притискам детето до гърдите си и допирам влажната му главичка до бузата си.
Шрайка се обръща изненадан. Протяга четирите си ръце, отваря шиповете си и впива в мен червените си очи. Но създанието е прекалено близо до самия портал. Без да се движи, то се отдалечава в бурния устрем на темпоралния поток. Приличащите на ескаватори челюсти на нещото са отворени, стоманените му зъби скърцат, но то вече е изчезнало, превърнало се е в малка точка в далечината. В нещо още по- малко.
Обръщам се към входа, но той е прекалено далеч. Пресъхващата енергия на ерга може да ме отведе там, да ме извлече срещу течението, но не и с Рахил. Пренасянето на друго живо същество толкова далече срещу такава огромна сила е повече, отколкото мога да си представя, че бих успял да постигна, дори с помощта на ерга.
Бебето плаче и аз лекичко го полюшвам, шепнейки глупости в топлото му ушенце.
Щом не можем да се върнем обратно, нито да продължим напред, просто ще почакаме за миг тук. Навярно някой ще мине.
Очите на Мартин Силенъс се разшириха и Брон Ламиа бързо се обърна, за да види как Шрайка се носи във въздуха над и зад нея.
— Мили Боже — благоговейно прошепна Брон. В двореца на Шрайка редовете от спящи човешки тела се отдалечаваха в мрака и далечината, всички, освен Мартин Силенъс, все още свързани с тръненото дърво, с механичния АИ и Бог знае още с какво чрез пулсиращите пъпни върви.
Сякаш за да покаже властта си тук, Шрайка престана да се изкачва, разпери ръце и полетя три метра нагоре, докато не увисна във въздуха на пет метра от камъка, където Брон се бе привела до Мартин Силенъс.
— Направи нещо — прошепна Силенъс. Поетът вече не беше свързан с невралния шунт, но все още бе прекалено слаб, за да държи главата си изправена.
— Някаква идея? — попита Брон. Дръзкият въпрос беше донякъде отслабен от трепета в гласа й.
— Вярвай — рече един глас под тях и Брон погледна към пода.
Младата жена, в която Брон разпозна Монита от гробницата на Касад, стоеше далече под тях.
— Помощ! — извика Брон.
— Вярвай — повтори Монита и изчезна. Шрайка не помръдна. Той свали ръце и пристъпи напред, сякаш вървеше по твърда почва, а не във въздуха.
— По дяволите — прошепна Брон.
— Подобно — със стържещ глас промълви Мартин Силенъс. — Навън от тигана, обратно в шибания огън.
— Млъквай — каза Брон. После продължи, сакаш на самата себе си: — Да вярвам в какво? В кого?
— Вярвай, че шибаният Шрайк ще ни убие или ще ни закачи и двамата на шибаното дърво — задъхано изрече Силенъс. Той успя да се помръдне достатъчно, за да сграбчи ръката на Брон. — По-добре мъртъв, отколкото пак на дървото, Брон.
Жената леко докосна дланта му и се изправи, заставайки срещу Шрайка през петте метра от въздух.
Да вярвам? Брон протегна крак, опипа празнотата, затвори очи за миг и ги отвори, когато кракът й като че ли докосна стабилно стъпало. Тя погледна.
Под крака й нямаше нищо, освен въздух.
Да вярвам? Брон прехвърли тежестта си върху предния си крак и стъпи навън, като се олюлява за миг, преди да свали и другия.
Стояха и се гледаха с Шрайка на десет метра над каменния под. Създанието сякаш й се ухили, когато разпери ръце. Черупката му мътно блестеше на бледата светлина. Червените му очи бяха много ярки.
Да вярвам? Като усещаше как адреналинът й се покачва, Брон пристъпи напред по невидимите стъпала, набирайки височина, докато се хвърляше в прегръдката на Шрайка.
Почувства как шиповете на пръстите му прорязват плата и кожата, когато нещото започна да я притегля към себе си, към извитото острие, стърчащо от металните му гърди, към отворените си челюсти и редици от стоманени зъби. Но докато все още се крепеше здраво във въздуха, Брон се наведе напред и постави непокътнатата си длан върху гърдите на Шрайка, долови студенината на черупката, но също и прилив на топлина, когато от нея бликна енергия, от извън и през нея.
Остриетата престанаха да режат, преди да успеят да проникнат през нещо друго, освен през кожата й. Шрайка замръзна, сякаш потокът от темпорална енергия ги бе обкръжил и ги бе превърнал в кехлибарена бучка.
Брон положи дланта си върху широката гръд на нещото и го бутна.
Шрайка съвсем замръзна на място, стана крехък, а металният блясък избледня, заместен от прозрачното искрене на кристал, от яркото отражение на стъкло.
Брон стоеше във въздуха, прегърната от триметровата стъклена скулптура на Шрайка. В гърдите му, там, където можеше да е сърцето му, нещо, което приличаше на голяма, черна нощна пеперуда пляскаше и биеше с покритите си със сажди криле в стъклото.
Брон пое въздух и отново го бутна. Шрайка се плъзна назад по невидимата повърхност, която споделяха, олюля се и падна. Тя се измъкна изпод обгърналите я ръце, като чуваше и чувстваше как якето й се разкъсва, когато все още острите пръсти се вкопчиха в плата и го раздраха, а после самата тя се олюляваше, размахала здравата си ръка, за да запази равновесие. Стъкленият Шрайк се преметна един и половина пъти във въздуха, удари се в пода и се пръсна на хиляди остри отломки.
Брон се завъртя, падна на колене върху невидимата пътека и запълзя назад към Мартин Силенъс.
През последния половин метър увереността я напусна, невидимата платформа просто престана да съществува и тя тежко падна, изкълчвайки глезена си, когато се удари в ръба на каменната редица и успя да се спаси от падане долу, само като сграбчи коляното на Силенъс.
Като проклинате от болките в рамото, счупената китка и изкълчения глезен, в разкъсаните си длани и колене, Брон се издърпа в безопасност до него.
— Очевидно са станали разни шибани странни неща, откакто ви напуснах — дрезгаво каза Мартин Силенъс. — Можем ли да тръгнем сега или възнамеряваш да вървиш и по вода за бис?
— Млъквай — разтреперано рече Брон. Двете срички прозвучаха почти нежно.
Тя се отпусна за малко, а после откри, че най-лесният начин да смъкне все още слабия поет по стълбището и да го измъкне по покрития със счупени стъкла под на двореца на Шрайка, е да го носи като пожарникар. Вече бяха стигнали до входа, когато той безцеремонно я потупа по гърба и попита:
— Ами крал Били и другите?
— По-късно — задъхано отвърна Брон и излезе в зазоряващата се утрин.
Беше изминала с накуцване две трети от долината с преметнатия през рамото й Силенъс, когато поетът, много приличащ на отпуснат вързоп с пране, попита:
— Брон, още ли си бременна?
— Да — отвърна тя, молейки се това все още да е вярнно след усилията през деня.
— Искаш ли аз да те нося?
— Млъквай — каза тя и продължи по пътеката покрай Нефритената гробница.
— Виж — рече Мартин Силенъс и се изви, за да й посочи нещо, макар да висеше почти надолу с главата през рамото й.
На проблясващата светлина на утрото, Брон видя, че абаносовият кораб на консула е кацнал на възвишението при входа на долината. Но поетът не сочеше към него.
Сол Уайнтрауб стоеше, очертал се на фона на сияещия вход на Сфинкса. Ръцете му бяха вдигнати.
Нещо или някой изплуваше от сиянието.
Сол пръв я видя. Фигура, носеща се сред пороя от светлина и течно време, който бликаше от Сфинкса. Жена, видя той, когато фигурата се очерта на фона на блестящия портал. Жена, носеща нещо.
Жена, носеща бебе.
Появи се дъщеря му Рахил — Рахил, каквато я беше видял за последен път като здрава, млада жена, която заминаваше да работи върху доктората си, посветен на някакъв свят, наречен Хиперион, Рахил в средата на двайсетте си години, сега дори навярно мъничко по-възрастна, — но несъмнено Рахил, Рахил с
