меднокестенявата си коса, все още къса и падаща през челото й, с поруменели бузи както винаги при някакъв новообзел я ентусиазъм, с нежна усмивка, сега почти потрепваща, а очите й — онези огромни зелени очи с едва видими кафяви точици — онези очи бяха впити в Сол.
Рахил носеше Рахил. Бебето се изви с лице към рамото на младата жена, стискаше и отваряше ръчичките си, опитвайки се да реши дали отново да започне да плаче, или не.
Сол стоеше зашеметен. Опита да каже нещо, не успя и отново опита.
— Рахил.
— Татко — отвърна младата жена, пристъпи напред и прегърна учения със свободната си ръка, докато леко се обръщаше, за да не позволи бебето да бъде смачкано помежду им.
Сол целуна порасналата си дъщеря, прегърна я, вдъхна чистия аромат на косите й, почувства твърдата й реалност и после взе бебето до собствената си шия и рамо, усети как новороденото потръпва, докато поемаше дъх, за да заплаче. Рахил, която бе донесъл на Хиперион, беше на сигурно място в ръцете му, а мъничкото й, червено личице се набръчкваше, когато се опитваше да фокусира безцелно блуждаещия си поглед върху лицето на баща си. Сол погали с длан малката й главичка и я притисна по-близо, вгледан за миг в това мъничко лице, преди да се обърне към младата жена.
— Тя…?
— Тя расте нормално — отвърна дъщеря му. Носеше някаква наполовина рокля, наполовина роба, ушита от мека кафява материя. Сол поклати глава, погледна я, видя, че се усмихва и забеляза същата мъничка трапчинка отдясно под устата й, която имаше и бебето в ръцете му.
Той отново поклати глава.
— Как… как е възможно?
— Не е за много дълго — каза Рахил.
Сол се наведе напред и отново целуна страната на порасналата си дъщеря. Разбра, че плаче, но не искаше да освободи нито едната си ръка, за да избърше сълзите. Неговата пораснала Рахил го направи вместо него, като нежно докосна бузата му с обратното на дланта си.
Под тях по стъпалата се чу шум и Сол погледна през рамо, за да види застанали тримата мъже от кораба, със зачервени от тичане лица и Брон Ламиа, която помагаше на поета Силенъс да седне върху каменната плоча на парапета.
Консулът и Тео Лейн погледнаха към тях.
— Рахил… — прошепна с насълзени очи Мелио Арундес.
— Рахил? — каза Мартин Силенъс, намръщи се и погледна към Брон Ламиа.
Брон гледаше с полуотворена уста.
— Монита — посочи към жената тя, а после свали ръката си, когато разбра, че я е вдигнала. — Ти си Монита. Монита… на Касад.
Рахил кимна и усмивката й изчезна.
— Имам тук само минута-две — рече тя. — И много неща, които да ви кажа.
— Не — каза Сол и хвана ръката на порасналата си дъщеря, — трябва да останеш. Искам да останеш с мен. Рахил отново се усмихна.
— Аз ще остана с теб, татко — тихо го успокои тя и вдигна другата си ръка, за да докосне главичката на бебето. — Но само едната от нас може… а тя повече се нуждае от теб. — Рахил се обърна към групата под тях. — Слушайте, моля ви, слушайте всички.
Докато слънцето се издигаше и докосваше разрушените сгради на Града на поетите, кораба на консула, скалите на запад и още по-високите Гробници на времето с лъчите си, Рахил им разказа късата си и мъчителна история за това как е била избрана да бъде отгледана в бъдеще, където бушуваше последната война между създадения от Техноцентъра АИ и човешкия дух. Било, каза тя, бъдеще на ужасяващи и чудесни мистерии, в което човечеството се бе разпространило из тази галактика и бе започнало да пътешества навсякъде.
— В други галактики ли? — попита Тео Лейн.
— В други вселени — усмихна се Рахил.
— Полковник Касад те познаваше като Монита — подхвърли Мартин Силенъс.
