себе си и всичко останало в радиус от шест хиляди клика. Уредите показваха резултатите от гравитационните приливи, лесно поправими на това разстояние, но опустошенията от все още водещата се битка между Хегемонията и прокудените по-близо до Хиперион бяха огромни.
— Добре — каза консулът и напливът от векторни съобщения се възобнови.
— Няма съмнение, нали? — попита Арундес.
— Никакво — отвърна консулът. — Хиперион отново е периферен свят. Само че този път няма Мрежа, на която да е Периферия.
— Не е за вярване — обади се Тео Лейн. Бившият генерал-губернатор седеше и пиеше скоч: единственият път, когато консулът виждаше помощника си да си позволява опиат. Тео си наля още четири пръста. — Мрежата… я няма. Изтрити са петстотин години експанзия. —
— Не са изтрити — възрази консулът. Той остави собствената си чаша, все още недопита, на масата. — Световете остават. Културите ще се развиват отделно, но все още разполагаме с хокинговия двигател. Единственото технологично постижение, което сме осъществили сами, а не сме взели от Техноцентъра.
Мелио Арундес се наведе напред, събрал длани като за молитва.
— Възможно ли е наистина Техноцентърът да е изчезнал? Да е унищожен?
Консулът се заслуша за миг в брътвежа от гласове, викове, апели, военни доклади и молби за помощ, носещ се от векторните, включени само на глас, ленти.
— Може би не унищожен — отвърна той, — а отрязан, откъснат.
Тео пресуши чашата си и внимателно я остави. Зелените му очи бяха спокойни и блестящи.
— Мислиш, че има… други мрежи за тях ли? Други телепортаторни системи? Резервни Техноцентрове? Консулът махна с ръка.
— Знаем, че са успели да създадат своя Абсолютен Интелект. Навярно този АИ е допуснал това… откъсване… на Техноцентъра. Навярно държи на линия някои от старите ИИ — с намален капацитет — по начина, по който те са планирали да държат в запас няколко милиарда души. Изведнъж векторният брътвеж спря, сякаш отрязан с нож.
— Кораб? — попита консула, подозирайки енергиен срив някъде в приемника.
— Всички векторни съобщения прекъснаха, повечето посред излъчването — отвърна корабът.
Консулът почувства как се разтуптява сърцето му, когато си помисли: „Устройството на жезъла на смъртта“. Но не, веднага разбра той, то не би могло да въздейства върху всички светове. Дори стотици такива устройства да се взривяха едновременно, щеше да мине време, докато корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и другите отдалечени източници на излъчване пратеха последните си съобщения. Но тогава какво?
— Изглежда съобщенията са били отрязани от смущения в трансмисионната среда — каза корабът. — Което, според текущата ми информация, е невъзможно.
Консулът се изправи. Смущения в трансмисионната среда ли? Векторната среда, доколкото разбираха от нея хората, беше хиперопъната Планк-безкрайна топография на самото пространство-време: това, което ИИ шифровано наричаха Празнотата, Която Обвързва. Не можеше да има смущения в тази среда.
Изведнъж корабът каза:
— Пристига векторно съобщение — източник на излъчване: отвсякъде; кодираща база: безкрайна; време на предаване: в момента.
Консулът отвори уста, за да заповяда на кораба да престане да сипе глупости, когато въздухът над холоямката се замъгли в нещо, което не беше нито образ, нито колона данни и един глас каза:
— НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ ЗЛОУПОТРЕБИ НА ТОЗИ КАНАЛ. ВИЕ СМУЩАВАТЕ ДРУГИ, КОИТО ГО ИЗПОЛЗВАТ ЗА СЕРИОЗНА ЦЕЛ. ДОСТЪПЪТ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН. КОГАТО РАЗБЕРЕТЕ ЗА КАКВО Е. СБОГОМ.
Тримата мъже седяха в мълчание, нарушавано единствено от успокоителното бръмчене на вентилаторите и безбройните шумове от движението на кораба. Накрая консулът каза:
— Кораб, моля, прати стандартно векторно събщение за време-местоположение, без да го шифрираш. Прибави „отговор на приемателни станции“.
Последва пауза от няколко секунди — невероятно дълго време за реагиране на компютър с мащаба на ИИ, какъвто беше корабът.
— Съжалявам, това е невъзможно — накрая каза той.
— Защо? — попита консулът.
— Векторните предавания вече не са… позволени. Хиперопънатата среда вече не е възприемчива към модулиране.
— И няма никакви векторни съобщения? — попита Тео и се втренчи в празното пространство над холоямката, сякаш някой беше изключил холофилм точно в най-вълнуващия момент.
Корабът отново направи пауза.
— За всички намерения и цели, г. Лейн — каза той, — вече не съществува векторно предаване.
— Иисусе Христе — промълви консулът. Той допи чашата си на една глътка и отиде до бара да си налее нова. — Това е старото китайско проклятие — промърмори.
Мелио Арундес вдигна очи.
— Какво е това?
Консулът изпи голяма глътка.
— Старото китайско проклятие — повтори той. — Да живееш в интересни времена.
Сякаш за да компенсира загубата на векторно предаване, корабът пусна вътрещносистемното радио и засечен теснолъчев брътвеж и излъчваше на живо изглед от синьобялото кълбо на Хиперион, който се въртеше и увеличаваше, докато забавяха скоростта си към него при гравитация 200.
45.
Избягвам от инфосферата на Мрежата точно преди бягството да престане да съществува като възможност.
Това е невероятно и странно смущаващо — видът на мегасферата, която се самопоглъща. Виждането на Брон Ламиа за мегасферата като органично същество, полужив организъм, повече напомнящ за екосистема, отколкото за град, беше по същество вярно. Сега, когато телепортаторните връзки престанаха да съществуват и светът в онези магистрали се свива и пада върху самия себе си, външната инфосфера едновременно се сгромолясва като горяща палатка, внезапно останала без колове и въжета, живата мегасфера се самоизяжда като някакъв обезумял от глад хищник — ръфа собствената си опашка, корем, вътрешности, предни лапи и сърце, — докато не останат само безмозъчните челюсти, хапещи празнотата.
Метасферата остава. Но е по-пустинна отвсякога.
Черни гори от неизвестно време и пространство.
Звуци в нощта.
Лъвове.
И тигри.
И мечки.
Когато Празнотата, Която Обвързва се сгърчва и праща единственото си, банално послание към човешката вселена, сякаш земетресение предизвиква вълни в здрава скала. Бързайки през изменящата се метасфера над Хиперион, аз трябва да се усмихна. Сякаш Бог-аналогът се е уморил от мравките, които драскат по палеца на крака Му.
Не виждам Бог — нито един от двамата — в метасферата. Не се и опитвам. Имам си достатъчно свои проблеми.
Черните въртопи на входовете на Мрежата и Техноцентъра вече не съществуват, изличени от пространството и времето като премахнати брадавици, изчезнали изцяло, като водовъртежи след отминаване на бурята.
Напъхал съм се тук, освен ако не искам да предизвикам метасферата.
А не искам. Не още.
Но това е мястото, където искам да бъда. Инфосферата в системата на Хиперион почти е изчезнала, а
