прокудените и гражданите на бившата Хегемония. Дори само Гробниците на времето щяха да означават бъдеща търговия, туризъм и пътувания, докато човешката вселена се настройваше към живота без телепортатори. Тя опита да си представи бъдещето, както го виждаха прокудените, с огромни флоти, разширяващи човешките хоризонти, с генетично създадени хора, колонизиращи газови гиганти, астероиди и светове по-сурови от наново тераформираните Марс или Хеброн. Не успя да си го представи. Това беше вселена, която можеше да види нейното дете… или правнуците й.
— За какво мислиш, Брон? — попита я консулът, след като тишината се проточи прекалено. Тя се усмихна.
— За бъдещето. И за Джони.
— А, да — рече Силенъс, — поетът, който можеше да е Бог, но не беше.
— Какво е станало с втората личност, как мислиш? — попита Брон.
Консулът безпомощно разпери ръце.
— Не виждам как би могъл да оцелее след смъртта на Техноцентъра.А ти?
Брон поклати глава.
— Просто завиждам. Изглежда много хора са го виждали. Дори Мелио Арундес ми каза, че го е срещнал в Джактаун.
Те вдигнаха наздравица за Мелио, който беше заминал преди пет месеца с първия транспорт на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за Мрежата.
— Всички, освен мен, са го виждали — измърмори Брон и се намръщи към чашата си с бренди, като разбра, че ще трябва да вземе още предродилни антиалкохолни таблетки преди да си тръгне. Усещаше, че е малко пияна: ако вземеше хапчетата, алкохолът нямаше да навреди на бебето, но определено беше въздействал на нея. — Тръгвам си — обяви тя, изправи се и прегърна консула. — Трябва да стана рано и да съм с бистра глава, за да наблюдавам заминаването ти по изгрев.
— Сигурна ли си, че не искаш да прекараш нощта на кораба? — попита консулът. — Стаята за гости има прекрасен изглед към долината.
Брон поклати глава.
— Всичките ми неща са в стария дворец.
— Ще поговоря с теб преди да тръгна — каза консулът и отново бързо се прегърнаха, преди който и да е от тях да забележи сълзите на Брон.
Мартин Силенъс я изпрати до Града на поетите. Спряха в осветената галерия пред апартаментите.
— Наистина ли беше на дървото или това бе само симулация, докато спеше в двореца на Шрайка? — попита го Брон.
Поетът не се усмихна. Той докосна гърдите си, там, където го беше пронизвал стоманеният трън.
— Дали пък не съм бил китайски философ, сънуващ, че е пеперуда или пеперуда, сънуваща, че е китайски философ? Нали точно това ме питаш, дете?
— Да.
— Вярно е — тихо отвърна Силенъс. — Да. Бях и двете. И двете бяха действителни. И двете боляха. И винаги ще те обичам и ценя за това, че ме спаси, Брон. За мен ти винаги ще можеш да ходиш по въздуха. — Той взе ръката й и я целуна. — Ще влизаш ли вече?
— Не, струва ми се, че малко ще се поразходя в градината.
Поетът се поколеба.
— Добре. Струва ми се. Имаме патрули — механични и хора, — а нашият Грендел Шрайк още не е излизал на бис… но ще внимаваш, нали?
— Не забравяй — рече Брон, — че съм убиецът на Грендели. Ходя по въздуха и ги превръщам в стъклени таласъми, които се чупят.
— Ъ-хъ, ама недей се мота извън градините. Нали, дете?
— Добре — съгласи се Брон. Тя докосна корема си. — Ще внимаваме.
Той чакаше в градината, там, където светлината не беше силна, а наблюдателни камери нямаше.
— Джони! — ахна Брон и бързо пристъпи напред по каменната пътека.
— Не — отвърна той и поклати глава, може би мъничко тъжно. Приличаше на Джони. Точно същата червено-кестенява коса, кафяви очи, решителна брадичка, високи скули и нежна усмивка. Беше облечен малко странно, с дебело кожено яке, широк колан, тежки обувки, бастун и груба кожена шапка, която свали, когато дойде по-близо.
Брон спря на по-малко от метър от него.
— Разбира се — каза тя, малко по-високо от шепот. Протегна ръка да го докосне и дланта й мина през него, макар че не се забелязваше трептенето или жуженето на холопроекция.
— Това място все още е богато на метасферични полета — обясни той.
— Ъ-хъ — съгласи се тя, без да има ни най-малка представа за какво говореше мъжът. — Ти си другият Кийтс. Двойникът на Джони.
Дребният мъж се усмихна и протегна ръка, сякаш за да докосне издутия й корем.
— Това ме прави нещо като чичо, нали, Брон? Тя кимна.
— Значи ти си спасил бебето… Рахил… нали?
— Можеше ли да ме виждаш?
— Не — въздъхна Брон, — но можех да почувствам, че си там. — Тя се поколеба за миг. — Но ти не си този, за когото говореше Ъмон — Състраданието от човешкия АИ, нали?
Той поклати глава. Къдриците му пробляснаха на слабата светлина.
— Разбрах, че съм Този, Който Идва Преди. Подготвям пътя за Този, Който Учи и се страхувам, че единственото ми чудо беше да вдигна едно бебе и да чакам, докато някой го вземе от мен.
— Значи не си ми помогнал… там, с Шрайка? Да се понеса във въздуха? Джон Кийтс се засмя.
— Не. Нито пък Монита. Това беше самата ти, Брон. Тя яростно поклати глава.
— Това е невъзможно.
— Не е невъзможно — тихо възрази той. Протегна ръка и отново докосна корема й, а тя си представи, че усеща натиска на дланта му. Кийтс прошепна:
— О, ти, все още неотвлечена невясто на покоя. О, ти, дете осиновено на тишина и бавно време…
Той вдигна очи към Брон.
— Сигурно майката на Този, Който Учи може да се ползва с някакви привилегии — каза Кийтс.
— Майката на… — Брон внезапно изпита потребност да седне и намери пейка точно навреме. Никога в живота си не бе била тромава, но сега, бременна в седмия месец, нямаше грациозен начин, по който да успее да седне. Съвсем не на място, тя си помисли за дирижабъла, който щеше да пристигне на пристана на сутринта.
— Този, Който Учи — повтори Кийтс. — Нямам представа на какво ще учи тя, но то ще промени вселената и ще наложи идеи, които ще бъдат жизненоважни в продължение на следващите десет хиляди години.
— Моето дете ли? — успя да попита тя, опитвайки се да си поеме дъх. — Моето и на Джони дете? Личността на Кийтс потри бузата си.
— Сливането на човешкия дух с логиката на ИИ, които Ъмон и Техноцентърът търсиха толкова дълго и умряха, без да го открият — рече той и пристъпи напред. — Иска ми се само да можех да съм там, когато тя започне да учи, независимо на какво ще учи. Да видя какво въздействие ще окаже върху света. Върху този свят. Върху други светове.
Главата на Брон се въртеше, но тя беше дочула нещо в гласа му.
— Защо? Къде ще бъдеш ти? Какво има? Кийтс въздъхна.
— Техноцентърът го няма. Инфосферите тук са твърде малки, за да ме поемат дори и в редуцирана форма… освен ИИ в корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а не мисля, че там би ми харесало. Никога не съм понасял заповедите.
— И няма никакво друго място? — попита Брон.
— Метасферата — отвърна той и погледна зад себе си. — Но тя е пълна с лъвове, тигри и мечки. Още не съм готов. Брон почака, докато мрачното му настроение отмине.
— Имам идея — рече тя. И му разказа. Образът на любимия й се приближи, прегърна я и възкликна:
