— Отпреди времето на всички ни — поясни консулът. — Хайде, ще ви науча на няколко думи, докато вървим.
Вървяха заедно под горещото слънце, пееха фалшиво, забравяха думите и отново започваха отначало, докато се изкачваха към очакващия ги кораб.
ЕПИЛОГ
Пет и половина месеца по-късно, бременна в седмия месец, Брон Ламиа взе сутрешния дирижабъл на север от столицата към Града на поетите за прощалното тържество на консула.
Столицата, сега наричана от местните жители, посещаващите я военни от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и прокудените Джактаун, изглеждаше бяла и чиста на утринната светлина, когато дирижабълът потегли от пристанищната кула и се насочи на север по р. Хули.
Най-големият град на Хиперион бе пострадал по време на сраженията, но сега известна част беше построена наново и повечето от трите милиона бежанци от фибропластмасовите плантации и по-малките градове на южния континент бяха решили да останат, въпреки неотдавнашните прояви на интерес към фибропластмасата от страна на прокудените. И градът беше израснал — основните му служби, като електричество, отходни канали и кабелна ХХВ, стигаха точно до възвишенията между космодрума и Стария град.
Но сградите се белееха на утринната светлина, пролетният въздух беше обещаващ и Брон виждаше грубите прорези на нови пътища и суетнята на речния трафик като добър знак да бъдещето.
Сраженията в космоса на Хиперион не бяха продължили много след унищожаването на Мрежата. Всъщност, окупацията на космодрума и столицата от прокудените се беш превърнала в признаване на разпадането на Мрежата и в съуправление с новия Автономен съвет, според договор, за чието подписване бяха посредничили най-вече консулът и бившият генерал-губернатор Тео Лейн. Но през близо шестте месеца след смъртта на Мрежата, единственият трафик на космодрума бяха все още намиращи се в системата транспортни кораби от останките на флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и редовните планетарни екскурзии от рояка. Високите фигури на прокудените, пазаруващи на площад „Джактаун“ или най- екзотичните им представители, пийващи в „При Цицерон“ вече не бяха нещо необичайно.
През последните няколко месеца Брон бе живяла в „При Цицерон“, заемайки една от по-големите стаи на четвъртия етаж в старото крило на хана, докато Стан Левески възстановяваше и разширяваше разрушените части на легендарната сграда.
— За Бога, не ми трябва помощ от бременни жени! — викаше Стан всеки път, когато Брон му предлагаше работна ръка, но тя неизменно се захващаше с някаква задача, докато Левески се цупеше и мърмореше. Брон може и да беше бременна, но все още бе лусианка и мускулите й не бяха напълно атрофирали след само няколко месеца на Хиперион.
Онази сутрин Стан я беше закарал до пристанищната кула, помагайки й с багажа и пакета, който бе взела за консула. После и самият той й беше подал пакет.
— Пътуването в онази от Бога забравена провинция е ужасно и скучно — бе изръмжал той. — Трябва да имаш какво да четеш, нали?
Подаръкът беше копие на изданието „Поеми“ на Джон Кийтс от 1817 г., подвързано в кожа от самия Левески.
Брон силно прегърна гиганта и се загледа в пътниците, докато ребрата на ханджията не започнаха да пукат.
— Достатъчно, по дяволите — измърмори той и взе да разтрива натъртеното място. — Кажи на консула, че искам да видя безценната му кожа тук, преди да дам безценния хан на сина си. Ще му кажеш това, нали?
Брон беше кимнала и махаше с другите пътници на изпращачите, докато се отдалечаваха. После продължи да маха от наблюдателния мецанин, докато развързваха въздухолета, освобождаваха баласта и тромаво се понесоха над покривите.
Сега, когато корабът беше напуснал предградията и се клатеше на запад по реката, Брон за пръв път видя ясно планинския връх на север, където лицето на Тъжния крал Били все още гледаше замислено към града. На бузата на Били имаше пресен десетметров белег — вече бавно избледняващ от времето, — където по време на сраженията го беше разсякло лазерно копие.