— Ще ме познава като Монита — с помръкнали очи го поправи Рахил. — Видях смъртта му и придружавах гробницата му до края. Зная, че част от мисията ми е да срещна този легендарен воин и да го отведа към последната битка. В действителност, още не съм го срещнала. — Тя погледна към долината и Кристалния монолит. — Монита — унесено рече жената. — На латински това означава „предупредителката“. Подходящо. Ще го оставя сам да избере как да ме нарича: Монита или Мнемозина — „памет“.
Сол не беше пуснал ръката на дъщеря си. Не го направи и сега.
— Ти пътуваш назад във времето с Гробниците? Защо? Как?
Рахил вдигна глава и отразената светлина от далечните скали оцвети лицето й с топлота.
— Такава е ролята ми, татко. Моят дълг. Дадоха ми средства да контролирам Шрайка. И единствено аз бях… подготвена.
Сол вдигна бебето по-високо. Сепнато от съня си, то изпусна мехурче слюнка, обърна лице към топлата шия на баща си и сви малките си юмручета до ризата му.
— Подготвена за какво? — попита Сол. — Имаш предвид болестта на Мерлин ли?
— Да — отвърна Рахил. Сол поклати глава.
— Но ти не беше отгледана в някакъв тайнствен свят от бъдещето. Ти израсна в университетския град Крофорд, на улица „Фертиг“, на света на Бърнард и твоята… — Той замълча.
Рахил кимна.
— Тя ще порасне… там. Татко, съжалявам, трябва да вървя. — Тя освободи ръката си, слезе по стълбите и леко докосна страната на Мелио Арундес. — Съжалявам за болката от спомена — нежно каза Рахил на сепнатия археолог. — За мен това беше буквално друг свят.
Арундес премига и задържа ръката й до бузата си още за миг.
— Женен ли си? — тихо попита Рахил. — Имаш ли деца? Арундес кимна, помръдна другата си ръка, сякаш за да извади снимките на жена си и порасналите си деца от джоба, а после спря и отново кимна.
Рахил се усмихна, бързо го целуна по бузата и се върна нагоре по стъпалата. Небето бе оцветено от изгрева, но вратата на Сфинкса все още беше по-ярка.
— Татко — каза тя. — Обичам те.
Сол се опита да каже нещо, прочисти гърлото си.
— Как… как да дойда при теб… там горе?
Рахил посочи към отворената врата на Сфинкса.
— За някои това ще е портал към времето, за което ви казах. Но, татко… — Тя се поколеба. — Това ще означава да ме отгледаш наново. Това означава да изстрадаш детството ми за трети път. Никой родител не трябва да бъде каран да прави това.
Сол успя да се усмихне.
— Никой родител не би отказал това, Рахил. — Той прехвърли спящото бебе в другата си ръка и отново поклати глава. — Ще дойде ли време, когато… вие двете…?
— Ще съществуваме заедно ли? — усмихна се Рахил. — Не. Сега аз тръгвам по другия път. Не можеш да си представиш какви трудности имах с Бюрото по парадоксите, за да успея да получа одобрение дори за тази единствена среща.
— Бюрото по парадоксите ли? — попита Сол. Рахил си пое дъх. Тя беше отстъпвала назад, докато само връхчетата на пръстите й останаха да докосват тези на баща й, и двамата протегнали ръце.
— Трябва да вървя, татко.
— Ще бъда… — Той погледна към бебето. — Ще бъдем ли сами… там горе?
Рахил се засмя и звукът беше толкова познат, че се стегна около сърцето на Сол като топла длан.
— О, не — отвърна тя, — не сами. Там има чудесни хора. Чудесни неща, които могат да се научат или извършат. Чудесни места, които могат да се видят… — Рахил се огледа. — Места, които още не сме си представяли и в най-безумните си сънища. Не, татко, няма да бъдеш сам. И аз ще съм там, с цялата си юношеска несръчност п младежка напереност. — Тя отстъпи назад и пръстите й се изплъзнаха от ръката на Сол.
— Почакай известно време, преди да преминеш през портала, татко — извика тя и отстъпи назад в
