жалките останки на повърхността на самия свят и в това, което остава от флотата, на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, изсъхват като локви на слънце, но Гробниците на времето проблясват през метасферата като фарове в сгъстяващия се мрак. Ако телепортаторните връзки бяха черни въртопи, то Гробниците на времето сияят като бели дупки, пръскащи ослепителна светлина.
Приближавам се към тях. Засега, като Този, Който Идва Преди, всичко, което съм постигнал, е да се появявам в чужди сънища. Време е да свърша нещо.
Сол чакаше. Бяха изтекли часове, откакто бе дал единственото си дете на Шрайка. Бяха изтекли дни, откакто не беше ял или спал. Около него бурята бе вилняла и отминала, Гробниците бяха блестели и тътнали като ядрени реактори, а приливите на времето го бяха шибали със силата на цунами. Но Сол се бе вкопчил в каменните стъпала на Сфинкса и бе чакал през цялото време. Чакаше и сега.
Почти в безсъзнание, атакуван от пристъпите на изтощение и страх за дъщеря си, Сол откри, че умът му на учен работи бързо.
През по-голямата част от живота и кариерата си Сол Уайнтрауб — историк, класик и философ — се бе занима. вал с етиката на човешкото религиозно поведение. Религия и етика не винаги бяха — или дори често не бяха — съвместими. Изискванията на религиозния абсолютизъм или фундаментализъм, или яростен релативизъм често отразяваха най-лошите аспекти на синхронната култура или предразсъдъци, вместо да представляват система, в която да могат да живеят и човек, и Бог с усещане за истинска справедливост. Най-известната книга на Сол — озаглавена „Дилемата на Авраам“, когато накрая излезе на масовия пазар в тираж, за който не бе и сънувал, докато пишеше томове за академичните издателства — беше написана; когато Рахил умираше от болестта на Мерлин, и се занимаваше, очевидно в достатъчна степен, с тежкия избор на Авраам да се покори или да не се покори на директната заповед на Господ да пожертва сина си.
Сол беше писал, че примитивните времена са изисквали примитивно покорство, че по-късните поколения са се развили до точката, в която родителите са предлагали себе си за жертва — както през мрачните нощи на кладите, с които изобилстваше историята на Старата Земя — и че днешните поколения трябва да отхвърлят каквато и да е заповед за жертвоприношение. Сол беше писал, че каквато и форма да има сега Бог в човешкото съзнание — било като чиста изява на подсъзнанието във всичките му реваншистки потребности или като по-съзнателен опит за философско и етично развитие — човечеството вече не може да се съгласява да предлага жертвоприношения в Божие име. Жертвоприношението и съгласието за жертвоприношение бяха написали човешката история с кръв.
И все пак преди часове, преди много, много часове, Сол Уайнтрауб беше дал единственото си дете на едно създание на смъртта.
В продължение на години гласът в сънищата му бе заповядвал да постъпи така. В продължение на години Сол беше отказвал. Накрая се бе съгласил, едва когато времето беше изтекло, когато бяха изгубени всички други надежди и когато бе разбрал, че гласът в неговите и в сънищата на Сара през всичките тези години не е бил Божият глас, нито пък на някоя тъмна сила, съюзник на Шрайка.
Това бе гласът на тяхната дъщеря.
С внезапна яснота, която излизаше извън непосредствения кръг на болката и скръбта му, Сол Уайнтрауб изведнъж отлично разбра защо Авраам се бе съгласил да пожертва Исаак, своя син, когато Господ му бе заповядал да го стори.
Това не беше покорство.
Това дори не означаваше, че поставя любовта към Бога над любовта към сина си.
Авраам беше изпитвал Господ.
Отказвайки жертвата в последния миг, спирайки ножа, Бог беше заслужил правото — в Авраамовите очи и в тези на рожбата му — да стане Господ на Авраам.
Сол потръпна при мисълта как без да се поставя в положението на Авраам, без да повтаря готовността му да пожертва момчето, би могъл да изкове онази връзка между по-голямата сила и човечеството. Авраам е трябвало да знае в сърцето си, че би убил сина си. Божеството, каквато и форма да е приемело тогава, е трябвало да знае решеността на Авраам, да почувства мъката и ангажираността да унищожи онова, което за него е било най-ценното нещо във вселената.