Но вниманието на Брон бе привлечено от по-голямата скулптура, която се очертаваше на северозападната страна на планината. Работата беше бавна, дори със съвременните режещи инструменти, заети от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и огромният орлов нос, тежки вежди, широка уста и тъжни, интелигентни очи едва започваха да се разпознават. Мнозина от бежанците от Хегемонията, останали на Хиперион, бяха възразили срещу издълбаването на образа на Мейна Гладстоун върху планината, но Ритмет Корбър III, правнук на скулптора, създал там лицето на Тъжния крал Били — по случайност мъжът, който сега я притежаваше — беше казал, колкото е възможно по-дипломатично „Майната ви“ и бе продължил с работата си. След година, а може би две, щеше да я завърши.
Брон въздъхна, погали разширения си корем — престореност, която винаги бе мразила у бременните жени, но от която сега не можеше да се въздържи — и тромаво тръгна към един стол на наблюдателната палуба. Щом беше толкова дебела в седмия месец, на какво ли щеше да заприлича точно преди термина? Брон вдигна поглед към разширилата се извивка на огромната газова обвивка на дирижабъла и потръпна.
Пътуването с въздухолета, при добър попътен вятър, продължаваше само двайсет часа. Брон проспа част от пътя, но прекара повечето време в наблюдения как отдолу се разгръща познатият пейзаж.
Минаха покрай шлюзовете Карла в късното утро, Брон се усмихна и потупа пакета, който беше взела за консула. Към късния следобед приближиха речното пристанище Наяд и от хиляда метра височина тя погледна към една стара пътническа баржа, теглена по реката от манти, оставящи У-образната си диря. Брон се запита дали е възможно това да е „Бенарес“.
Прелетяха над Едж, когато на горната палуба сервираха вечерята и започнаха да пресичат Тревното море, точно когато залезът оцвети огромната степ и милиони тревички се развълнуваха от същия бриз, който движеше въздухолета. Брон изпи кафето на любимия си стол на мецанина, широко отвори един прозорец и се загледа как Тревното море се разстила като чувствителен филц на билярдна маса, когато светлината се скри. Точно преди да запалят лампите на мецанина, тя бе възнаградена от гледката на вятърна гемия, която следваше пътя си от север на юг, с люлеещи се назад-напред фенери. Брон се наведе напред и ясно чу грохота на голямото колело и плясъка на кливера, когато гемията тежко се завъртя, за да поеме нов курс.
Леглото в каютата й беше готово, когато Брон се качи, за да се мушне в нощницата си, но след като прочете няколко стихотворения, тя се върна на наблюдателната палуба и остана там до зори, дремейки на любимия си стол и дишайки свежия аромат на тревата отдолу.
Спряха в „Пилигримски отдих“ достатъчно дълго, за да вземат прясна храна и вода, да подновят баласта и да сменят екипажа, но Брон не слезе да се разходи. Виждаше лампите около трамвайната станция и когато най-после пътуването продължи, въздухолетът като че ли следваше жицата на кабелните кули към Брайдъл Рейндж.
Още беше доста тъмно, когато пресякоха планините и един стюард мина, за да затвори продълговатите прозорци — корабът беше херметизиран, но Брон все още виждаше вагоните на трамвая да се движат от връх на връх между облаците и ледените шапки, които блестяха на звездната светлина.
Минаха над крепостта Хронос точно след зазоряване и камъните на замъка излъчваха лекото усещане за топлота дори и на розовата светлина. После се появи голямата пустиня, Градът на поетите проблясна в бяло встрани от космодрума и дирижабълът се спусна към пристанищната кула, разположена в източния край на новопостроената база.
Брон не беше очаквала някой да я посрещне. Всички, които я познаваха, си мислеха, че ще лети с Тео Лейн в неговия плъзгач по-късно следобед. Но Брон бе сметнала пътуването с въздухолета за по-подходящ начин да пътува сама с мислите си. И се беше оказала права.
Но още преди пристанищното въже да бъде здраво завързано и трапът спуснат, тя видя в малката тълпа
