ръба на изчезването, се адаптира и издържа.
На Темпе имаше бунтове, смърт и възход на демагози.
На Марс щабът на Олимп остана за известно време във връзка с далечните си сили чрез векторни предавания. Именно щабът на Олимп потвърди, че „прииждащите вълни на прокудените“ навсякъде, с изключение на Хиперион, просто са спрели. Заловените кораби на Техноцентъра бяха празни и непрограмирани. Нашествието беше свършило.
На Метаксас имаше бунтове и отмъщения.
На Ком-Риад един самозван фундаменталистки шиитски аятолах напусна пустинята, събра сто хиляди привърженици и за часове унищожи сунитските автономни власти. Новото революционно правителство възстанови властта на моллите и върна часовника с две хиляди години назад. Хората буйстваха от радост.
На Армагаст, граничен свят, нещата вървяха така, както винаги, с изключение на смъртта на туристите, новите археолози и други вносни излишества. Армагаст беше лабиринтен свят. Лабиринтът там остана празен.
На Хеброн настъпи паника в международния център в Нови Йерусалим, но ционистките старейшини скоро възстановиха реда в града и света. Бяха разработени планове. Редките вносни продукти от първа необходимост бяха разпределени. Пустинята беше преобразена. Фермите се разширяваха. Засаждаха се дървета. Хората се оплакваха помежду си, благодаряха на Господ за избавлението и отиваха да си вършат работата.
На Божия горичка всички континенти все още горяха й небето беше покрито с дим. Скоро след като бе отминал последният „рояк“, десетки дърволети се издигнаха в облаците и бавно се качиха на ядрени шлепове, защитени от ергови задържащи полета. Шом напуснаха гравитационния кладенец, повечето от тях се насочиха навън в безброй посоки по галактическата плоскост на еклиптиката и започнаха дългото въртеливо издигане към квантовия скок. Векторни съобщения прескачаха от дърволетите към далечните, очакващи ги рояци. Новото засаждане беше започнало.
На Тау Сети Сентър, седалището на властта, богатството, бизнеса и правителството, гладните оцелели напуснаха опасните небостъргачи, безполезните градове и безпомощните орбитални жилища и се втурнаха да търсят кого да обвинят. Кого да накажат.
Не се наложи да търсят дълго.
Генерал Ван Цайдт беше в Правителствения дом, когато порталите изчезнаха и сега той командваше двестате морски пехотинци и шейсет и осемте души от службата за сигурност, оставени да охраняват комплекса. Бившият президент Мейна Гладстоун все още командваше шестимата преторианци, оставени й от Колчев, когато заедно с другите сенатори беше заминал с първия и последен евакуационен кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. На някои места тълпата бе намерила противокосмически ракети и копия и никой от оставащите в Правителствения дом три хиляди служители и бежанци нямаше да може да отиде никъде, докато обсадата не се вдигнеше или защитните полета не се разваляха.
Гладстоун стоеше на предния наблюдателен пост и гледаше сечта. Тълпата беше унищожила по- голямата част от Еленовия парк и официалните градини, преди последните огради на забранителните и задържащите полета да ги спрат. Сега в една от тези бариери се притискаха поне три милиона обезумели човешки същества и тълпата нарастваше с всяка следваща минута.
— Можете ли да дръпнете полетата с петдесет метра назад и да ги възстановите преди тълпата да е покрила земята? — попита генерала Гладстоун. Небето беше изпълнено с дим от горящите на запад градове. Хиляди мъже и жени бяха премазани в замъгленото петно на задържащото поле от навалицата зад тях, преди долните два метра от искрящата стена да се покажат, сякаш измазани с ягодов конфитюр. Други десетки хиляди се притискаха по-близо до вътрешната бариера, въпреки агонията на нерви и кости, която им причиняваше забранителното поле.
— Можем да го направим, г. президент — отвърна Ван Цайдт. — Но защо?
— Ще изляза да поговоря с тях. — Гласът на Гладстоун звучеше много уморено.
Морският пехотинец я погледна, сигурен, че си прави някаква лоша шега.
