на р. Тетида1 и белите колонади на самия Правителствен дом. Пристигаха хиляди гости, но хората от сигурността посрещаха всеки един, проверяваха моделите на ДНК в кодовете на поканите и с елегантен жест с ръка ни насочваха към бара и бюфета.
— Г. Джоузеф Севърн? — любезно потвърди гидът.
— Да — излъгах аз. Сега това беше името, но не и самоличността ми.
— Президент Гладстоун все още иска да ви види по-късно вечерта. Ще ви известят, когато се освободи за срещата.
— Много добре.
— Ако искате нещо за освежаване или развлечение, което не е изложено, просто кажете на глас желанието си и наземните монитори ще се погрижат да го изпълнят.
Кимнах, усмихнах се и оставих гида зад себе си. Преди да направя и десетина крачки, той вече се бе обърнал към следващите гости, изплували от терминалната платформа.
От позицията си на един нисък хълм виждах няколко хиляди гости да се разхождат из няколко хиляди акра добре поддържани ливади и сред подрязаните в различни форми дървета. Над ивицата трева, където стоях, вече скрита в сянката на редицата дървета по реката, се намираха официалните градини, а зад тях се издигаше внушителната грамада на Правителствения дом. В далечния вътрешен двор свиреше оркестър и скрити високоговорители разнасяха музиката до най-отдалечените краища на Еленовия парк. От телепортала високо горе се извиваше постоянен поток ЕМПС-та. В продължение на няколко секунди наблюдавах как облечените в ярки дрехи пътници слизат на платформата до пешеходния терминал. Останах замаян от разнообразието на въздушни коли — привечерната светлина се отразяваше не само в броните на стандартните Викен, Алц и Суматсо, но и в палубите на левитационни ладии в стил рококо и в металните корпуси на антични плъзгачи, древни дори когато все още съществуваше Старата Земя.
Разхождах се по дългия, полегат склон на р. Тетида, покрай пристанището, където разтоварваше пътниците си невероятно разнообразие от плавателни съдове. Тетида беше единствената река, която минаваше през цялата Мрежа — тя течеше през постоянните си телепортали на повече от двеста свята и луни, а хората, които живееха по бреговете й, бяха сред най-заможните в Хегемонията. Виждаха се най- различни плавателни съдове: назъбени крайцери, покрити с брезент гемии и петоредни ладии, много от които показваха признаци, че са съоръжени с летателни устройства; сложни ваканционни лодки, очевидно снабдени със свои собствени телепортатори; малки, плаващи острови, внесени от океаните на Мауи- Обетована; спортни дохеджирски2 скутери и подводници; различни ръчно резбовани ЕМПС-та от Ренесанс Вектор и няколко модерни всъдеходни яхти, чиито очертания се скриваха от отразяващата светлината овоидна повърхност на монолитни задържащи полета.
Гостите, които се появяваха от тези съдове, бяха не по-малко пищни и внушителни от машините си: от лични стилове, съчетани от дохеджирско консервативно облекло, върху тела, очевидно никога недокосвани от пулсенови процедури, до висшата мода на седмицата от ТС2, върху фигури, изваяни от най-прочутите АРНисти в Мрежата. След това продължих напред и спрях до ниска маса, достатъчно дълга, за да препълни чинията ми с ростбиф, салата, филе от небесна сепия, къри от Парвати и пресен хляб.
Когато си намерих място до градините, слабата привечерна светлина се беше превърнала в сумрак и звездите бяха започнали да изгряват. Светлините от съседния град и Административния комплекс бяха затъмнени заради прегледа на армадата и нощното небе на Тау Сети Сентър беше по-ясно, отколкото в продължение на векове наред.
Някаква жена до мен ме погледна и се усмихна.
— Сигурна съм, че сме се срещали преди. Усмихнах се в отговор, уверен, че не е така. Тя бе много привлекателна, навярно два пъти по-възрастна от мен — към края на петдесетте си години, по стандарта, но изглеждаше по-млада от моите двайсет и шест, благодарение на парите и Пулсен. Кожата й беше толкова бяла, че сякаш бе почти прозрачна. Косата й беше оформена във вдигната плитка. Гърдите й, по-скоро разголени, отколкото скрити от тънката рокля, бяха безупречни. Очите й бяха жестоки.
— Може и да сме се срещали — отвърнах аз, — макар че не е много вероятно. Казвам се Джоузеф Севърн.
— Разбира се — рече тя. — Вие сте художник! Не бях художник. Бях… бил съм… поет. Но личността Севърн, която обитавах след смъртта и раждането на истинската ми личност, преди година твърдеше, че съм художник. Така беше според файла ми във Всеобема.
— Спомних си — засмя се дамата. Лъжеше. Беше използвала скъпите си инфотермни импланти, за да влезе в инфосферата.
Аз нямах нужда от достъп… тромава, излишна дума, която презирах, въпреки древността й. Мислено затворих очи и вече бях е инфосферата — плъзнах се покрай повърхностните бариери на Всеобема, мушнах се под вълните от данни и проследих светещата нишка на траекторията на нейния достъп далеч в мрачните