Авраам е отишъл не да извърши жертвоприношение, а да разбере веднъж завинаги дали този Бог заслужава да му вярва и да му се подчинява. Това е била единствената възможна проверка.
Защо тогава, помисли си Сол, вкопчен в каменното стълбище, когато Сфинкса като че ли се издигаше и падаше в бурните морета от време, защо тази проверка трябва да се повтаря? Какво ужасно ново откровение крие тя за човечеството?
Тогава Сол разбра — от малкото, което му беше казала Брон, от споделените истории на поклонничеството, от собствените си лични открития през последните няколко седмици, — че усилието на този механичен Абсолютен Интелект, каквото и, по дяволите, да представляваше, да накара липсващото от човешкото Божество Състрадание да излезе от убежището си, беше напразно. Ученият вече не виждаше тръненото дърво на върха на скалите, металните му клони и страдащите хора, но сега ясно разбираше, че то е такава органична машина като Шрайка — устройство за излъчване на страдание из цялата вселена, така че изчезналата част от човешкия Бог да бъде принудена да реагира, да се покаже сама.
Ако Бог се развиваше, а Сол беше сигурен, че трябва да е така, това развитие бе насочено към състрадание — по-скоро към споделено усещане за страдание, отколкото към мощ или господство. Но отвратителното дърво, което бяха зърнали поклонниците — на което бе жертва бедният Мартин Силенъс — не беше начинът да се предизвика липсващата сила.
Сега Сол разбираше, че механичният бог, каквато и да беше формата му, бе достатъчно проницателен, за да види, че състраданието е реакция към болката на други, но същият АИ беше прекалено глупав да осъзнае, че състраданието — и от гледна точка на човека, и на човешкия АИ — беше нещо много повече от това. Състраданието и любовта бяха неотделими и необясними. Механичният АИ никога нямаше да го разбере — дори не и само дотолкова, че да го използва като примамка за онази част от човешкия АИ, която се беше уморила от войната в далечното бъдеще.
Любовта, това най-банално нещо, този най-изтъркан религиозен мотив, имаше повече мощ — сега Сол го знаеше — от ядрената сила, електромагнетизма или гравитацията. Любовта бе тези други сили, разбираше Сол. Празнотата, Която Обвързва, субквантовата невъзможност, която пренасяше информация от фотон на фотон, не беше нищо повече или по-малко от любов.
Но би ли могла любовта — простата, банална любов — да обясни така наречения антропичен принцип, над който учените колективно бяха клатили глави в продължение на повече от седем века — онзи почти безкраен низ от съвпадения, довели до появата на вселена, имаща правилния брой измерения, правилните стойности на електрони, точните закони за гравитация, необходимата възраст на звездите, съответните предбиологични условия за създаване на съвършените вируси, превърнали се в необходимите ДНК — накратко, поредица от съвпадения, така абсурдни в прецизността и точността си, че противоречаха на логиката, противоречаха на разбирането и дори на религиозното тълкувание. Любов?
В продължение на седем столетия съществуването на Теориите за Великата унификация, свръхопънатата постквантова физика и предоставеното от Техноцентъра обяснение на вселената като самостоятелна и безкрайна, без ексцентричностите на Големия взрив или съответните им крайни точки, беше елиминирало в огромна степен каквато и да била роля на Бог — примитивно антропоморфен или сложно пост-Айнщайнов — дори като страж на законите отпреди Сътворението. Модерната вселена, доколкото бяха стигнали в разбирането й човекът и машината, не се нуждаеше от Творец; всъщност, не допускаше Творец. Законите й позволяваха твърде малко поправки и не допускаха основни преработки. Тя не беше започнала и нямаше да свърши. Беше извън циклите на разширяване и свиване, толкова постоянна и самоуправляваща се, колкото сезоните на Старата Земя. В нея нямаше място за любов.
Изглежда Авраам беше предложил да убие сина си, за да изпита един фантом.
Изглежда Сол бе пренесъл умиращата си дъщеря през стотици светлинни години и безброй препятствия в отговор на нищото.
Но сега, когато Сфи-нкса се мержелееше над него и първите лъчи на изгрева просветляваха небето на Хиперион, Сол разбираше, че бе отговорил на сила, много по-същностна и убедителна от ужаса на Шрайка или господството на болката. Ако беше прав — той не знаеше, но го чувстваше — тогава любовта бе