— Г. президент, след месец ще искат да изслушат вас… или когото и да било от нас… по радиото или по ХХВ. След година, а може би две, след възстановяването на реда и успешното разпределяне на запасите, могат да са готови да ви простят. Но ще мине цяло поколение, преди наистина да разберат какво направихте… че ги спасихте… че спасихте всички нас.
— Искам да разговарям с тях — настоя Мейна Гладстоун. — Имам да им дам нещо.
Ван Цайдт поклати глава и погледна към кръга от офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които бяха гледали навън към тълпата през амбразурите в бункера, и които сега гледаха към Гладстоун със също такова недоверие и ужас.
— Трябва да се консултирам с президент Колчев — каза генерал Ван Цайдт.
— Не — уморено възрази Мейна Гладстоун. — Той управлява империя, която вече не съществува. Аз все още управлявам света, който унищожих. — Тя кимна към преторианците си и те извадиха жезли на смъртта от оранжево-черните си раирани туники.
Никой от офицерите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, не помръдна.
— Мейна, следващият евакуационен кораб ще свърши работата — рече генерал Ван Цайдт. Гладстоун кимна, сякаш се бе разсеяла.
— Вътрешната градина, струва ми се. Тълпата ще загуби няколко мига. Изтеглянето на външните полета ще наруши равновесието им. — Тя се огледа, сякаш можеше да забрави нещо, а после протегна ръка към Ван Цайдт. — Сбогом, Марк. Благодаря ти. Моля те, погрижи се за хората ми.
Ван Цайдт стисна ръката й и я проследи как оправи шала си, разсеяно докосна инфотермната гривна, сякаш за късмет и излезе от бункера с четирима от преторианците си. Малката група пресече изпотъпканите градини и бавно се насочи към задържащите полета. Тълпата зад тях изглежда реагира като един-единствен безмозъчен организъм, минавайки през виолетовото забранително поле и крещейки с гласа на нещо обезумяло.
Гладстоун се обърна, вдигна ръка, сякаш, за да махне и даде знак на преторианците си да се върнат. Четиримата гвардейци побързаха обратно през полегналата трева.
— Хайде — каза най-старшият от оставащите преторианци и посочи към дистанционното управление на задържащото поле.
— Майната ти — ясно рече Ван Цайдт. Никой нямаше да приближи до пулта, докато беше жив.
Генералът бе забравил, че Гладстоун все още имаше достъп до кодовете и тактическите теснолъчеви връзки. Той видя как жената вдигна инфотерма си, но реагира прекалено бавно. Лампичките на пулта премигнаха в червено, а след това в зелено, външните полета изгаснаха, а след това се задействаха на петдесет метра по-близо до сградата и за миг Мейна Гладстоун остана сама. Между нея и милионната тълпа нямаше нищо, освен няколко метра трева и безброй трупове, внезапно поддали се на гравитацията поради отдръпналата се защитна стена.
Гладстоун вдигна и двете си ръце, сякаш прегръщаше тълпата. Тишина и неподвижност настанаха за три секунди, продължили като че ли цяла вечност, а после тълпата изрева с гласа на един-единствен огромен звяр и хилядите се втурнаха напред с пръчки, камъни, ножове и счупени бутилки.
Ван Цайдт за миг си помисли, че Гладстоун стои като непоклатима скала срещу приливната вълна на сганта; виждаше тъмния й костюм и светъл шал, виждаше я да стои изправена, с все още вдигнати ръце, но после се втурнаха нови стотици, тълпата се затвори и президентът изчезна.
Преторианците сведоха оръжия и незабавно бяха арестувани от часовите на морските пехотинци.
— Затъмнете задържащите полета — нареди Ван Цайдт. — Кажете на корабите да кацат във вътрешната градина на интервали от пет минути. Побързайте!
Генералът се извърна.
— Мили Боже — изпъшка Тео Лейн, когато откъслечните коментари продължиха да пристигат по векторния канал. За една милисекунда се пращаха толкова много съобщения, че компютърът не смогваше да ги отделя едно от друго. Резултатът беше някаква безумна бъркотия.
— Върни унищожаването на ексцентричната задържаща сфера — нареди консулът.
— Да, сър — отвърна корабът и прекъсна векторните съобщения, за да повтори внезапния взрив от бяла светлина, последван от кратко разцъфване на отломки и моментален срив, когато ексцентричността погълна
